Структурата на горната лъжегатанка ни напомня лимерика.
Отговорът се намира вече в съдържанието на самия стих: господин Освалдо чувствува, че стъпва върху жарава, защото пребивава в Африка, място, чието име е станало синоним на висока температура. В лъжегатанката този факт е замаскиран но следния начин: вниманието на слушателя е отклонено към съвсем произволния алтернативен въпрос: „дали — или“, подсилен от повтореното „защото“. В дадения случай, за да се намери точният отговор, само усиленото внимание не помага, трябва да се впрегне на работа и логиката.
Ето още един пример:
В този случай прекият отговор („нищо не е поникнало, защото, за да поникнат репи, е нужно семе от репи, а словата не никнат по градините“) не присъствува ясно в стиха; към отговор навежда само глаголът „поникват“. За решението на тази лъжегатанка ще е нужна повече работа, отколкото при предходния случай. Но пътят на решението е същият: трябва да се отхвърли лъжливата алтернатива „или — или“. Мисля, че такъв вид упражнения си имат и свое точно определено възпитателно значение, защото много пъти в живота се случва така, че за да вземем правилно решение, трябва да умеем да заобиколим лъжливите алтернативи.
Естествено, ако на децата бъдат зададени две или три такива лъжегатанки, всички ще внимават къде е капанът и верният отговор бързо ще бъде готов. Но забавлението ни най-малко не намалява от това.
15. Народните приказки като първичен материал
Народните приказки са влезли като първичен материал в редица фантастически операции от литературната игра (Страпарола6) чак до игрите „в двореца“ (Перо); от романтиците чак до позитивистите и накрая в нашия век — в голямото дело на „фантастическата филология“, която позволи на писателя Итало Калвино да придаде на нашия език това, което не беше получил през деветнадесети век поради отсъствието на италиански братя Грим. За некачествените имитации, на които народните приказки са ставали жертва, за педагогическите изопачавания и търгашеската експлоатация (Дисни), на които приказките — без вина виновни, — милите са били подлагани, аз премълчавам.
От света на приказките щастливо са се вдъхновявали, макар и по различни пътища, Андерсен и Колоди.
Андерсен подобно на братя Грим е увлечен от приказките на родната си страна. Но братя Грим — същински немци в това отношение — са искали, като са записвали приказки направо от устата на народните разказвачи, да издигнат жив паметник на немския език в поробената от Наполеон Германия. И затова пруският министър на просветата е отдал признание ма техния патриотизъм. Андерсен от своя страна се е обърнал към народните приказки не за да остави да зазвучи в тях гласът на неговия народ, а за да оживи чрез тях спомена за своето детство, да се докосне до него, да си го върне обратно. „Аз и приказките“ е фантазийният бином, който подобно на двойна пътеводна звезда от високо е направлявал неговия трудов път. По-късно Андерсен се откъсва от традиционната народна приказка и създава приказка от нов тип, населена с романтични герои и с битови реалии, използувана понякога от него и за изразяване на личната му неприязън към нещо или някого. Опитът, който той извлича от народните приказки, съгрят при това от слънцето на романтизма, послужва на Андерсен за пълното освобождаване на неговата фантазия; с негова помощ той си извоюва и език, който го прави способен да говори на децата без вдетиняване.
В „Пинокио“ на Колоди също оживяват пейзажите, оттенъците и колоритът на тосканската народна приказка, но те присъствуват в разказа му като дълбоко разположен субстрат, а в езиковата комбинационна смес те влизат само като първични суровинни съставки. Това прави тестото на приказката доста разносъставно и този факт се проявява в различните тълкувания, които по-късно Пинокио е получавал и получава.
Братя Грим, Андерсен, Колоди като създатели на приказки са изиграли ролята на велики освободители на детската литература от назидателното опекунство, което й е било възлагано още от времето на нейното възникване, тоест откакто се е появило въобще народното образование. (Създателите на „авантюрни разкази“ са вторите по място много ценни съюзници на децата, особено със своите приключенски герои: индианците, пионерите в Америка, следотърсачите, първите колонизатори, пиратите, корсарите и цялата останала сбирщина от подобни юнаци.)
Андерсен би могъл да бъде считан за пръв създател на съвременната приказка. В последната темите и образите от миналото се измъкват от преддверието на ада, където цари безвремието, за да се спуснат в настоящия ден и час на нашата грешна земя. Колоди отива още по-далече, като в ролята на главно действуващо лице въвежда детето, и то детето каквото си е, а не каквото биха искали да го видят учителят или свещеникът, а също като дава нов облик на някои от действуващите лица от класическата приказка. Неговото красиво Момиче (по-късно: Феята) с тъмносините коси е само далечна роднина на традиционните феи вълшебници; под одеянията на Огнегълтача (Манджафуоко) или на Зеления рибар някогашното чудовище от старите приказки е неузнаваемо; Масленото човече пък е само забавна карикатура на Магьосника.
Андерсен е неподражаем, когато на най-блудкави, най-повседневни предмети се заема да вдъхне живот посредством ефекта на „очудняването“ или на „амплификацията“. Чрез тези похвати той е постигнал образи, станали вече христоматийни образци. Колоди е неподражаем, когато създава диалози: тренировката му в тази област идва от дългогодишното писане на безуспешни комедии.
Но нито Андерсен, нито Колоди — и това доказва тяхната гениалност като творци поети — са познавали приказния материал така, както го познаваме ние днес: каталогизиран, сортиран и проучен под микроскопите на психологическия, психоаналитичния, формалния, антропологичния, структуралния и други подобни методи. Това означава, че ние сме снабдени с всичко необходимо, за да „обработваме“ класическите приказки и да ги популяризираме посредством редица игри, които развиват фантазията. За тези игри именно без каквато и да е система, а както ми дойдат наум, ще ви разкажа в малките глави, които следват по-нататък.
16. „Объркване“ при приказките
— Имало едно време едно момиченце, което наричали Жълтата шапчица…
— Не Жълтата, а Червената!
— Ах, да, Червената. И така повиква я баща й и…
— Ама не баща й, майка й я повикала.
— Точно така. Повикала я и й казала: иди при лелка си Розина да й занесеш…
— Иди при баба си, й казала, а не при лелята!
И така нататък.
