дума от поредицата („функцията“ или „приказната тема“) е наситена с приказни значения и се поддава на една безкрайна игра от вариации. Спомням си как оригинално в една група изтълкуваха „забраната“. Преди да излезе от къщи, бащата забранява на децата да хвърлят от балкона саксиите с цветя по главите на минувачите… А между „трудните изпитания“ не липсваше задължението да се отиде на гробищата точно в полунощ. До определена възраст за децата това е връх на ужаса, но и на куража.
Но децата обичат също да разместват картите и да импровизират свои си правила: например да изтеглят наслуки три карти и с тях да си построят цяла история; или пък да започнат да съчиняват от края, от последната карта, или пък да си разделят тестето с картите между две групи, които ще се състезават чий разказ ще излезе по-интересен. Често пъти само една карта стига, за да се подскаже необикновеното.
Така картата с названието „вълшебни дарове“ бе достатъчна на един четвъртокласник, за да измисли историята с химикалката, която сама пишела домашните упражнения.
По една колода от „картите на Проп“ може всеки сам да си изготви. Те могат да бъдат по двадесет, тридесет или по петдесет — по избор, — стига върху всяка карта да е написано названието на „функцията“ или темата, а пък илюстрацията не е чак толкова необходима.
Гореописаната игра само по погрешка може да напомни структурата на една друга игра — главоблъсканица с рисувани кубчета, при която играещият получава двадесет (или дори хиляда) отломъка от една рисунка със задача да възстанови като мозайка цялата картина. Както вече казахме, „картите на Проп“ позволяват да се създадат не една, а безчислен брой завършени рисунки, защото при тях всеки отделен елемент не е еднозначен, а се поддава на много тълкувания.
Защо да се настоява върху употребата точно на „картите на Проп“, а не на други карти, получени по пътя на фантазията, или на няколко наслука взети илюстрации, или пък на поредица думи, извадени от речника? Според мен преимуществото на „проповските карти“ е очевидно. Всяка от тях не представлява нещо изолирано само по себе си, а е цял отрязък от света на приказките. За децата, които що-годе са привикнали с приказките, с тяхната лексика и с техните теми, една само такава карта е истинско гъмжило от фантастични отзвуци.
Освен това всяка от „функциите“ на Проп изобилствува с призиви към личния свят на детето. Когато то прочете думата „забрана“, тя незабавно докосва личния му опит от „забраните“ в семейството („не пипай“, „не играй с водата“, „остави на мира това чукче“). Смътно детето отново преживява своето първо съприкосновение с вещите, когато само майчиното „да“ или „не“ му е помагало да различи позволеното от непозволеното. „Забрана“ представлява за детето и сблъсъкът с авторитета или с авторитарността на училището. Но забраната е нещо положително, защото „забрана“ и „ред“ функционално са равностойни. Тя означава откритието на правилата на играта — „така може, но така — не!“, срещата с границите, които действителността и обществото налагат на неговата свобода; тя е един от инструментите за неговата социализация.
Според Проп структурата на приказката не само копира структурата на ритуалите на инициацията, но също така в известна степен се повтаря в структурата на детския опит. А той е цяла редица от мисли и разни двубои, трудни изпитания и неизбежни разочарования в някои моменти. На детето не липсва дори опитът на „вълшебните дарове“, раздавани в Италия от Бефаната и от детенцето Исус. И задълго майката и бащата за него остават „вълшебни дарители“, които могат всичко, (прекрасни неща по този въпрос е изрекъл Ален9). Дълго време детето населява своя свят с могъщи съюзници и със свирепи противници.
Така че „функциите“ според мен помагат в известна степен детето самичко да се ориентира във вътрешния си свят. Те са винаги край него и подръка, многократно изпробвани и лесни за употреба. Да ги изхвърляме би било излишно разточителство.
Към тази глава, която и без това доста се удължи, бих желал да прибавя още две забележки.
Първата засяга интересното наблюдение, което Владимир Яковлевич Проп прави, когато проучва трансформацията на една отделна тема в руските приказки. Той взема темата „горската къщурка на кокоши крака“ и проследява как тя се конкретизира в различни варианти: чрез редукция — „къщурката на кокоши крака“, „къщурката в гората“, „къщурката“, „гората“; чрез амплификация — „къщурката на кокоши крака в гората със стени от марципан и с покрив от сладкиши“; чрез замяна — вместо къщата се появява пещера или замък; чрез интензификация — цяла вълшебна страна. Стори ми се интересно, че когато изброява типичните вариации, Проп всъщност си служи почти със същите изрази, с които свети Августин описва работата на въображението: то според него „разполага, умножава, съкращава, разширява, подрежда, отново съединява по най-различен начин образите“.
