Такава е схемата на старата игра „объркване при приказките“, която може да възникне във всяко семейство в независимо какъв час от денонощието. Аз също съм я ползувал преди години в моите „Приказки по телефона“.
Играта е по-сериозна, отколкото изглежда на пръв поглед. Тя трябва да се играе в подходящо избран момент. Децата, когато става дума за приказки, си остават дълго време консерватори. Иска им се приказката да бъде разказана със същите думи от първия път, приятно им е да разпознават тези същи думи, да ги научават наизуст в първоначалната им последователност, да изпитват същите вълнения, както при първата си среща с тях, в същия ред: изненада, страх, възнаграждение. Децата се нуждаят от порядък и сигурност: светът не трябва да напуска грубо и внезапно релсите, върху които детето с толкова усилия го е закрепило.
Затова напълно възможно е в началото играта на „объркване при приказките“ да дразни децата, да ги обезпокоява. За появяването на вълка те са подготвени, появяването обаче на непознато действуващо лице ги разтревожва, защото не знаят дали е приятел или враг.
Но идва такъв момент, когато Червената шапчица няма повече какво да им каже. Тогава децата са готови за раздялата с нея и те го правят, както се разделят със стара, изтъркана от дълга употреба играчка. Именно тогава те се съгласяват приказката да се превърне в пародия — отчасти защото пародията като че ли позволява раздялата, но също така, защото новата гледна точка подновява интереса към самата история, прави отново да бъде преживяна, но вече върху други релси. Децата не играят толкова с Червената шапчица, колкото със самите себе си: те се престрашават да предизвикват свободата, да поемат риска на отговорността. Тук трябва да сме готови за един здрав излишък от агресивност, а също и за стремглави скокове в абсурда.
В някои случаи тази игра ще има и своето оздравително въздействие. Тя ще помогне на детето да се изтръгне от някои сковаващи го склонности. Играта ще лиши вълка от драматичност, ще унижи чудовището, ще осмее вещицата, ще очертае по-отчетлива граница между света на истинските неща — където някои волности са просто невъзможни — и света на измислиците. Всичко това по-рано или по-късно трябва да стане. Разбира се, не по-рано от момента, който позволява на вълка, чудовището и вещицата да изпълнят своята традиционна мисия, но, разбира се, и не много късно.
Другата сериозна страна се състои в това, че участникът в нея трябва на нивото на интуицията да извърши наистина и напълно анализа на приказката. Алтернативата или пародията може да се намести само в определени моменти, а не в други и особено в моментите, които характеризират и структурират приказката; но докато думите спокойно се разполагат от един смислов възел до друг, операциите по декомпозиране и по ново композиране протичат едновременно. Ето защо такова едно вмешателство би могло да бъде наречено оперативно, а не абстрактнологическо.
Като резултат се получава една „серийна“ измислица, която рядко довежда до нов синтез със своя собствена нова логика; това по-скоро прилича на скитосване между приказните теми без никаква определена цел. Ще оприличим още резултата на спонтанни драскулки вместо на рисунки. Но ние вече видяхме, че и драскулките могат да бъдат полезни.
17. Червената шапчица на вертолет
В някои училища наблюдавах такава игра. На децата биват зададени по няколко думи, върху чиято основа те трябва да измислят някаква история. Например пет думи, които подсказват сюжета на Червената шапчица: „момиченце“, „гора“, „цветя“, „вълк“, „баба“. Прибавя се и шеста дума, странична, която разкъсва сюжетната верига, например „въртолет“.
Учителят или другите евентуални автори на експеримента измерват с тази игра упражнение способността на децата да откликват на новопоявил се, а по отношение на известна поредица от взаимносвързани събития и на неочакван елемент; измерват умението на децата да включват такава нова дума в тъканта на вече познатия сюжет, а също — как те заставят привичните думи да реагират на новия контекст, сред който са се озовали.
