лош и зъл.
— С какво да започна? — запита палачът, който пристигна с всичките си инструменти, т. е. вили, брадви, копия и кибрит за запалване на клада.
— Отскубнете мустаците му — заповяда владетелят. Палачът започна да тегли мустаците на господин Праз.
Но от дългото простиране на пране мустаците на Праз бяха станали така издръжливи, че палачът се изпоти три пъти и пак не можа да ги изскубне. Праз не усещаше никаква болка и се смееше от сърце. Палачът капна от умора и накрая дори припадна. Праз бе откаран в карцера и там го забравиха. Понеже никой не се сети за него, той беше принуден да се храни със сурови плъхове, а мустаците му пораснаха толкова много, че се намотаха и заприличаха на две макари електрически жици.
Дойде ред на господин Грах. Адвокатът се просна на земята и започна да целува краката на владетеля, като го молеше:
— Ваше височество, простете ми, аз съм невинен!
— Лошо, господин адвокате, много лошо. Ако бяхте виновен, щях да ви освободя веднага. Но щом сте невинен, още по-зле. Можете ли ни каза къде са избягалите затворници.
— Не, ваше височество — отговори господин Грах, треперейки от страх. Той наистина не знаеше нищо.
— Виждате ли? — възкликна принц Лимон. — Как да ви освободя, като не знаете нищо?
Господин Грах погледна умолително към Домат, но управителят се престори, че си чопли носа, и се загледа в тавана.
Господин Грах се почувствува загубен и същевременно се ядоса, че неговият господар и покровител го изоставя така подло.
— Можете ли да ми кажете — продължи принц Лимон — къде са скрили къщата на чичо Тиквичка?
Господин Грах знаеше къде е скрита къщичката, защото на времето беше подслушвал разговора между Лукчо и неговите съселяни.
„Ако им открия скривалището — мислеше си той, ще ме освободят. Но какво ще спечеля? Сега ми стана ясно колко струват господата. Докато използуваха адвокатския ми опит, за да мамят ближния си, ме канеха на вечеря и ми се подмазваха. Не, няма да им помогна. Нека се справят сами. Да става, каквото ще, от мене не ще узнаят нищо.“
И отговори с твърд глас:
— Не знам.
— Лъжете! — изрева Домат. — Знаете много добре, но не искате да кажете.
Тогава господин Грах не се сдържа. Изправи се на пръсти, за да изглежда по-висок, изгледа страшно Домат и извика:
— Вярно е, знам всичко. Зная много добре къде е скрита къщичката. Но никога няма да ви кажа, никога!
Принц Лимон го погледна изненадан.
— Помислете си — каза му той, — ако не проговорите, ще бъда принуден да ви обеся.
Грах усети, че от страх му треперят краката, и опипа шията си: струваше му се, че усеща въжето около врата си. Но вече беше решил.
— Добре, обесете ме — отговори гордо той, — обесете ме веднага!
След тези думи той стана бял като платно, нещо необичайно за едно грахово зърно, и припадна.
Дон Мерудия записа в протокола:
„Обвиняемият припадна от срам“.
След това се изсекна в кърпата и затвори протоколната книга: разпитът беше привършен.
Глава тринадесета
Грах спасява, без да иска, живота на дон Домат
Господин Грах се събуди по тъмно и си помисли, че е вече обесен.
„Аз съм мъртъв — каза си той — и това сигурно е адът. Чудя се само защо има толкова малко огън. Какво говоря, изобщо няма огън! Странен ад — тъмен и без огън.“
В този момент той чу как ключът се завъртя в ключалката. Сви се в ъгъла, като забрави, че не можеше да избяга, и се взря със страх към вратата, очаквайки, че оттам ще се появят стражите и палачът.
Стражите се появиха, но сред тях вместо палача влезе... дон Домат, овързан като салам.
Господин Грах скочи и поиска да се хвърли върху него, но после се спря:
„Какво правя? Ами че и той сега е затворник като мен.“ И въпреки че нямаше добри чувства към иконома, той го запита любезно:
— И вие ли сте арестуван?
— Арестуван ли? Осъден съм на смърт. Ще ме обесят призори след вас. За сведение мога да ви съобщя, че това е килията на обесените.
Адвокатът беше много изненадан.
— Принц Лимон — продължи Домат — е много ядосан, понеже не можа да хване края на цялата история. И знаете ли какво направи! Обвини ме пред графинята, че съм ръководител на съзаклятието срещу замъка, и ме осъди на смърт чрез обесване.
Господин Грах не знаеше дали да го съжалява, или да се радва.
— Щом е така, дон Домат, не падайте духом: ще умрем заедно.
— Това слабо ме утешава — забеляза управителят, — но както и да е, позволете ми да ви помоля за извинение, задето на вашия процес не се опитах да ви защитя. Нали разбирате, можех и аз да си загазя.
— О, всичко това е минало, да не говорим за него — отговори любезно господин Грах. — Ние сме сега другари по нещастие и трябва да си помагаме взаимно.
— И аз мисля така — каза Домат, явно ободрен. — Радвам се, че не ми се сърдите.
Той извади от джоба си парче торта и го раздели братски с господин Грах, който просто не повярва на очите си. — Това е всичко, което ми оставиха — каза Домат, клатейки тъжно глава.
— Няма какво да се прави, всичко се случва на тоя свят. До вчера бяхте истинския господар на замъка, а днес сте затворник.
Домат продължи да яде тортата, без да отговори.
— Знаете ли — каза той, — почти се радвам, че Лукчо ме изигра. В края на краищата той е хитро момче и вършеше всичко, подтикнат от благородното си сърце, за да помогне на бедните.
— Може би — съгласи се господин Грах.
— Кой знае — продължи Домат, — кой знае къде се крият избягалите затворници. Бих искал да направя нещо за тях.
— Какво можете да направите в състоянието, в което се намирате?
— Имате право. Пък и не ги зная къде са.
— И аз не ги зная — каза господин Грах, който се поразмекна от любезното отношение на Домат и стана по-приказлив, — но пък зная, къде е скрита къщичката на чичо Тиквичка.
При тези думи сърцето на Домат спря за миг да тупти.
„Домате — си каза веднага той, — внимавай добре какво ще каже тоя глупак. От това зависи дали ще успееш да се отървеш“.
— Наистина ли знаете? — продължи той, като се обърна към адвоката.
— Знам, разбира се, но никога няма да го кажа. Не искам да причинявам зло на клетите хора.
— Това ви прави чест, господин адвокате. Да бях на ваше място, и аз не бих ги издал. Не бих желал по моя вина да ги постигне нещастие.
— Щом е така — каза господин Грах, — аз съм щастлив да стисна вашата ръка.
Домат му подаде ръката си. Господин Грах се раздрънка съвсем.
— Знаете ли — каза весело той, — те са скрили къщата на две крачки от замъка, а ние, глупаците, не можахме да се сетим.
— Къде са я скрили? — запита Домат с престорена наивност.
— На вас мога да го открия — изсмя се господин Грах, — утре ще умрете с мен и ще отнесете тайната в
