настъпва вавилонско стълпотворение… Изчезва хартията: маслините, които бяха така сигурно опаковани в книжни пликове, се търкалят по земята… Изваждайки предмет след предмет, ние се озоваваме сред пустотата, в опразнен от всичко свят, посред свят от нищо…
„Имало нявга човече от… нищо, то вървяло по път от нищо, който водел към никъде. Срещнало коте от нищо, с мустаци от нищо, с опашка от нищо, с нокти от нищо…“
Тази история вече съм я разказвал. Полезна ли е тя? Мисля, че да. „Играта на нищо“ децата си я играят сами, като зажумяват с очи. Тя приучва да виждаме нещата в тяхната вещественост, да отделяме факта на тяхната видимост от факта на тяхното реално съществуване. Масата придобива извънредно важно значение точно в момента, когато, впивайки поглед в нея, аз кажа: „Масата я няма вече.“ Гледам я вече като че ли с други очи, като че ли я виждам за пръв път — не за да разгледам как е изработена, това ми е вече известно, а просто да се уверя, че тя „е“, че „съществува“.
Убеден съм, че детето започва да долавя доста отрано взаимната връзка между битие и небитие. Понякога може да го заварите потънало в следното занимание: то ту замижава (и под спуснатите ресници нещата изчезват), ту ококорва очи (и нещата пак се появяват) и така — търпеливо, много пъти поред. Философът, който си поставя въпроси за същността на Битието и Нищото (написани, разбира се, с главни букви, както и се полага за толкова почтени и дълбоки понятия), всъщност само възобновява, но на по- високо равнище същата тази детска игра.
30. Пътуване през собствения дом
Какво е за едногодишното дете масата независимо от това, за какво я използуват възрастните? Тя е покрив. Там можеш да се пъхнеш, да се сгушиш и да се чувствуваш господар в своя дом: дом по твоя мярка, а не така просторен и застрашителен като дома на големите. Столът пък привлича вниманието, защото можеш да го буташ тук и там и така да премерваш собствените си сили, можеш да го катурнеш и да го влачиш където щеш, да лазиш през него в най-различни направления. А ако той злобничко те чукне по главата, можеш и да си го набиеш като нищо: „лош стол такъв!“.
Масата и столът са за нас всекидневни предмети, почти незабележими, с които си служим машинално, но за детето те остават дълго време загадъчни и многолики обекти за проучване, където отрано си подават ръка знанието и измислицата, опитът и символизацията. Докато се учи да опознава външния им облик, детето непрекъснато си играе с тях и същевременно строи хипотези за тяхната същност. Положителните сведения, които се натрупват в неговото съзнание, са в същото време подложени на непрекъсната фантастическа обработка. Така то е научило, че ако завърти кранчето, потича вода, но това не му пречи да мисли, че „от другата страна“ стои „един чичко“, който налива вода в тръбата, за да може тя да протича през крана.
„Принципът за противоречието“ му е непознат. Детето е в едно и също време учен изследовател и „анимист“ („лоша маса такава!“) и конструира реалното: „има един чичко, който пълни тръбите с вода“. Тези качества, макар и да менят съотношението помежду си, съжителствуват у детето доста дълго време.
Констатацията на този факт поражда въпроса: добре ли постъпваме, като разказваме на детето истории, чиито герои са най-близките домашни предмети, и не рискуваме ли, като окуражаваме неговия „анимизъм“ и „артифичиализъм“, да навредим на способността му за научно мислене?
Отправям въпроса повече от добросъвестност, а не защото съм обезпокоен наистина. Играта с предметите служи за по-доброто им опознаване. И не виждам полза в ограничаването ни свободата на играта, което би било равнозначно да се отрича нейната възпитателна и познавателна функция. Фантазията не е „лошият вълк“, от който трябва да се боим, и не е престъпник, по петите на който трябва постоянно да ходи патрул. Колкото до мен, всеки път работата е да разбера къде в момента е съсредоточен интересът на детето: дали то очаква „сведения за водопроводния кран“, или просто иска „да си поиграе с кранчето“ и чрез тази игра да си набави сведенията, които са му нужни.
От тези предварителни забележки ще се опитам да изведа някои ръководни положения, които, мисля, ще ни помогнат да обогатим нашия разговор с детето относно домашните предмети.
