— И слона виждаше.
— А жирафа.
— И жирафа.
— А магарето?
— Разбира се.
— А после?
Така, струва ми се, е много по-добре. Играта принася неизмеримо по-голяма полза, ако с нейна помощ ние поставяме детето в приятни ситуации, които биха го подтикнали и към извършването на героични постъпки, а като слуша бъдния си живот, разказан му като приказка, то ще си го представя пълноценен и многообещаващ. Разбира се, добре зная, че бъдещето му никога не ще бъде красиво като приказка. Но не е в това работата. Важно тук е детето да натрупа запаси от оптимизъм и вяра, нужни му в борбата с неизбежните житейски трудности. Освен това не бива да подценяваме възпитателната роля на утопията. Ако не бихме вярвали напук на всичко в едно по-добро бъдеще, кой би ни заставил тогава да тръгнем например за към зъболекаря?
Ако реалният Карлето се бои от тъмното, тогава Карлето от приказката хич няма да го е еня от него, ще върши това, което никой не се осмелява да извърши, ще ходи там, където никой не смее да припарва…
В истории от такъв вид майката предава на детето своя опит и предлага своята вече оформена личност като предмет за подражание, помага му да си изясни своето място в света на нещата, да схване системата от взаимовръзки, на която то самото е съсредоточие. За да познаеш себе си, трябва да имаш първо възможност да се самовъобразиш.
Значи не става дума у детето да бъдат поощрявани празни фантазьорства (ако допуснем — за разлика от психоаналитиците, — че могат да съществуват напълно празни, неговорещи за никакви следи от съдържание, фантазьорства). Става дума на детето да се протегне ръка за помощ, за да може то да се види във въображението си, да си представи собствената си съдба.
„Карлето беше обущар и майстореше най-красивите обуща на света. Карлето беше инженер и правеше най-дългите, най-високите, най-здравите мостове в света.“
За тригодишните и петгодишните деца всичко това не трябва да бъде „сладки, но забранени сънища“, а съвършено необходими упражнения.
Историите, в които детето се появява като главно действуващо лице, за да звучат „по-наистински“, трябва на всяка цена да притежават и своя „частна“ страна: в тях трябва да участвува вуйчото (ако стане дума за него) в качеството му на истинския, конкретния вуйчо, а не измислен; конкретната портиерка на конкретния дом, а не друга някоя; мястото на действието в своите ключови моменти трябва да бъде познато на детето; думите, които се произнасят, трябва да бъдат натежали от намеци за познати неща. Мисля, че примери тук са излишни.
И по-големките деца обичат да бъдат упоменавани в приказки, та макар и само името им да се мерне в тях. Колкото пъти ми се налагаше да изпълнявам по училищата дълга си на разказвач, толкова пъти аз се стараех да давам на действащите лица от приказките имената на моите слушателчета, а географските названия сменях с такива, които децата вече познаваха. Имената и названията преработваха: те разгаряха интереса и усилваха вниманието, защото бе задвижен механизмът на идентификацията.
Именно този механизъм, винаги присъствуващ у детето, което чете или гледа било филм, било телевизия, ни позволява да въвеждаме в историите „послания“ с увереността, че те ще пристигнат на своето местоназначение.
34. Истории „табу“
Ще нарека „табу“ точно определена група истории, които лично аз намирам, че е полезно да бъдат разказвани на децата, но пред тези истории някои от възрастните извръщат нос. Представляват опит да се разговаря с детето на теми, интересуващи го интимно, до които традиционното възпитание нарежда между нещата, за които „не е красиво да се говори“: естествените нужди на тялото и сексуалното любопитство. Ясно е, че определението „табу“ е спорно и че аз призовавам това „табу“ да бъде нарушавано.
