Не по-различно от нашите стъклени или сламени човечета са задвижени действуващите лица от рисуваните разкази — комиксите. Тези герои следват логиката на някаква своя отличителна черта, която ги различава от другите и която им стига, за да ги сблъсква винаги с все нови приключения или винаги с едно и също приключение, което в различните си варианти и преправки се повтаря до безкрайност. Тук отличителната черта не е външна, а в повечето случаи е нравствена.
След като познаваме нрава на Паперон деи Паперони — богаташа вариклечко и хвалипръцко, — както и на неговите помощници и противници, можем лесно да наизмислим хиляди истории за него. Истинското изобретяване на тези „постоянно завръщащи се“ действуващи лица става един-единствен път: останалото е в най-добрия случай вариации, а в най-лошия — щампа, до краен предел изстискване на темата, серийно производство.
Прочели десетки, а понякога и стотина разказа за Паперон деи Паперони (независимо от всичко заниманието е увлекателно), децата са напълно в състояние да си измислят други такива истории сами. След като са изпълнили дълга си на потребители, те би трябвало да получат възможността да се проявят и като творци. Жалко, че за последното малцина ги е еня.
Да съчиниш, че и да нарисуваш разказ в картинки е упражнение във всяко отношение къде по-полезно, отколкото да развиеш тема за „деня на жената“ или за „празника на цветята“. За това е нужно да измислиш сюжета, да съобразиш как да го поднесеш и построиш, как да разположиш картинките, да съчиниш диалозите, да направиш външна и психологическа характеристика на героите и така нататък. Децата са схватлив народ и всички тези неща ги увличат, особено когато ги оставим да действуват сами. В същото време — да се чудиш — в училище те получават по родния си език тройки и двойки.
Понякога основната черта на действуващото лице може да получи материален облик на предмет: например, както е при Попай — консервена кутия със спанак.
И така нека нашите герои бъдат двама близнаци, единият на име Марко, а другият — Мирко; дето и да ходят, всяко братле носи като оръжие със себе си по едно чукче, единствената отлика помежду близнаците са дръжките на чукчетата: Марко носи чукче с бяла дръжка, а Мирко — с черна. Приключенията им могат да бъдат предсказани предварително независимо от срещата им: било че те са налетели на крадец, било че тях ги е посетил призрак, вампир или лошият вълк. Само като им погледнеш чукчетата, става ясно кой е победил. Родени без страх и трепет, братлетата са нападателни и кавгаджии, предназначени за безпощадна борба (с всички средства и без много-много да ги подбират) срещу чудовища от всякакъв вид.
Моля да обърнете внимание: написал съм „чукчета“, а не „гумени палки“. В никакъв случай тук не може и дума да става за някакви си две неофашистчета…
Силният идеен заряд на горния вариант — нека ми бъде позволено да направя и това отстъпление — не би трябвало да въвежда в заблуда. Той не беше програмиран, а възникна сам. Работата стои така: веднъж бях намислил да напиша нещо за близнаците на приятеля ми Артуро, които се казват Марко и Америго. Написах имената им на лист хартия и почти неусетно за самия мен започнах „фантастично“ да ги „обработвам“. Получиха се двете имена „Марко“ и „Мирко“, които ми се струваха по-симетрични и по- подходящи за близнаци от първоначалните. Трето попадение беше думата „martello“ (мартело) — чукче, очевидно дъщерна клетка на сричката „мар-“ от Марко, отчасти контрастирана, но и отчасти подсилена от „мир-“ на Мирко. Множественото число „martelli“ (мартели) — чукчета, възникна не по логически път, а като рима на „gemelli“ (джемели) — близнаци, рима — непроизнесена гласно, но безгласно присъствуваща. Така получих образа картина: двама близнаци (джемели) — верни братлета, въоръжени с чукчета (мартели). Останалото следваше от само себе си.
Съществуват и действуващи лица, чиято характеристика е „дадена“ от самите им названия. Такива са: „Пиратът“, „Разбойникът“, „Следотърсачът“, „Индианецът“, „Каубоят“ — по-нататъшни обяснения не са и нужни.
Ако пожелаем да изобретим някакъв нов тип каубой, трябва много да внимаваме при избора на неговата отличителна черта, привичка или на предмета атрибут, който като негова емблема винаги го придружава.
