— Накъде избягаха? — запитаха запъхтените пазачи.
— Нататък — отговори Ягодка, като посочи пътя, който водеше към селото.
Пазачите хукнаха към селото, обиколиха го два-три пъти и арестуваха една котка въпреки енергичните й протести.
— Това е свободна страна — мяукаше гневно Котката, — нямате право да ме арестувате. А освен това пристигнахте тъкмо в момента, когато плъхът, който аз дебна от два часа, се готвеше да напусне скривалището си.
— В затвора ще намерите плъхове, колкото искате — отговори началникът на пазачите.
След половин час се върнаха в замъка и можете да си представите колко се изненадаха, като намериха затвора празен.
Затвориха набързо Котката в килията, смъкнаха си пушките и сабите, натрупаха ги накуп и търтиха да бягат, защото се страхуваха от гнева на Домат.
На следната утрин Домат се събуди и се погледна в огледалото.
— Носът ми е оздравял — реши той, — мога да махна лепенката. Ще отида да разпитвам затворниците.
Взе със себе си господин Грах като адвокат и дон Мерудия, който трябваше да води протокол на разпита. Тримата се запътиха към затвора, като вървяха един зад друг с важни изражения на лицата. Домат извади ключа от десния си чорап, отвори вратата и отскочи назад, като бутна на земята дон Мерудия, който беше зад гърба му. От килията се чу едно жаловито „мяу“, „мяу“, което би могло да разплаче и камъните.
— Какво правите тук? — запита Домат Котката, като се съвзе от изненадата.
— Боли ме коремът! — се оплака Котката. — Моля ви се, пренесете ме в болница или поне извикайте лекар.
Котката беше ловила цяла нощ плъхове и така се беше натъпкала, че от устата й се подаваха най-малко двеста плъхови опашки.
Домат освободи Котката, като й разреши да лови в затвора плъхове, когато си иска, и й каза:
— Ако бъдете така добра да запазите опашките на изтребените от вас плъхове, за да можете да удостоверите своята полезна дейност, управлението на замъка ще ви отпусне една скромна пенсия.
Веднага след това Домат изпрати на губернатора една телеграма, която гласеше: „Положението замъка Череша сериозно точка Налага се вашето присъствие с един батальон лимончета точка“
Глава дванадесета
В която Праз се надсмива над мъчителите си
На другия ден в селото пристигна владетелят принц Лимон, придружен от четиридесет придворни лимона и един батальон лимончета. Както вече знаете, всички от двора на принц Лимон носеха на шапките си звънчета, които дрънкаха непрекъснато.
Праз, който решеше мустаците си пред огледалото, се надвеси през прозореца, за да види какво става. Лимончетата го арестуваха, преди да си бе довършил тоалета, и го откараха с единия мустак щръкнал нагоре, а с другия увиснал надолу.
— Почакайте поне да среша и левия си мустак — молеше Праз стражарите, докато го водеха към затвора.
— Мълчи. Иначе ще отрежем левия ти мустак, а след него и десния. Така ще ти спестим труда да ги решиш.
Праз млъкна, защото се страхуваше да не загуби единственото си богатство. Арестуваха и господин Грах. Адвокатът крещеше и се мяташе:
— Имате грешка! Аз съм адвокат и съм на служба при дон Домат! Станало е някакво недоразумение! Пуснете ме веднага!
Но сякаш говореше на стената. Никой не му обръщаше внимание.
Лимончетата се разположиха на лагер в парка. За известно време те се развличаха, като четяха табелите на дон Мерудия. После, за да не скучаят, започнаха да късат цветята, да ловят червените рибки, да чупят с камъни стъклата на парниците. Изобщо започнаха да правят големи пакости.
Графините си скубеха косите и тичаха от един началник при друг:
— Молим ви, господа, накарайте вашите хора да бъдат по-сдържани! Ще ни съсипят целия парк! Началниците се разгневиха.
— Нашите герои — отговориха те се нуждаят от развлечения след трудните си бойни дела. Вие би трябвало да бъдете малко по-признателни.
Графините си позволиха да възразят, че според тях арестуването на Праз и господин Грах не било чак толкова трудно. Тогава началникът отговори:
— Добре. Тогава ще им заповядам да арестуват и вас. Така поне ще си заслужите парите.
На графините не остана друго, освен да се оплачат на принц Лимон. Той се беше настанил с четиридесетте лимона в най-хубавите стаи на замъка, без да пита нито Домат, нито дон Мерудия, нито барона, нито дука, нито дори самите графини.
Баронът беше много загрижен.
— Ще видите — шепнеше той, — че ще изядат всичките ни запаси, а ние ще пукнем от глад. Ще останат тук, докато изядат всичко, а после ще си отидат и ще ни оставят да си чукаме главите. Това е истинско нещастие, ужасна катастрофа.
Владетелят извика при себе си Праз и започна да го разпитва. Дон Мерудия се изсекна в голямата си кърпа на квадрати и се приготви да води протокола на разпита, а Домат седна от дясната страна на владетеля, за да му подсказва.
Трябва да ви кажа, че принц Лимон, макар и да имаше на главата си златен звънец, не беше кой знае колко умен, а освен това той беше известен с разсеяността си. Така например, щом доведоха затворника, той възкликна:
— Я, какви хубави мустаци! Заклевам се, че в цялата страна не съм видял такива хубави, толкова дълги и така добре сресани мустаци.
Докато стоеше в затвора, Праз нямаше друга работа и през цялото време се беше занимавал само с мустаците си.
— Благодаря, ваше височество — отговори развълнувано той.
— Слушайте — продължи владетелят, — ще ви удостоя със званието кавалер на ордена на сребърния мустак. Хей, лимони!
Придворните дотичаха веднага.
— Донесете ми веднага короната на кавалера на сребърния мустак. — Придворните донесоха короната. Тя представляваше един навит сребърен мустак и се слагаше на главата.
Праз се смути много. Той очакваше да го разпитват, а вместо това го награждаваха с много висок орден.
Той се поклони. Принцът му постави короната на главата, прегърна го и го целуна по двата мустака и неочаквано стана да си върви, понеже, както ви казах, беше доста разсеян.
Тогава Домат се наведе и прошепна на ухото му:
— Ваше височество, позволявам си да забележа, че вие удостоихте с такова високо звание един долнопробен престъпник.
— От минутата, в която го удостоих със званието кавалер — отговори натъртено принц Лимон, — той не е вече престъпник. Но нека все пак го разпитаме.
Но като се обърна към Праз, той го запита дали знае къде са се скрили избягалите затворници. Праз отговори, че не знае нищо. След това принцът го запита дали знае къде е скрита къщата на чичо Тиквичка. Праз му отговори отново, че не знае нищо.
Домат кипна:
— Ваше височество, този човек лъже. Предлагам да го подложим на мъчения, докато си признае всичко.
— Добре, добре! — съгласи се веднага принц Лимон, като потриваше ръце. Той беше забравил, че само преди една минута бе наградил Праз и се радваше много при мисълта за мъченията, защото беше по душа