Вярвам, че не само в семейството, но също и в училище за тези неща би трябвало да се говори напълно свободно, и то не единствено с научни термини. Защото не само с едната наука живее човек. Съзнавам също колко солено може да излезе на педагозите — били те в детските градини, били те в училищата, — ако поискат от децата изцяло да изразят проблемите си, да се освободят от всичките си страхове, да победят евентуалните комплекси за вина. Тази част от общественото мнение, която почита всяко „табу“, веднага е готова да обвинява в непристойност, да изисква намесата на училищните власти, да развява като знаме наказателния закон. Нека детето само се опита да нарисува голо тяло — било то мъжко или женско, но с всичките му атрибути, — веднага върху учителя му ще се впусне всичката сексофобия, тъпота и жестокост на ближния. Но колцина са учителите, които биха признали на учениците си правото да напишат, ако това се налага, думата „лайно“?
Народните приказки в това отношение са олимпийски отчуждени от каквото и да било лицемерие. Свободата на разказа им не се поколебава при употребата на онова, което се нарича „храносмилателен жаргон“, предизвикващ уж непристоен смях, нито когато ясно ни осведомяват за половите отношения и така нататък. Не можем ли и ние да се смеем с този съвсем не непристоен, а освобождаващ смях? Честно мисля, че можем.
Знаем колко важно е при растежа на детето то да придобие контрола над естествените си нужди. Психоанализът ни е направил наистина голяма услуга, като ни е разяснил, че тази придобивка е свързана с напрегнат и изтънчен труд на емоциите. Останалото е част от опита на всяко семейство през дългия период, когато детето се намира в съвсем особени отношения с „гърненцето“ и с тях са съпричастни всички домашни, както и с ритуалите, в които тези отношения побиват форма. Отправят се заплахи, „ако не го направи“, обещания, ако се реши „да го направи“, има награди и тържествуват, ако „го е направило“ и го показва гордо като доказателство за своята храброст. Следват: внимателно оглеждане, разисквания между възрастните за значението на известни признаци, консултации с лекаря, телефонират на лелята, която знае всичко. Наистина не бива да се стъписваме, ако в живота ни детето в продължение на години „гърненцето“ и това, което се отнася до него, придобиват почти драматичен облик, асоциирайки противоречиви и даже мистериозни впечатления. Защото за тези неща, така важни, после не ще може да говорим свободно, камо ли да се шегуваме с тях.
Възрастните, за да кажат, че нещо не е хубаво, не трябва да се пипа, нито да се гледа, казват, че е „аки“. Възниква около „акито“ един свят от неща подозрителни, забранени, може би криещи вина. От тях се поражда напрежение, безпокойство, кошмари. Възрастният носи тези неща в себе си, без да го съзнава, като мистериозни предмети, скрити в една забранена стаичка. Но той поне може да потърси и намери компенсация в комичната страна на мръсното, непристойното, забраненото, от което има дълбоки следи в приказките и още по-дълбоки в репертоара на анекдотите, които не се разказват в присъствие на деца и които търговски пътници разпространяват, както едновремешните търговци са разпространявали разказите за фантастични далечни събития или легенди за светци. Този смях е забранен за детето. А именно то е, което се нуждае от него повече от възрастния…
Нищо друго освен смеха не може да му помогне да дедраматизира, да уравновеси своите отношения с темата, да излезе от примката на обезпокояващите впечатления, на невротичните теоретизации. Има един период, през който е почти необходимо да се измислят за него и с него истории за „аки“, за „гърненца“ и други подобни. Аз го правих. Познавам много други родители, които са го правили и те не се разкайват за това.
Между моите спомени на баща — поне в това отношение без табу — има много стихове и песни на тази тема, импровизирани специално за деца на близки. Песните се пееха в автомобила, не зная поради какъв условен рефлекс, неделя сутрин, защото вечерта на връщане децата бяха много уморени, за да пеят. Ако не бях и аз като всички други повече или по-малко повлиян от условностите, бих включил тези „експериментални“ песни в моите сбирки със закачливи детски стихотворения. Вярвам, че едва след двехилядната година ще имаме достатъчно смели автори, за да го направят…
Случаят с автомобила директно повлия върху моята „История за цар Мидас“, който, освободен от дарбата да превръща в злато всичко, до което се докосва, поради известно неблагоприятно обстоятелство
