Едно куче не знае да лае. Вярвало, че може да се научи от котката, която естествено го научава да мяучи. Отива при една крава и се научава да мучи: муу-у!…
Един кон иска да се научи да пише на машина. С ударите на копитата си счупва цяла дузина пишещи машини. Трябва да му се направи една голяма колкото къща: пише, като галопира по клавишите…
Трябва да бъдем внимателни по отношение на една особеност на „смеха на превъзходството“: ако не бъдем осторожни, той може да приеме консервативна функция, да се свърже с най-плоския и най-грубия консерватизъм. Превръща се в източник на реакционен „комизъм“, който се надсмива над новото, необикновеното, над човека, който иска да лети като птиците, над жените, които искат да се занимават с политика, над този, който не мисли като другите, не говори като другите, както го изискват традицията и правилата…
Този смях, за да има позитивна функция, би трябвало стрелата му да засегне по-скоро старите идеи, страха от промяната, лицемерието на нормата. „Сбърканите герои“ от типа на антиконформиста в нашите истории трябва да имат успех. Тяхното „непокорство“ към природата или към нормата трябва да бъде възнаградено. Само непокорните са тласкали света напред.
Множество „сбъркани герои“ са представени с комични имена: „Господин Гърнеподставко живееше в едно село, наречено Тенжерково.“ В този случай самото име поражда историята в момента, когато баналното значение на обикновеното име се разширява и се проектира на по-благороден от истинското име план, където стои като жирафа всред хора от цистерциански монаси. Един герой, който се нарича „Перепе“, задоволяващ се с малко, е сигурно по-комичен от друг, който би се наричал Карлето. Поне отначало, после ще се види.
Комичните ефекти по пътя на изненадата могат да се извлекат чрез одушевяване на метафорите на езика. Още Виктор Шкловски отбелязваше, че някои еротични разкази в „Декамерон“ не са нищо друго освен разработки на популярни метафори, за да бъдат дефинирани сексуални факти („дяволът в ада“, „славеят“ и други подобни). В обикновения език употребяваме много метафори, изтъркани като стари обувки. Говорим за часовник, който „отсича минутите“, и не изпитваме никаква изненада, защото вече сме употребявали или сме чули да се употребява тази метафора сто пъти.
За детето може да бъде нова при положение, че „сека“ значи наистина „правя на парчета“, както при „сека дърва“…
Имаше едно време един часовник, който отсичаше минутата. Сечеше също дърва, камъни. Разрушаваше всяка къща… (И ето че чрез чиста комбинация безсмислието придобива значението на парабола върху времето, което наистина „сече всичко“…)
Ако ни се случи да ритнем камък, „виждаме звезди“, но не като астрономи, а като говорещи хора. Даже и този израз се поддава на интересни разработки.
Имаше едно време един цар, който обичаше да вижда звездите. Това му харесаше толкова, че би искал да ги вижда даже през деня, но какво да направи? Дворцовият лекар му препоръчва чука. Царят опитва, като нанася удар с чука по краката си, и наистина „вижда звезди“ по пладне, но работата не му харесва. Предпочита дворцовият астроном да си нанесе удар по краката и да опише звездите, които вижда. „Ох, виждам зелена комета с виолетова опашка. Ох, виждам девет звезди, вървят три по три като тримата царе мъдреци…“ Астрономът избягва в далечна страна. Царят, изглежда, вдъхновен от Масимо Бонтемпели, решава да следва звездите в техния ход: ще прави всеки ден обиколка на земята, за да живее само през нощта с обсипано със звезди небе. Неговият двор е върху реактивен самолет…
Ежедневният език и речникът са пълни с метафори, които очакват само да бъдат взети буквално и да бъдат развити в историята. Толкова повече, че в детското ухо даже и обикновени думи разкриват още непокътната първичната метафора.
Много продуктивен механизъм на комични истории е грубото вмъкване на банален герой в необикновен за него контекст (или, обратно, на необикновен герой в банален контекст). Той присъствува в почти всички творчески подходи: от комичното у него се възползва способността на „изненада“, елементът „отклонение от нормата“.