1. Още в началото съм длъжен да отчета, че първото приключение, което очаква детето, щом то започне да напуска кошчето или да изпълзява вън от затвора на „кошарката“ си, е откриването на дома, на неговите мебели и битови прибори, на тяхната форма и тяхното приложение. Именно те са материал за първите му наблюдения и емоции. Тези предмети му служат да си изфабрикува речник и в света, в който детето расте, те функционират като ориентири. Аз ще му разкажа — в рамките на това, което то само изисква и допуска — „истинските истории“ за нещата, без да забравям, че повечето от тези „истински истории“ на него ще му прозвучат само като върволица от думи, ще бъдат само място за приложение на въображението, нито повече, нито по-малко от приказките. Ако му разказвам откъде идва водата, думите като „извор“, „водохранилище“, „водопад“, „река“, „езеро“ и други подобни ще възбудят недоумение и то ще търси обекта, докато не види и не докосне нещата, които тези думи обозначават. Добре би било, ако разполагахме с цяла поредица от илюстровани албуми: „Откъде идва водата“, „Кой направи масата“, „Кой постави стъклото на прозореца“ и така нататък, които ще му онагледят образа на нещата. Но такива албуми няма. Литература за деца до тригодишна възраст все още никой не е систематически проучвал, нито създал, ако не се смятат някои неорганични хрумвания.
2. За мен „анимизмът“ на детето и неговият „артифичиализъм“ са постоянен извор за вдъхновение и аз ни най-малко не се страхувам, че бих могъл да предизвикам или да поощря някои детски „заблуждения“. Напротив, аз смятам, че „анимистичната“ приказка по своя начин ще подскаже на детето, че неговата тенденция да „одушевява“ неодушевените предмети не е истински отговор на въпросите му. Ще настъпи време, когато приказката, в която са олицетворени и масата, и електрическата лампа, и леглото, ще му разкрие по силата на своята условност, че е подобна на играта, където то се разпорежда с предметите по свое усмотрение и като следва собствената си фантазия. Игра на „като че ли“, в която реалните свойства на предмета не се вземат под внимание. Тогава то самото ще разбере противопоставянията между „реално — измислено“, „неистина — истинско“ и „наужким — истинско“, нещо, което ще му позволи да вникне в темите на действителността.
Тук аз искам да поразмисля върху днешните особености на детското „пътуване през собствения дом“, което е така различно от моето собствено пътуване през дома на моето детство.
Относно горното наистина си струва да се поговори.
Електрическата крушка, електрическата или нафтовата печка, телевизорът, пералнята, хладилникът, сешоарът за косите на мама, миксерът, с който тя приготвя сладки, електрическият грамофон — това са само някои от съставките на домашния интериор, които днешното дете познава и които са толкова различни от всичко, що е било познато на неговия дядо, отрасъл в една селска кухня, покрай огнището и ведрото с вода. Всички тези предмети говорят на днешното дете за свят, препълнен с машини. Където и да погледне, то вижда електрически контакти и ключове по стените и макар че то знае, че те не бива да се пипат, не можем да твърдим, че то не си прави своите изводи: за човека и неговите възможности, за силите, които палят светлини, карат моторите да бръмчат и да ръмжат, превръщат топлото в студено, суровото във варено и така нататък. От балкона то вижда как профучават автомобили, как прелитат вертолети и самолети. И сред играчките си го има най-различни машинарии, които копират в умален вид тези от света на възрастните.
Външният свят прониква вътре в домовете по най-различни пътища, които за децата отпреди петдесет години бяха непознати: телефонът звъни и се чува татковият глас; завърта се копчето на радиото и се понасят звуци, шумове и песни; натискаш клавиша на телевизора и екранът се запълва с картини, а от всяка картина лека-полека се отделя и си проправя път по някоя думичка, която трябва като буболечка да уловиш и да си я представиш, по някое сведение, което трябва да разчепкаш и с дължимото благоразумие да присъединиш към всичко, що вече притежаваш.
Представата, която днешното дете си съставя за заобикалящия го свят, неизбежно се различава от представата, която от малък си е бил изработил дори неговият баща, макар че последният е по-стар от сина си само с две-три десетилетия. Опитът, натрупан от съвременното дете, му дава възможността да извършва операции от съвсем друг вид и както по всичко личи, много по-сложни в интелектуално отношение; жалко е само, че липсват съответните измервания и проучвания, които биха позволили да твърдим това с пълна сигурност.
