куклен театър една кукла учител. На тази кукла децата разказваха това, което не биха се решили да кажат на собствения си, истинския учител. Последният седеше пред куклената барачка и — разбира се — слушаше всичко. Така той винаги знаеше какво учениците му в действителност мислят за него. Веднъж той ми каза: „Уча си недостатъците.“
В Италия по училищата най-често ще видиш кукли, а по домовете — марионетки. Навярно това си има своя причина, но аз и досега не съм я съзрял. Най-хубавият марионетен театър, който съм виждал, е английски. Целият е от картон — изрязваш си го и си го монтираш; изрязвани биват и декорите, и действуващите лица. С такова театърче се работи много леко именно защото е сведено до най- същественото, до костната система и всичко в него си измисляш сам.
Език за куклите и марионетките е езикът на жеста. Те не са предназначени да произнасят нито дълги монолози, нито да водят обстоятелствени диалози. (Освен ако не ни хрумне, докато Хамлет произнася прочутия си монолог, от време на време да му изпращаме едно дяволче, което да се опитва да открадне черепа, който принцът държи в ръка, и да го подмени с домат.) Но една-единствена кукла, ако си знае добре работата, може сама да води многочасов диалог с детската си публика, без да се умори и без да умори публиката.
Предимството на кукления театър пред марионетния театър се състои в това, че кукленият има по- големи възможности по отношение на динамиката.
Предимството на марионетния театър е в по-големите сценографски и постановъчни възможности. Докато момиченцата нареждат по сцената мебелировката, придружаваща куклата им, това запълва толкова време и дава начало на толкова събития, че в края на краищата като че ли няма вече нужда спектакълът да се състои.
Възможностите, свойствени за единия и за другия тип театър, могат да бъдат опознати само в практиката. Към вече казаното не можем да прибавим нищо повече. Най-много мога да посъветвам да бъде прочетена книжката на Мариано Долчи. Мен в момента и на това място повече ме занимава друг въпрос: какви истории биха могли да бъдат измислени за марионетките и куклите?
Народните приказки и обработката им посредством техническите похвати, за които вече стана дума, са неизчерпаем извор от теми. С една уговорка: въвеждането на комическо действуващо лице там е нещо почти задължително, но резултатът пък е винаги плодотворен.
Две случайно подбрани кукли представляват „фантазиен бином“, който не се нуждае от по-нататъшни обяснения, остава ми само да го препратя към предидещите глави.
По-скоро тук ме занимава друго едно съображение: като имам предвид възможността на кукления театър да бъдат покорявани някои „негласни поръчения“, ще ми се да отбележа поне две упражнения за развитие на въображението. Първото се състои в използуването на материал от телевизията: това позволява да се изработи критически подход или поне да се положи началото на такъв в противоположност на едно чисто пасивно слушане и гледане на програмите. Второто упражнение се състои в това, че на известни действащи лица може да бъде наложено да играят ролята си в несвойствено за тях обкръжение. Сега ще обясня за какво точно става дума и в двата случая.
У нас, в Италия, а сигурно така е и другаде, практически не съществува такова телевизионно предаване, което да не може да бъде използувано като суровинен материал за представление в куклен театър. С това съвсем не искам да кажа, че кукленото представление на всяка цена трябва да се обърне в контрателевизия, въпреки че в крайна сметка това е неизбежно. Куклите сами ще се погрижат за това и с движенията си, както и със способността си всичко да свеждат до абсурд те ще съумеят да осмеят и свръхсамоуверения говорител, и лаещия певец, и капризния участник в телевизионната викторина, и незаблудимия детектив, и баналния злодей от телевизионните филми. А възможно е просто да бъдат обединени лицата, които сме свикнали да виждаме на малкия екран, с други, съвсем несъответствуващи лица: например Пинокио чете новините в „По света и у нас“, вещицата участвува в „Златния Орфей“, а дяволът — във фестивала в Сан Ремо.
В едно начално училище видях да се разиграва с куклите телевизионната викторина „Рискувай всичко“, в която като състезател участвуваше дяволът. Вярно е, че малко преди това аз им бях разказал историята с крокодила, който се явил на конкурса в телевизията и там глътнал водещия Майк Бонджорно. Децата не притежаваха между играчките си крокодил, но в замяна на това имаха дявол. В това „диаболично решение“ историята излезе много по-смешна от моята.
За разбора на второто упражнение нека пак се върнем в къщи при най-малките дечица. Това, което учениците правеха със своя учител, като му говореха посредством куклата учител, ние можем да сторим с нашите деца, като им говорим посредством марионетките. Трябва да имаме предвид, че марионетките се поддават до известна степен на трайно отъждествяване. Кралят, каквото и да прави, си остава по правило бащата, властта, силата, възрастният, от когото имаш нужда, но и от когото малко те е страх, който ограничава, но и огражда от всяка опасност. Кралицата е майката. Принцът е самото то, момчето (принцесата е момиченцето). Феята е „нещо прекрасно“, доброто вълшебство, надеждата, изпълненото желание, бъдещето. Дяволът събира в себе си всички страхове, притаени чудовища, всички и всякакви врагове. Имайки наум тези равнозначни присъствия, става възможно да натоварим марионетките — докато разиграват на сцената своите приключения — със задачата да въздействуват на детето по успокояващ начин. Общуването с помощта на символи има не по-малко значение от словесното общуване. Понякога то е единственият начин за общуване с детето.
Не зная, защото не ми се е случвало да го проверя в практиката, дали на детето би се поправило то самото да бъде представено от марионетка, замислена като негов представител, носеща неговото име и играеща неговата роля в кукления театър. Възможно е то да приеме такъв вид игра, както приема приказката, в която то лично се явява като главно действуващо лице. Но възможно е и да не приеме, да отхвърли такова тяхно отъждествяване пред публика с точно определен предмет, който всеки би могъл да разгледа и опипа. „Децата също си имат тайни“ — такова беше заглавието на една книга, излязла в Мюнхен.
33. Детето като главно действуващо лице
— Имало едно време едно момченце, което се наричало Карлето.
— Като мене?
— Да, като тебе.
— Аз ли бях?
— Разбира се, че ти.
— И какво правех?
— Сега ще ти разкажа.
В този класически диалог между майка и син е дадено първо обяснение на това прекрасно глаголно време, каквото е минало несвършеното, което децата употребяват, когато ще започнат някаква игра:
— Аз бях стражата, а ти бягаше.
— Ти викаше…
То е като завеската в кукления театър, която се вдига в началото на всеки спектакъл. Според мен то води началото си право-право от имперфекта, с който започват приказките. „Живееше някога…“ Но който иска да узнае повече по въпроса, нека отгърне към края на тази книга, там си има съответен „фиш“ (вж. „Глаголно време за игрите“).
Всички майки имат навика да разказват на детето случки, в които то самото е герой. Това отговаря на неговия естествен егоцентризъм. Но майките се възползуват от това, за да преследват своите си назидателни цели…
— Карлето беше толкова лошо дете, че обръщаше солницата, не искаше да си пие млякото, не желаеше да легне в креватчето…
Жалко е наистина да се изразходва хубавият имперфект от приказките и игрите за четене на нотации и за сплашване. То е все едно със златен часовник да дълбаеш дупки в мръсния пясък. А може по-иначе:
— Карлето беше голям пътешественик, правеше околосветски пътувания, виждаше маймуни, лъвове…
— А слона виждах ли го?