Втората ми забележка е един спомен. В дома на Антонио Фаети (учителя художник, автор на много оригиналната книга „Как да гледаме изображенията“) видях цяла поредица големи картини, посветени на „функциите на Проп“. Всяка от тях е многопланов разказ, който има един и същи герой — детето с неговите фантазии, комплекси, цялата многопластовост на детското подсъзнание, но отразява също и възрастния човек и неговите митарства, както и самия художник с неговата култура. Населени с най-различни образи, намеци и позовавания, това са плътно наситени картини, които като че ли пускат пипалца, от една страна, към простонародните панаирджийски щампи, а, от друга — към сюрреализма. Тези „картини на Проп“ са изпълнени от художник, който обича в приказките един поразително богат свят, глупаво пренебрегван. Всяка от тези картини разказва много, много неща, които биха могли да бъдат изказани с думи, само че с много думи, и други, които с думи не могат да се изкажат.
23. Франко Пасаторе „разкрива картите си“
Това, че в предишната глава говорих за спасението на народната приказка в игрите с измислицата, не беше, за да внуша, че нейното присъствие е задължително. Наред с „картите на Проп“ могат да съществуват и други похвати, но не по-малко плодотворни.
Като пример ще приведа великолепната игра, изнамерена от Франко Пасаторе и приятелите му от ансамбъла „Театър — Игра — Живот“, която се нарича „да разкрием картите си“. В книга под заглавие „Аз бях дървото (а ти конят)“ авторите на играта — Франко Пасаторе, Силвио де Стефанис, Аве Фонтана и Флавия де Лучио — я описват така в главата „Четиридесет и повече игри за школския живот“:
„Играта се състои в това, че колективно трябва да се измисли и онагледи някакъв разказ. Подтик към разказа може да бъде даден от специална колода карти, които «водещият» е приготвил, като върху петдесетина картончета е налепил най-различни образи и картинки, изрязани от вестници и списания. Разчитането на тези картинки е всеки път различно, защото всяка карта от колодата може да бъде свързана с предходната само посредством свободна асоциация на представите и въобще — посредством игра на фантазията. Водещият, седнал всред кръга от деца, предлага на едно от тях да изтегли от колодата, напосоки и без да гледа, една карта. Детето ще започне устно да я тълкува; останалите деца ще трябва внимателно да слушат, като всяко от тях се готви да поеме и продължи тълкуването. Така е положено началото на колективния разказ. Това, което първото дете разкаже, ще му послужи при изобразяване на първия откъс от разказа — с бои или чрез колаж върху бяла основа, — а и на съседа му, който ще трябва да продължи разказа, като на свой ред разтълкува следващата карта, свързвайки своята част от разказа с предходната и онагледявайки по-нататъшния развой на повествованието с рисунка или колаж, разположени в съседство с първите. Играта продължава така до последното дете, на което се пада задачата да завърши разказа. Резултатът е едно дълго пано, което са направили самите деца и по което те ще могат да преразказват своя колективен разказ, като го имат винаги пред очи.“
Когато тази игра на зрелищно претворяване бе описвана в гореспоменатата книга, тя още не беше никъде изпълнявана. Но оттогава до днес, надявам се, стотици деца вече са „разкрили картите си“ и са дали на възрастните — „водещи“, достатъчно храна за размисъл.
Това е според мен една прекрасна игра. Игра толкова хубава, че бих желал аз да съм нейният автор. Но това не е завист — добре е, че я измислиха именно Франко Пасаторе и приятелите му. Видях ги запретнали се на работа в Рим по време на един фестивал на вестник „Унита“. Те разполагат с голям брой игри, които поощряват въображението, и владеят до съвършенство техниката на водещи, изпробвана в десетки и десетки експерименти. Например те раздават на участвуващите в играта деца три с нищо несвързани помежду си предмета — джезве, празно шише и мотика — и приканват с тях да се измисли и разиграе някаква сценка. То е все едно да се измисли разказ въз основа на три думи, но така е много по-добре,