Въвеждането на говорещ крокодил в един телевизионен фарс е пример за това. Друг много известен анекдот е за коня, който влиза в един бар да си поръча бира. После анекдотът се усложнява с ефекти от друг характер: барманът, който се изненадва, защото конят изпива бирата, изяжда чашата, но изхвърля дръжката, „която е най-вкусна“, прави отстъпка на абсурдното много изтънчено. Но тук не ни интересува. (Да поставим за упражнение на мястото на коня една кокошка, а на мястото на бара една месарница.)
Една сутрин млада кокошка влиза в месарницата и иска овнешко месо от Кастел Сан Пиетро, без да чака реда си. Скандал всред клиентите: каква нещастница, няма вече религия, къде ще стигнем и прочие… Но прислужникът на месаря услужва веднага на кокошчицата. След няколко секунди, докато тегли стоката, той се влюбва в нея. Иска ръката й от квачката: оженва се за нея. Описание на сватбения празник, през време на който кокошчицата се отстранява за момент, за да приготви прясно яйце за съпруга… (Не е антифеминистична история: обратното е, ако я направим, както трябва.)
Децата са винаги готови да се възползуват от този механизъм. Обикновено си служат с него, за да „развенчаят“ различни авторитети, които са принудени да търпят. Правят да попадне учителят всред племе от канибали, в клетка от зоологическата градина, в кокошарник. Ако учителят е интелигентен, се забавлява, ако не е, бедният се ядосва много. Толкова по-зле за него.
Даже механизмът на пълно и грубо отхвърляне на нормата е лесен за употреба и е приятен за децата. Ето един Пиерино (но аз вече говорих за него, раздвоявайки го на Марко и Мирко в друг контекст), който, вместо да се страхува от привидения и вампири, ги преследва, малтретира, напъхва ги в кофата за боклук.
В този случай заклинанието на страха идва чрез „смях на агресивност“ — доста сходен с тортите, захвърляни в лицето, любими на немия филм, и „смях на жестокост“, към който децата са винаги склонни. Но и той носи своите опасности: например, когато се смеят на физическите недостатъци, измъчват котките, откъсват главите на мухи.
Специалистите са ни обяснявали, че се смеем на човек, когато падне, защото не се е държал според човешката норма, а като кегла. От това наблюдение, ако го вземем буквално, извличаме механизма на „превръщане във вещ“.
а) Чичото на Роберто е по професия закачалка. Стои във фоайето на луксозен ресторант с вдигнати ръце: на ръцете му клиентите закачват палта и шапки, в джобовете му мушкат чадъри и бастуни…
б) Господин Дагоберто по професия е масичка за вземане на бележки. Когато шефът прави обиколката, той върви до него и щом шефът поиска да си вземе бележки, превива гръбнак и шефът пише…
Смехът, в началото жесток, отстъпва място полека-лека на чувство на безпокойство. Ситуацията е комична, но несправедлива. Смеем се, но сме тъжни. Като че ли сме навлезли в обсега на Пиранделовата дефиниция за хумор, и то откъм обратната й страна. Ще спрем тук, за да не усложняваме нашия разговор.
37. Математиката в историите
Прочутата приказка за грозното пате на Андерсен — лебеда, попаднал погрешно в ято патици — може да бъде изразена в математически термини като „приключението на елемент А, попаднал погрешно всред елементите В, който не намира спокойствие, докато не влезе отново в своето естествено цяло, това на елементите А“.
Фактът, че Андерсен не я е замислил в термини на множественост, няма никакво значение. Че вероятно не го е даже и докоснало подозрението, че си играе с класификацията на Линей, с неговата особено, не значи нищо. Той е имал наум съвсем друго нещо: преди всичко една парабола на своя собствен живот: от „грозно пате“ до „лебед“ на Дания. Но съзнанието е едно-единствено и няма кътче в него, което да остане чуждо на движенията и активността на умствената му дейност, непременно преднамерена. Приказката с нейната несъзнателност е също упражнение на логиката. И е трудно да се очертаят граници между дейността на логиката на фантазията и дейността на логиката без прилагателни.
Така детето, което слуша или чете приказката, минавайки от нежност към ентусиазъм и откривайки в съдбата на „грозното пате“ сигурно обещание за триумф, не си дава сметка за факта, че приказката запечатва в неговото съзнание зародиша на логическа структура: но фактът остава.
