на пещта. Целият е измокрен и трепери. Беше изтичал под проливния дъжд на пролетната буря, за да помогне на едно котенце, което жално мяукаше сред големите локви. След седмица баща ми умря от бронхопневмония. Пеницилин по това време още нямаше.
Зная, че са ме водили да го видя вече мъртъв на леглото, със скръстени ръце. Запомнил съм именно ръцете, а не лицето. И когато се грееше край пещта, притиснат до топлите бели плочки, пак съм запомнил не лицето, а ръцете му. Той ги пърлеше над запален вестник, защото не искаше в никакъв случай в тестото му да попадне някой косъм. Вестникът беше „Ла газета дел пополо“ (Народен вестник). Запомнил съм го точно, защото имаше страница за децата. И датата виждам: беше 1929 година.
Думата „пещ“ аз загребах из паметта си и тя изплува с нежния си и тъжен цвят. Този цвят присъствуваше после при пораждането и на другите съприкосновения: между изоставените деца от старата приказка и онези от новата, между горските дървета и колоните на Миланската катедрала. Останалото е дедукция на фантазията, а не на логиката.
Краят на тази история беше неочакван, защото пекарят изпича в своята пещ хляба, а не децата. Също така неочаквано новата приказка ще ни прикани да погледнем откъм низините, през погледа на двете изгубени дечица огромния индустриален град и чрез играта и през призмата на въображението да видим драмите на суровата социална действителност. Така нашето съвремие властно ще нахълта в нашата абстрактна приказка калка с нейната буквена формула: А, Б, В, Г… Ще се намерим по този начин на земята, в сърцевината на земните събития. И нашата приказка калка ще се допълни с политически и идеологически понятия, белязани с точно определен печат, защото аз съм си аз, а не някаква дама, членка на благотворителен патронаж. Това си е неизбежно. И всеки път, когато такива работи ще се случват, ще се раждат образи и ситуации, които на свой ред ще подлежат на проучване и на тълкуване.
Хората са различни и пред всекиго „калката“ ще отваря различни пътища. В края на всеки път ще изниква — ако въобще изникне — от всекиго негово собствено „послание манифест“. Тук ние не тръгнахме от позицията на предварително приготвен „манифест“: той се появи от само себе си, като неволен завършек.
Най-същественият момент на прекопираната приказка (калката) е анализът на дадената приказка. Тази операция има едновременно характерните черти и на анализ, и на синтез, движи се от конкретното към абстрактното, за да се върне пак при конкретното.
Възможността за операция от този род е свързана с естеството на самата приказка: зависи от нейната структура, която пък в голяма степен се обуславя от наличието, от завръщането и повторяемостта на някои съставни компоненти, които, разбира се, можем да назовем и „теми“. Съветският фолклорист Владимир Проп ги нарича „функции“. За да анализираме играта, за да придобием интимно познаване на нейната същност и за да си изработим нов инструментариум, сега трябва да се обърнем именно към него — към Владимир Яковлевич Проп.
22. Картите на Проп
Една от характерните черти в гения на Леонардо (много вярно схваната и подчертана от автора на една статия в популярно научно списание) се е състояла в неговата способност да разглежда по-сложното като произлязло от по-простото. За пръв път в историята той започва да описва всяка машина не като организъм, не като някакъв неповторим първообраз, а като съчетание от по-прости устройства.
Леонардо да Винчи „разчлени“ машините на отделни елементи. На „функции“. Така например той специално е проучил „функцията“ на триенето, което му позволило да разработи план за сачмени лагери, за конусни лагери, дори за цилиндри с формата на пресечен конус, като последните наистина започнали да се произвеждат фабрично, и то в най-ново време, за жироскопите, употребявани за нуждите на авиацията.
С подобни проучвания великият Леонардо успява дори да се развлича и забавлява. Неотдавна бе открита негова рисунка на шеговито изобретение: „амортизатор, за да забави падането на човек от височина“. На рисунката се различава човек, който пада, откъде не се вижда, задържан от цяла система от взаимносвързани подпори, а в крайната точка на падането — от цяла бала вълна и нейната съпротивителна сила се регулира от една последна, най-ниско закрепена подпора.