Каубой „храбрец“? Банално. „Лъжец“? Изтъркано. Каубой, който свири на китара или на банджо, е премного традиционен. Да продължим търсенето сред музикалните инструменти… Каубой, който свири на пиано, е вече по-обещаващо нещо… Но може би още по-добре ще бъде да го представим как винаги мъкне пианото със себе си, натоварено върху кон носач…
Както и да го наречем, Джеки Рояла или Бил Пианото, каубоят си има винаги два коня: той сам на първия, пианото — на втория. Обикаля самотен сред хълмовете на Толфа, а когато спре на бивак, разтоварва пианото и започва да си свири приспивната на Брамс или вариациите на Бетховен върху валса от Диабели. Вълци и чакали започват да се стичат отдалече, за да го слушат. Кравите, известни любителки на музиката, започват да дават по-голям млеконадой. В неизбежните схватки с бандити или шерифи Бил Пианото не си служи с пистолет. Своите врагове той обръща в бягство, като ги поразява с фугите на Бах, с атонални дисонанси, с избрани откъси из „Микрокосмоса“ на Бела Барток… И така нататък.
28. Просто да ядем и „да играем на ядене“
„Мисловната дейност — пише Л. С. Виготски в своя труд «Мислене и реч» (вж. «Избранные психологические исследования», М., 1956) — започва със словесния и «жестов» диалог между бебето и родителите му. Самостоятелното мислене започва тогава, когато детето за пръв път успее «да погълне» тези родителски разговори и да ги «смели» вътре в себе си.“
В началото на тези кратки наблюдения върху „домашната фантастика“, която получава първоначалния си тласък от майчината реч, аз избрах като уводно мото този цитат, след като бях отбутнал настрана много други изказвания на същата тема. Защо именно него? Защото ми се струва, че Виготски е казал просто и ясно това, което други казват и пишат с толкова големи усилия, че накрая никой не може да ги разбира.
Диалогът, за който говори съветският психолог, е преди всичко монолог на майката или на бащата, състоящ се от ласкави окуражителни звуци, усмивки, от тези дребни събития, които малко по малко подтикват разпознаването на родителите, изненадата, глобалния отговор с подритването, гукането като реч преди езика.
Особено майките не се уморяват да говорят на бебето, и то още от първите седмици на живота му. Те като че ли се стараят да го държат повито в облак от нежни и топли думи. И при това майките го правят така спонтанно, като че ли са чели това, което Мария Монтесори11 казва за „поглъщащия ум“ на бебето, което именно чрез такова „поглъщане“ интериоризира езика и всякакви други сигнали от външния свят.
— Не разбира, но е доволно: значи все нещо става в главичката му — възразява на детската лекарка, която й изглежда премного рационалистка, една майка, свикнала да води с бебето в люлката съвсем „възрастни“ разговори. — Каквото и да казвате, докторке, то ме слуша!
— Не те слуша, а просто те гледа, доволно е че си до него, че се занимаваш с него…
— Не, не, все нещичко разбира, нещо в главичката му работи — остава на своето си майката.
Да се свърже гласът с лицето, та това е също труд, плод на някаква, макар и елементарна умствена дейност. Тъй че майката, която разговаря с още неразбиращото бебе, така или иначе извършва нещо полезно — не само защото със своето присъствие му осигурява усещането за безопасност и топлинка, но и затова, че доставя храна за неговата „нужда от стимули“.
Често пъти изобретателната и поетична майчина реч превръща обичайния ритуал на къпането, преповиването, папкането в игра между двама: всяко свое движение майката съпровожда с неизчерпаеми нови фантастични хрумвания, скоропоговорки, дори стихчета.
— Сигурна съм, че когато му надявам обущенцата на ръчичките вместо на крачетата, на него му е много смешно.
Едно шестмесечно бебе много се забавлявало, когато майка му вместо да насочи лъжичката към устата му, я насочвала към собственото си ухо, като че ли искала него да нахрани. Бебето развеселено трепкало и настоявало шегата да се повтори.
Някои от тези игри са вече станали традиция. Например много разпространен е обичаят, когато бебето „папка“, то да бъде уговаряно да изяде още една лъжичка „за лелка“, „за бабка“ и т.н. Обичаят не е чак
