толкова разумен и аз мисля, че добре съм го подчертал в стихчето, което следва:
Но бебето поне до известна възраст с охота се включва в играта, защото тя държи будно вниманието му, заобикаля трапезата му с най-разнолика публика и превръща неговата закуска в „закуската на краля“. Играта изтръгва храненето от веригата на всекидневната скучна рутина и му придава нещо като символически смисъл.
Да ядеш се превръща в естетическо действо, в „игра на ядене“, в „закуска рецитал“. Обличането и разсъбличането също стават по-интересни, ако вземат облика на „игра на обличане“ и „игра на разсъбличане“. И тук ми идва наум да попитам Франко Пасаторе дали неговата дефиниция за „Театър — Игра — Живот“ не се разпростира и върху тези прости и всекидневни събития, но нямам телефонния му номер…
Майките — поне по-търпеливите — всеки ден имат възможност да установяват колко действено е „хайде да играем на…“. Една от тези майки ми разказваше, че момченцето й много бързо се научило самичко да закопчава всичките си копчета, след, като тя, докато го закопчавала, все му разказвала историята на малкия Копчо, който търсел къщичката си и все не я намирал. Накрая хлътва в нейната врата и бил доволен и предоволен. Сигурно майката е казала не „врата“, а „вратичка“, като е злоупотребявала с умалителните, което никак не е за препоръчване. Но самата случка е отрадна и многозначеща. Тя показва голямата значимост на въображението при възпитателната дейност.
Грешка би било обаче, ако си въобразим, че историята с Копчо може да запази чара си, написана и отпечатана. Не, тя си остава част от — нека заемем израза от Наталия Гинзбург12 — „семейния лексикон“. Защо ще му е на детето книжка с такава приказка, ако то отдавна се е научило вече да се закопчава и дори не си спомня за това свое затруднение? От напечатаното на хартия то очаква нещо по-интересно. Тъй че който иска да съчинява истории за най-малките, за още недораслите дори до Палечко, той би трябвало, както ми се струва, да се заеме отблизо с анализа на „майчината реч“.
29. Приказки на масата
Майката, която се преструвала, че иска да пъхне лъжичката в ухото, е прилагала, без сама да подозира това, един от съществените принципи на художественото творчество. Тя е „очуднявала“ лъжичката, извличайки я от света на баналното, придавала й ново значение.
Същото прави детето, когато, седнало на стола, ни заявява, че кара влак, или когато взема (по липса на друго навигационно средство) пластмасовото си автомобилче и го кара да плува във ваната, или парцаления си мечо кара да играе ролята на самолет. Точно така Андерсен е превръщал една нищо и никаква игла или напръстник в герои на приключения.
Разкази за най-малките могат да бъдат съчинявани, като одушевяваме по време на храненето предметите, които се намират на масата или на ръчката на креслото. И ако привеждам тук някой и друг пример за такива разкази, то не е с цел да поучавам майките как да бъдат майки — опазил ме бог, — а само защото се придържам към правилото: ако твърдиш нещо — подкрепи го с пример.
Ето съвсем накратко няколко примера:
Лъжичката. С умисъл сбърканото движение на майката подсказва и други такива. Лъжичката се лута. Цели се в окото. Сблъсква се с носа. И ни дарява с бинома „лъжичка-нос“, който не бива да се изпуска. „Имало едно време един синьор, който имал нос като лъжичка. Не можел да сърба супата си, защото не успявал да пъхне в устата този нос лъжица…“
След това нека видоизменим бинома, като поставим на мястото на втората му съставка друга дума. Така ще получим нос кранче, нос лула, нос електрическа лампичка…
„На един синьор носът бил като водопроводно кранче. Всичко било много удобно: искал да се изсекне: отвори, после затвори… Но един ден кранчето прокапало…“ (В тази история детето със смях се сблъсква с нещичко от собствения си опит: не са винаги лесни за поддържане отношенията със собствения нос.)
„Господин един имал нос като лула, при това бил и страстен пушач… Съществувал и нос електрическа лампичка. Запалвал се, угасвал. Осветлявал насядалите около масата. Само че при всяко кихване крушката изгаряла и трябвало да я сменят…“
Лъжичката, след като ни е подсказала всички тези истории за носове, които, както изглежда, съвсем не са лишени от известен психоаналитичен подтекст (засягащ детето много по-отблизо, отколкото ние си мислим), може да стане и самостоятелно действуващо лице. Господин Лъжичко се движи, тича, пада. Завързва сантиментални афери с една вилица. Негов съперник е ужасният нож. В тази нова ситуация приказката се раздвоява: от една страна, следва или предизвиква реалните движения на лъжичката предмет; от друга — създава действуващото лице „господин Лъжичко“, при който от предмета е останало само името и известна негова способност да напомня отдалеч за първообраза си. „Господин Лъжичко беше висок-превисок, тънък-претънък, а голямата му глава така му тежеше, че едва си стоеше на краката. Затова по-лесно му беше да върви с главата надолу. По тази начин цял свят минаваше пред очите му обърнат наопаки и той разсъждаваше за всяко нещо «с краката нагоре»“.
Одушевяването довежда до „оличностяване“, до персонификация, както е в Андерсеновите приказки.
Чинийката. Ако позволим на детето, то ще я превърне в какво ли не. Тя ще стане автомобил, че и самолет. Защо ли да му я издърпваме от ръцете? Голяма работа, че щяла да се счупи още една чинийка! По-добре е да се намесим и ние и да активизираме играта — нали сме врели и кипели.
Чинийката лети. Отива на гости у бабини, у лелини при татко в завода… Какво трябва да им каже? Какво ще му отговорят? Ние, възрастните, ставаме, помагаме (с ръка) при полета на чинийката из стаята, тя се насочва към прозореца и през вратата изчезва в другата стая, за да се върне с един бонбон или друго някакво простичко „сюрпризче“.
Чинийката е самолетът, а лъжичката пилотира. Лети около настолната лампа като около слънце. „Извършва околосветско пътешествие“ — подсказваме ние…
Чинийката е костенурка… Или охлюв: чаената чаша му е черупката. (Чашата ще оставим на разположение на читателя: нека се поупражнява с нея сам.)
Захарта. След като ни е припомнила „първичните си данни“ („бяла“, „сладка“, „като пясък“), захарта разтваря пред въображението ни три пътя: единият е обусловен от „цвета“, вторият — от „вкуса“, третият — от „формата“. Когато пишех думата „сладка“, аз си помислих: какво ли би станало, ако така, просто изведнъж захарта изчезнеше от света? Всички сладки неща се превръщат в горчиви, и то без предварително да ни предупредят. Бабата си пиела кафето, но то било толкова горчиво, че тя почнала да се пита дали вместо захар не му е насипала сол. Горчив свят. По вина на зъл вълшебник. Вълшебникът Горчилко. (Подарявам този герой на първия, който вдигне ръка.)
Изчезването на захарта ми дава възможност да вмъкна на това място, и то без да поставям скоби, за да подчертая дължимото му значение, разговора за една операция, която ще нарека „действие изваждане посредством фантазията“. Операцията се състои в постепенното изземване на всичко съществуващо от лицето на земята. Изчезва слънцето; то вече не изгрява: светът потъва в мрак. Изчезват парите: на борсата
