И още нещо: домашните предмети са носители на информация посредством самите материали, от които са изработени, и разцветките, в които са оцветени, и формите, в които са замислени (не от занаятчии, а от дизайнери). „Разчитайки“ тези предмети, детето научава неща, които се различават от нещата, които неговият дядо е научавал, когато е „разчитал“ газовата лампа. Казано с други думи, днешното дете ще намери мястото си сред съвсем нов културен модел.
Кашицата за дядото е била варена от собствената му майка, когато той е бил бебе. На внучето му я приготвя едрото промишлено предприятие, което замотава детето в своя кръговрат много преди то да може вече да излиза от къщи, стъпило на собствените си крака.
И тъй сега имаме на разположение малко повече материал за изфабрикуването на нашите истории и можем да се ползуваме от по-богат речник. Въображението е производно от опита, а опитът на днешното дете е по-обширен (не зная дали би могло да се каже по-наситен, това е друг въпрос) от опита на вчерашните деца.
Примери в този смисъл са почти излишни. Всеки предмет съобразно естеството си предлага поводи за приказност. И аз на свой ред съм се възползувал от тези гвоздеи за фантазията, на които висят толкова табла с приказки, за да окача някоя и друга моя приказка. Например аз измислих принц Сладолед, който живее в един хладилник; един чешит, който не се отлепваше от екрана на телевизора си, аз го цамбурнах в телевизионния търбух; сватосах едно ергенче, което преди беше влюбено в японската си червена мотоцикълка — за една перална машина; измислих една омагьосана грамофонна плоча, която заставяше хората, когато я слушат, непрекъснато да танцуват, а в това време двама побратими джебчии пребъркваха палтата им. И така нататък все в тоя дух.
Що се отнася до най-малките, мисля, че трябва да се започне при тях с разказчета за тези предмети, с които те имат най-непосредствен и близък допир. Например за креватчето. Какво ли не прави детето, когато се намира върху креватчето си: и скача, и играе, и всичко друго — само да не легне да спи. Ако го заставят да спи и да прекъсне някоя своя дейност, която то счита за много важна, то е готово да намрази креватчето. Отразим ли този отказ от любимия доскоро предмет, ще получим историята на креватчето, което не оставяло детето да заспи. Това креватче се преобръщало, скачало до тавана, изтичвало до площадката на стълбището и се търкулвало по стъпалата; възглавницата непрекъснато се местела и искала да лежи откъм краката, а не откъм главата… Съществуват и креватчета с мотор, които пътуват в далечни страни на лов за крокодили. Има едно креватче, което говори и разказва най-различни истории: сред тях е и историята за креватчето, което не искало да остави детето да заспи, и така нататък…
Подчинението на естеството на предмета все пак няма да ни забрани по-свободната му употреба, ако се възползуваме от примера на детето, което отрежда на обектите на своите игри най-невероятни роли.
Един стол тичал, за да хване трамвая. Тъй като бил много окъснял, той тичал с все сила, като подскачал с четирите си крака. Изведнъж един от тях се извадил и столът опасно залитнал. За щастие един младеж, който минавал оттам, бързо вдигнал крака и го завинтил. Докато правел това, поучавал стола: „Не се тича така, време много — живот малко.“ „Млади човече, оставете ме на мира, че ще изпусна трамвая!“ И пак се затичал, и то по-бързо отпреди… и така нататък. Този стол учел да говорят папагалите. И тъй нататък.
За целта и момента, за който са предназначени тези истории, обикновено ги разказват в часа на „папкането“ или на „нанкането“ — те не трябва непременно да се придържат към железните закони на „сонатната форма“, а са достатъчни и по-гъвкавите на музикалното „импромптю“. Такъв вид истории могат да се ограничат само с начален „запев“, да бъдат поднесени като отделни „коматчета“, могат да бъдат зигзагообразни приказки с начало, но без край или да преминават една в друга, да забравят за какво се разказваше в началото — с една дума: да се държат като маймуните в клетките на зоологическата градина. Тези истории могат да носят въобще отличителните черти на първите детски игри, които почти никога не достигат до някакъв завършек, а най-често имат формата на приказки — скитнички, блуждаещи по различни пътища, осеяни с най-разнообразни предмети, които биват вземани, оставяни, отново вземани на ръце, за да бъдат изгубени по пътя.