Ако се взрем в нея отблизо, тази игра се оказва разновидност на „фантазийния бином“: от едната страна — Червената шапчица, от другата — вертолетът. Вторият елемент на бинома се състои само от една дума. Първият — от няколко, но те все пак по отношение на думата „вертолет“ образуват единна цялост. И така от гледна точка на фантазийната логика всичко е ясно.
За психолога според мен най-интересни резултати се постигат, когато тази фантастична тема се зададе за тъй наречената „студена обработка“, тоест без подготовка и само с минимум обяснения.
След като лично аз се бях научил за съществуването на този експеримент от един учител от Витербо (името и адреса му за съжаление изгубих), опитах се да го приложа по време на срещата ми с деца второкласници. Това бяха доста сковани дечица, пъшкащи под школската рутина на обучение от най-лош вид (безкрайни преписвания на текстове, скучни диктовки и тям подобни). Въобще бяха деца, поставени в най-лоши условия.
В началото всичките ми опити да изтръгна от тях някаква история бяха останали напразни. Мъчно начинание, особено когато си попаднал сред детския колектив неочаквано, като страничен човек — децата въобще не разбират какво очакваш от тях. При това разполагах само с преброени минути, очакваха ме и в други паралелки. Не исках обаче да напусна тези деца просто така, оставяйки им само впечатлението от някакъв чудак, който като палячо ту сядаше на пода; ту се покачваше на стола (а как иначе в такова обкръжение ще разчупиш бюрократичната атмосфера, създадена от присъствието на учителя плюс училищния инспектор?). Да си бях поне донесъл устната хармоничка, пищялка, барабан!…
Накрая ми дойде наум да попитам дали някой не иска да разкаже приказката за Червената шапчица. Девойчетата закимаха към едно момченце, момченцата — към едно девойче.
„А сега — им казвам, след като един малчуган ми беше вече издърдорил «Червената шапчица», но не така, както сигурно беше я разказвала баба му, а във вид на някаква окастрена безвкусица (спомни си бедничкото за някакво школско утро) — сега, казвам, измислете ми една каквато и да е дума.“
Не могат да схванат, разбира се, какво ще рече „каквато и да е“. Хайде, нови обяснения. Накрая им измъквам от устата думата „кон“. Това ми позволява да разкажа историята за Червената шапчица поновому: как тя срещнала в гората един кон, метнала се на гърба му и пристигнала при бабината къщурка преди вълка…
След което аз се приближавам до черната дъска и сред настъпилата пълна тишина, най-после започнала да излъчва като огнище топлинка и очакване, написвам: „момиченце“, „горичка“, „цветя“, „вълк“, „баба“, „вертолет“. Обръщам се… Новата игра дори не се нуждаеше от обяснения. Най-съобразителните бяха вече пресметнали колко правят две по две и вдигаха ръка. Получи се прекрасна и многогласна история, в която вълкът, докато чука на бабината порта, е забелязан от високо кръжащия вертолет на хората от пътния надзор. „Какво прави той там? Какво му е притрябвало?“ — недоумявали те. Вертолетът стремглаво се заспущал надолу, а вълкът — беж да го няма, но право срещу него — ето ти ловеца…
Би могло да се поспори за идейното съдържание на новата версия, но аз мисля, че в този точно случай не си струва труда. По-ценното тук е друго: че децата се раздвижиха. Сигурен съм, че децата сами ще искат от време на време да им се устройва игра на Червена шапчица с по една нова дума. Ще опознаят удоволствието да изобретяваш.
Експериментът с измислицата е добро дело, когато децата се забавляват с него, дори ако за постигане на целта (тук самото дете е цел) престъпваш правилата на самия експеримент.
18. Приказки „наопаки“
Един от вариантите на играта „объркване при приказките“ се състои в умишленото и по-органично преобръщане на приказната тема.
Червената шапчица е лоша, а вълкът е добър…
Палечко и братята му се наговорили да избягат от къщи и да изоставят горките си родители, но те били предвидливи и продупчили джоба му, след което го напълнили с ориз, който малко по малко се изсипвал по пътя, докато бягали.
Всичко е като в първообраза на приказката, но видян в огледало: това, що е било дясно, е станало
