защото предметите предлагат на въображението много по-здрава опора, отколкото думите. Могат да бъдат огледани, опипани, повъртени в ръка и от всичко това могат да се родят многобройни подтици за въображението. Разказът може изведнъж да бликне само при един случаен жест или звук. При това колективният характер на измислянето го оживява още повече: влизат в играта и творчески се сблъскват различен опит, спомени, различни ритми и критическата намеса на групата.
Групата „Театър — Игра — Живот“ се доверява на вещите. Често, за да накарат децата да рисуват, нейните участници раздават на всяко дете по една тайнствена кутийка, в която се намира я кълбенце памук, което мирише на бензин, я по един бонбон или нещо, което ухае на шоколад. Вдъхновението може да се промъкне така също и през носа.
В игрите, които групата устройва, каквото и да се случва в тях, децата са винаги и едновременно автори, актьори и зрители. Ситуацията благоприятствува творческото начало у децата да се развива всеки момент в най-различни посоки.
24. Приказки „непременно с ключ“
Поради играта „да разкрием картите“ ние за момент се разделихме с народните приказки. Сега обаче нека пак се върнем при тях, за да опишем един последен технически похват. Може би щеше да е по-добре да се спрем върху него, преди да бяхме говорили за „функциите“ на Проп. Така щеше да е по-правилно. Но изключенията от правилото са за една граматика също почти „задължителна“ категория. От друга страна, техническият похват, за който ще говорим, може много добре да се приложи и към „картите на Проп“, а те на свой ред ще съдействуват за неговото доизясняване.
Вътре във всяка приказна „функция“ са възможни, както бе казано, безкрайно много варианти. Но техническият похват на варирането може да бъде приложен и към цялата приказка и да бъде замислена друга модулация, да бъде пренесена от една тоналност в друга.
Да вземем например фантастичната тема „Разкажете историята за свирача от германския град Хаймлин, но мястото на действие трябва да бъде Рим от 1973 г.!“. За да зазвучи историята в нов ключ (дори в два ключа: по време и по място), ние сме длъжни да се поровим в старата приказка и да потърсим точно този пункт, от който може да започне новата модулация. Рим 1973, наводнен от плъхове, не е трудно да си го представим, и то дори без да изпадаме в особено абсурдни положения. Но служи ли ни това? Рим наистина е наводнен, но не от плъхове, а от автомобили. Те задръстват улиците, струпали са се по големите и малките площади, преливат по тротоарите, отнемат пространството на пешеходците, а на децата просто забраняват да играят. Така на наше разположение се намира фантастическа хипотеза, която въвлича в приказната схема голям отрязък от действителния живот — по-добро нещо от това не бихме могли и да си пожелаем. Ето примерна канава за повествованието в нов ключ.
Рим е наводнен от автомобили. (Тук би било полезно да се поупражним в приказно описание на автомобилното нашествие: с паркинги, организирани дори върху купола на съборната черква „Свети Петър“, но за това нямаме време.) На този, който измисли някакъв изход от това отчаяно положение, кметът е обещал награда и собствената си дъщеря за жена. При кмета се явява един млад свирач гайдар, един от тези, които всяка година по коледно време бродят из Рим, за да свирят с гайдата си. Той казва, че ще освободи Града на градовете от автомобилните чудовища, ако кметът обещае, че най-просторните площади на Рим ще бъдат дадени в разположение на децата за техните игри. Сключват договор. Момчето надуло гайдата си. И от всички страни: от всички райони, квартали, предградия, иззад всеки ъгъл се застинали автомобили и започнали да се нареждат след момчето гайдарче. То се отправило към Тибър… Но шофьорите настръхнали: развикали се и направили нещо като бунт (в края на краищата автомобилите са плод на човешкия труд, лошо се получавало, ако бъдели разрушени…). Гайдарят размислил, сменил пътя и се отправил към подземията. Там долу колите ще могат и да се движат, и да стоят, оставяйки свободни градските улици и площади за децата, за банковите чиновници, за продавачките на плодове…
В двадесет и първия раздел на тази книжка ние вече си представихме как може да изглежда една междупланетна Пепеляшка, а Иванчо и Марийка да са „милански“. Теоретически възможностите за изнамиране на нови „ключове“ са неограничени. В действителност те всички или почти всички се свеждат до двете категории за време и място.