31. Играчката като действуващо лице
Между света на играчките и света на възрастните съществуват отношения, които в действителност не са така ясни, както може да се стори на пръв поглед: от една страна, играчките са резултат на „упадък“, а, от друга — резултат на завоевания. Никои неща, които някога са имали голямо значение в света на възрастните, приемат, когато времето им отшуми, да бъдат сведени до играчки, та дано някак си се запазят, пък макар и под този вид. Например лъкът и стрелата: отписани от полесраженията, те са се превърнали в предмети за игра. Или пък маските: пред очите ни те се отказват да изпълняват ролята си в карнавала на възрастните и биват монополизирани от децата. Куклите и пумпалът са били свещенодействени предмети, имали са сакрално-обреден характер, преди да бъдат сведени до детски играчки. Да слязат от пиедестала, с който са тикнали, може да се случи и на най-обикновени предмети: старият счупен будилник, изпаднал до положението на играчка, би могъл дори да види в това събитие нещо като повишение в чин. А когато децата открият на тавана забранения сандък заедно с погребаните в него съкровища — „падение“ ли е това или „покачване“?
Случва се и обратното: чрез завоеванието на децата в играчки се превръщат — по силата на своевременни превращения — предмети, животни и машини. В услуга на игрите се притичат изкуствата, занаятите, различни професии. Разбира се, направата на влакчета играчки, автомобилчета, сандъка със зестрата на куклите, портативните кутии на „малкия химик“ е поверена на цял отрасъл от промишлеността, който непрекъснато възпроизвежда в умален вид света на възрастните и всичко, което той съдържа, без да прескача минитанковете и миниракетите. Но потребността на детето да подражава на възрастните не е измислена от индустриалците, които произвеждат играчки, тази потребност не е натрапена на детето, тя отразява детското желание да расте.
Следователно светът на играчките е свят сложен. Такова е и поведението на детето към играчката. От една страна, то се подчинява на нейните внушения, учи се да играе с нея според правилата на игрите и се старае да използува всички възможности, които тя предлага на неговата динамика. От друга страна, за детето играчката е средство за самоизява, нещо като предавател на неговите преживявания. Играчката е за него външният свят, който то иска да завоюва и с който си премерва силите (оттук идва неизменното му желание да разглоби играчката, за да види как е направена, или съвсем да я потроши), но играчката е също проекция, продължение на детската личност.
Момиченцето, което играе с куклите си и с техния чеиз — а последният е станал толкова по-богат в наши дни: тук са и дрехите, и мебелите, и домакинските съдове, и чайният сервиз, и електрическите прибори, и макетът на кукления дом, заобиколен от цяло миниатюрно село, — повтаря в игрите си всичко, което знае за съвременния домашен свят. То се учи да борави с предметите, с уредите за битово обслужване, разгъва и пренарежда макетите, за всичко намира нужното място и предназначение. Но в същото време куклите й служат при драматизирането на нейните собствени отношения — понякога те са конфликтни — с околната среда. Момиченцето се кара на куклите си със същите думи и изрази, с които майка му се е карала на него, и така то разтоварва от себе си върху тях чувството си за вина. Когато пък ги глези и гали, то изразява своята собствена потребност за обич. Може да избере една от куклите за любимка, а друга особено да възненавиди, ако олицетворява например братчето, от което тя ревнува родителите. Тези играчки със символи, както пише Пиаже13, са „мисловна дейност от най-чиста проба“.
Често, докато си играе, детето разговаря само със себе си: разказва си съдържанието на играта, ободрява играчките или, обратното — изоставя ги, заслушано в отгласа на някоя дума или внезапен спомен.
Като оставим настрана някои сполучливи наблюдения на Франческо де Бартоломеис над „колективния монолог“ при децата, които играят вкупом в една детска градина — вкупом, а не заедно, тъй като всяко дете играе самостоятелно, без да води „диалог“ с другите деца, и всяко „монологизира“ на висок глас, — като изключим тези наблюдения, не ми е известно някой друг да е проучвал „монолога“ при играещото дете, както би трябвало и както заслужава. Мисля, че едно такова проучване би ни разказало доста много неща относно отношението на детето към играчката, неща, които ние все още не знаем и които могат да се окажат от съществено значение за „граматиката на фантазията“. Уверен съм, че поради нашето невнимание
