към подобни въпроси стотици интересни находки си остават безвъзвратно загубени за нас.
Колко думи в час произнася детето, което с дървени кубчета си играе „на постройки“? И какви точно са тези думи? Колко от тях се отнасят до плана, стратегията и тактиката на играта и колко нямат към нея пряко отношение? Кои точно кубчета внезапно се превръщат в действуващи лица, получават имена, започват да действуват самостоятелно, придобиват поведение на приключенски игри? Какви асоциации на идеи възникват у детето по време на играта? След като внимателно сме го понаблюдавали, какво тълкуване бихме могли да дадем на движенията му, на измислената от него символика или просто на подредбата на кубчетата? Знаем само, и то защото търпеливи учени са го установили по опитен път: момченцата се стремят да строят на височина, момиченцата се стремят да създават затворени пространства, утвърждавайки съответствие между структурите на въображението и на физиологията, което е поразително и невероятно за нас, профаните. Това спрямо всичко, което знаем, представлява твърде малко нещо.
Да измисляме истории с играчки е нещо естествено: щом си се хванал на игра с децата, то се получава от само себе си. Историята не е нищо друго освен продължение, преображение на играчката, нейното празнично ликуване. Знаят го всички родители, които намират време да поиграят с децата на кукли, на кубчета, на автомобилчета. Дейност, която би трябвало по някакъв начин да бъде въведена като задължителна и, разбира се, възможна.
Възрастният при играта си с детето притежава спрямо него това предимство, че разполага с много по- широк опит, което ще рече, че може да отиде по-далече с въображението си. Именно затова децата така много обичат да имат за свои другари в игрите родителите си. Например, ако заедно играят с кубчета на „постройки“, възрастният ще знае как да помогне, защото по-добре пресмята пропорциите и равновесието, притежава по-богат репертоар от форми, на които може да се подражава, и така нататък. Играта се обогатява, придобива органичност и по-голяма продължителност, пред нея се разтварят нови хоризонти.
Не става дума да се играе „вместо детето“, като на последното се предостави унизителната роля на зрител. Става дума да се поставим напълно в негова услуга. То е, което командва. Възрастният играе „с него“ и „заради него“, играе, за да стимулира неговата способност да изобретява, за да го въоръжи с нови похвати, които то ще употреби, когато играе самичко. Въобще играе, за да го научи да играе. И докато играят, разговарят. Научава се от детето да говори чрез играчките, да ги именува и да разпределя роли помежду им, да превръща грешката в някакво ново хрумване, а жеста — в цяла история, служейки си с онова, което Брунер (вж. Дж. Брунер. Психология познания. М., 1977) нарича „свободата да се оставиш във властта на предметите“. Възрастният, както прави и това детето, се научава да поверява на играчките си тайни послания, защото на тях се пада да кажат на детето, че му желаем доброто, че може да разчита на нас, че нашата сила е и негова сила.
Така в играта се ражда „театърче“, в което играят парцаленото мече и минибагерът, къщурките макети и автомобилчета, на сцената излизат приятели и роднини, появяват се и изчезват герои от приказките.
В тази игра и детето, и възрастният могат да срещнат даже скуката, но само ако играчката бъде принудена и ограничена да изпълнява само техническата си роля, бързо изучавана и бързо изчерпвана. Тук са нужни чести промени на сцената, сценични ефекти, скокове в абсурда, благоприятни за открити.
Възрастният, стига да иска, без много труд може да научи детето на основните начала на „драматизацията“. И после те двамата са, които ще издигнат тази драматизация на по-високо и плодотворно равнище, отколкото това би могъл да стори със своите все още неукрепнали и ограничени сили малкият откривател.
32. Марионетки и кукли
В думата „театърче“ вече прозвуча намекът — без по-нататъшно уточняване — за марионетки и кукли. Тук те лично ще се появят на авансцената. Очарователни малки личности! Към тази мъглява характеристика аз няма да прибавя нищо друго. И през ум не ми минава в описването на техния чар да започна да се състезавам — ни повече, ни по-малко — с автори като Гьоте и Клайст.