Старата приказка, зазвучала с нов ключ и приспособена към новото изпълнение, неочаквано ще издаде необичайни звуци. Тя би могла да има дори някаква „нравствена поука“, която ще бъде приета, разбира се, само ако бъде безизкуствена и се разбира от само себе си. Нравственото поучение не бива никога да бъде насила търсено и налагано на приказката.
В едно средно училище, доста унило поради бюрократичния подход към „Годениците“10 (преразкази, разбор на изречения, изпитвания, развиване на теми), юношите се отнесоха отначало без възторг към моето предложение да изложат съдържанието на романа в съвременен ключ. Но веднъж открили възможностите за игра — всички импровизираха в хор идентификации между ландскнехтите на Манцони и нацистите, — те съвсем сериозно се заловиха за работа.
Лучия сега продължаваше да си бъде все същата текстилна работничка от ломбардската провинция. Но избраното време 1944 година през нацистката окупация — задължаваше Ренцо да хване гората, за да не бъде депортиран като работник в Германия. Чумата беше заменена с бомбардировките. Местното господарско синче, което досаждаше на Лучия със своите ухажвания, се оказа не някой друг, а местният главатар на „черните бригади“. Свещеникът дон Абондио си оставаше верен на себе си: вечно разпънат и нерешен между партизаните и фашистите, между работниците и господарите, между италианците и чужденците. „Безименният“ беше се превърнал в едър индустриалец от същата местност, който в миналото е бил поддръжник на режима, но сега по време на окупацията бе дал на разположение вилата си на бежанци и на останали без покрив…
Не мисля, че Алесандро Манцони — ако по някакъв начин се озовеше сред нас — би намерил повод да се засегне, че учениците така си бяха послужили с неговите герои. Може би щеше само да им помогне за по-тънки отсенки при някои аналогии. И само той единствен би могъл да подскаже на дон Абондио шеговитите реплики, подходящи за най-новата му ситуация.
25. Образът на вещицата Бефана (разбор)
Нека наречем „фантазиен разбор“ на някое действуващо лице от приказка неговото разчленяване на „първични фактори“ с цел да получим тези съставки, които ще ни позволят да построим нови „фантазийни биноми“, тоест ще ни позволят да измисляме други истории около все същото действуващо лице.
Да вземем Бефаната. Тя не е в пълния смисъл образ от приказките, но това няма значение, дори така е по-добре: като проведем експеримента си върху нея, а не върху някоя обикновена вещица от приказките, ние ще докажем, че разборът ни може да бъде приложен към всякакъв вид действуващи лица — от Палечко до Одисеи, от Пинокио до Джек Тексасеца. Съгласно „функциите на Проп“ можем да дадем на Бефаната определението „дарителка“. При анализа излиза, че Бефаната може да бъде разделена на три части, както „Галия“ на Юлий Цезар и „Божествената комедия“:
Метлата;
Чувалът с подаръците;
Разкривените обуща (споменати, и то съвсем на място, в една прочута народна песенчица).
Някой друг би могъл да раздели Бефаната другояче — не възразявам: свободен е да го стори. Но на мен ми стига нейната троична подялба.
Всеки от трите „първични фактора“ може да стане за нас извор за творческо вдъхновение, стига да съумеем посредством съответния метод да използуваме заключените в тях възможности.
Метлата. Обикновено Бефаната си служи с нея, за да лети. Но ако изтръгнем предмета от обичайния му контекст, възниква въпросът: какво ли прави Бефана с метлата, след като отмине богоявленската нощ? От този въпрос могат да се зародят няколко хипотези:
а. След като облети Земята, Бефаната хвръква към другите светове на Слънчевата система и на цялата Галактика.
б. Бефаната използува метлата в къщи при домашното си почистване. Но къде ли живее? Какво прави в течение на цялата година? Получава ли писма? Обича ли да пие кафе? Чете ли вестници?