И тъй става ясно, че Леонардо по всяка вероятност се е занимавал покрай всички други неща и с изобретяване на „безполезни машини“, които той си е построявал просто за собствена забава, за да даде простор на фантазията си. Сигурно ги е рисувал с усмивка — напук на утилитаристичните изисквания на научно-техническия прогрес, господствуващ по негово време.
Нещо подобно на Леонардовото разчленяване на механическите устройства на техните „функции“ е направил с народните приказки съветският фолклорист Владимир Яковлевич Проп в своята книга „Морфология на приказката“ (М., 1969) и в студията си „Трансформация на вълшебните приказки“ (сб. Фольклор и действительность, М., 1976).
Проп спечели напълно заслужена слава също с книгата си „Историческите корени на вълшебните приказки“ (Л., 1946), където увлекателно и — поне от гледна точка на поетиката — убедително той е изложил теорията, според която вълшебната приказка води корените си от първобитното общество и е свързана с обредите на „инициацията“, това почти религиозно-мистично посвещаване в живота на възрастните, което африканските племена са устройвали за децата, намиращи се пред прага на своето полово съзряване.
Това, което приказките разказват — или след цяла редица от метаморфози са дълбоко прикрили в себе си, — някога наистина се е случвало. Децата, след като достигнели определената възраст, били иззимани от семействата им и отвеждани в гората (както Палечко, както Иванчо и Марийка, както Снежанка), където шаманите-магьосници на племето, облечени така, че да всяват ужас, прикрили лицата си със страшни маски (в нас веднага възникват асоциации със злите вълшебници и вещиците от приказките…), ги подхвърляли на тежки, понякога дори на заплашващи живота със смърт изпитания (всички герои от приказките срещат такива изпитания по пътя си…). Децата изслушвали митовете на племето, които им били разказвани, и получавали на съхранение оръжие (нека си припомним вълшебните дарове, които героите от приказките получават от свръхестествените същества в момент на опасност…). Накрая те се завръщали по домовете си, нерядко с променени имена (героите от приказките също много често се връщат в къщи инкогнито, с променена външност…), и бивали считани вече зрели за брак. Същото е и в приказките, от десет приказки девет завършват със сватбено пиршество.
Структурата на приказката повтаря структурата на изконно-древния ритуал. Именно върху това наблюдение Владимир Проп (но не само той) строи теорията, според която приказката заживява като такава, когато старинният ритуал е отмрял, оставяйки след себе си само спомени във вид на разказ. Разказвачите в течение на хилядолетия все повече и повече са се отклонявали от спомена в конкретния му изначален вид и все повече и повече са се грижели за автономните изисквания на самата приказка. Последната при своето преминаване от уста на уста е променяла облика си, обогатявала се е с варианти, съпровождала е народите (особено индоевропейските) в техните скиталчества, попивала е в себе си влиянията на историческите и обществените преобразования. Същото е било и с езиците: тези, които са говорили на тях, са променяли облика им дотолкова, че в течение на едва няколко там столетия от един език се е получавал друг. Нима много векове са потрябвали, та от латинския език от епохата на разпадането на Римската империя да се появят романските езици?
С една дума, приказките ще да са се родили, когато сакралният свят се е търкулнал в повседневието, при упадъка на верското до битовото. По същия „разпадъчен“ начин до детския свят са доплували и са били сведени до играчки отломките на древни предмети, които в предходни времена са били принадлежности на култа, изпълнени са били със сакралната култура на миналото. Такива са например куклите, пумпалът. А нима при възникването на театъра не намираме същия процес — прехода от култовото към светското?
Около едно изначално магическо ядро приказките са насъбрали и други десакрализирани митове, приключенски разкази, легенди, анекдоти; наред с приказните герои са въведени действуващи лица от селския бит (например хитрецът и глупакът). Така се е получила плътна и многослоеста магма, намотало се е кълбо от стотици многоцветни нишки, сред които обаче — казва Проп — главната нишка си остава описаната по-горе.
Колкото до теоретическите изводи, те съществуват в немалко количество и всяка теория си е добра по