Три пъти през живота си съм бил кукловод. Като дете, когато развивах дейност в килера под едно стълбище: там имаше прозорче, което като че ли нарочно беше направено, за да служи като амбразура към сцена; като млад учител, когато преподавах в първоначалните класове и разигравах куклите пред учениците си в едно селце на брега на езерото Маджоре (помня, че един от тези ученици именно във въпроси и отговори разказваше в своя „свободен дневник“ цялата си изповед при свещеника); и вече като възрастен, когато в течение на няколко седмици давах представления с куклите пред публика от селяни, които после ме даряваха с яйца и наденици. Кукловод — най-хубавата професия на света!
Марионетките и куклите, ако прескочим при обяснението чисто филологическите подробности, можем да кажем, че са достигнали до децата след едно свое двойно „падение“. Техните най-далечни прадеди са ритуалните маски на първобитните народи. Това е първото им падение: от свещеното до мирското, от обредното до театралното действие. Второто падение е от театъра в света на играчките. Тази метаморфоза продължава до ден днешен и се развива пред очите ни. Обаче поставя се въпросът: кой още в Италия ще упорствува да държи будна тази изключителна форма на театър за народа, след като си отидат Отело Сарци и малцината му следовници?
Мариано Долчи, който дълго време беше работил със Сарци и беше написал за Съвета по културните упражнения при кметството на град Реджо Емилия (а в кой друг град на Италия14 това би било възможно) малък, но много ценен труд с практическа насоченост под заглавие „Куклите в служба на педагогиката“, така коментира кукления „упадък“:
„Тези малки театри са изиграли голяма роля при изграждането на народната култура; оставаме учудени, когато преглеждаме заглавията на сценариите, които са били играни дори до първите десетилетия на двадесетия век, и като виждаме какъв широк кръг от интереси те са задоволявали: там намираме пиеси с библейска тематика, разработки на митологични сюжети, съкратени варианти на знаменити драматически спектакли, инсценировки на световноизвестни литературни произведения, възсъздавания на исторически събития, комедии със социално-политическо съдържание, полемични, антиклерикали, злободневни“… и така нататък.
Навремето още аз успях да видя куклената инсценировка на „Аида“. Но единственият „сериозен“ куклен спектакъл, който все още си спомням, е „Джиневра дели Алмиери, или Жива погребана, с участието на гробищния крадец Джиопино“. Запомнил съм го, защото го гледах в същата вечер, в която се влюбих в едно девойче от Кремона. Как обаче се наричаше девойчето — не си спомням: това се случи много преди първата ми любов, която, както е известно, нивга не се забравя.
Сарци и неговите приятели бяха направили много за кукления театър. Но най-голямата им заслуга се състои според мен в това, че когато започнаха да обикалят училищата, те не само изнасяха спектакли, но и учеха децата как сами да си изработват собствени кукли и как да ги движат, да си строят театралните павилиончета, да си приготвят декорациите, да осигуряват осветлението, музикалния съпровод, да измислят истории, да ги инсценират и… да ги разиграват с куклите. Мариано Долчи има великолепна брада и прилича на огнегълтача Манджафуоко. Щом го видят, децата вече знаят: сега ще започнат да стават най- необикновени неща. Мариано започва да измъква от торбата си разни бели топчета — още необработени главички, и да учи децата как да им залепят нос и очи, да рисуват устни, да съобразяват как да придадат на куклите определен характер, точно определено тяло, което ще трябва да облекат и с пъхнати в него пръсти да задвижат…
В детските градини на град Реджо Емилия кукленият театър е просто част от мебелировката. Детето може всеки момент да се скрие зад „сцената“, да се докопа до любимата си кукла и да й създаде работа. Ако към него се присъедини и друго дете, това означава, че ще се играят едновременно два спектакъла. Децата могат дори да се сговорят как да играят на „смени“: първом куклата „А“ ще вземе пръчката и ще набие куклата „Б“, а след това „Б“ ще натупа „А“. Има деца, които са способни да разговарят само посредством куклата. Едно дете, докато движеше куклата крокодил, с уплаха се отвращаваше от нея и я държеше отдалечена от себе си — да не го глътне! Хем неговите пръсти бяха подпъхнати в изкуственото тяло на „животното“, хем то, детето, лично го задвижваше и все пак: лично, лично — ама за всеки случай…
Покойният учител Бонако, който преподаваше в началните класове на римското училище „Бадини“ и който си отиде от нас още много млад, държеше в създадения от него специално за неговите петокласници
