Адриан Рогоз
Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…
На необикновения Оскар Лемнару, чийто (вероятно единствен) ученик бях аз.
Всичко, което ми се случи, е последица от съдбоносната ми среща с Ориана. Вярвам, че можете да разберете чувствата, които изпитвам към нея. Несъмнено е обаче, че поведението на това момиче е възмутително, дразнеща е всяка негова постъпка. Завладя мислите ми и преобърна душевната ми нагласа, както магнитно поле от 10 000 ерстеда въздейства върху една желязна стърготинка. Даже само това сравнение е достатъчно да изрази плачевното състояние на духа ми. И на всичко отгоре се чувствувам щастлив, при все че тя без угризения на съвестта стъпка цялата ми гордост на ерген, неприветлив и способен да устои на най-неотразимите кинозвезди. Ориана до известна степен е тяхна противоположност и все пак, щом ме е пленила, това значи, че за мен тя е „фаталната жена“. А дори не положи усилия, за да постигне този резултат. Всичко стана съвсем естествено, като по закона, според който стъпиш ли на хлъзгав склон, ще се търкулнеш.
На такъв склон стъпих в онзи майски ден, в който професор Василе Никодим, директорът на Института по молетроника, където работех, ме повика в кабинета си. Без с нищо да ми подскаже още в самото начало, че ще играе в биографията ми ролята на „оръдие на съдбата“, той се усмихна пленително:
— Драги Бърла, струва ми се, че си доста уморен.
Думите му никак не ме изненадаха. Много месеци бях работил върху теоретичното обосноваване на няколкогодишни опити и бе възможно да съм поотслабнал.
— Все още издържам — отговорих аз. — Но да знаете, че няма да взема сега отпуск.
— Добре — засмя се той в добро настроение. — Щом искаш да си пазиш отпуската, ще ти дам една седмица от моята, за да се проветриш на планина.
Този весело-хаплив тон ме накара да се замисля.
— Защо ми се подигравате? — засегнах се аз. — Моят спорт е плуването и не искам да пропилея нито един ден.
Ако знаех, че през тази година щях да видя морето само на илюстрована картичка…
— Момчето ми — зафамилиарничи директорът, — защо е толкова трудно да се разбере човек с вас? Забрави думата „трупане“. Пошегувах се. Даже сприхавостта ти е още едно доказателство, че трябва да си починеш… и то независимо от лятната отпуска. Ти свърши добра работа. Сега, след като приключи, мога да ти го кажа открито…
— Другарю Никодим — промълвих аз.
— Твоите изследвания са чудесни.
— Отрупвате ме с похвали — измънках аз все по-объркан.
— Да, отрупвам те…
Този път смехът му прозвуча мефистофелски. Не можах да се въздържа:
— Моля ви да ми кажете открито. Усещам, че ми готвите някаква изненада…
Не добавих „неприятна“, както имах намерение, но навярно гласът ми е бил красноречив.
— Я го виж ти — ядоса се директорът. — Аз го хваля, а той си прави песимистични предвиждания. Е добре, така е, другарю Бърла — изрече със сериозен глас човекът зад бюрото, — приготвих ти една изненада. Известно време ще работиш в друг институт.
Настръхнах, после викнах възмутен:
— Значи, ме хвалите, за да ме изгоните.
Сега директорът се засмя с младежки глас:
— Някъде четох, че през последните години от живота си великият Айнщайн, който бил изцяло погълнат от проучванията, препасвал панталоните си с връв. Приблизително дотам си стигнал и ти. Мислите ти, които нямат пряка връзка с кибернетиката, сякаш са вързани с връв.
Проявих безразличие и към духовитостта на директора, и към честта да бъда сравняван с Айнщайн, що се отнася до връвта.
— Но аз не искам да напускам нашия институт.
— Няма да го напуснеш. Ще го представяш другаде. И се надявам, че няма да ни посрамиш.
— И къде ще ме пратите на заточение? — опитах с хумор да посрещна съдбата си.
— Мястото на „заточението“ — каза Никодим с глас, с който се изрича присъда, е ИМБ, тоест Институтът за макромолекулна биохимия.
Останах със зинала уста.
— Какво общо има молетрониката с макромолекулите?
— Поискаха ми специалист, който да им монтира и да ръководи голям „електронен мозък“.
— Но тази работа… — опитах се да възразя, обаче от възмущение думите замряха в гърлото ми.
— Тази работа може да я свърши всеки човек с висше образование. Това искаше да кажеш, нали? Следователно ти ще я свършиш още по-добре, все едно че си играеш. През останалото време…
— През останалото време? — хванах се за тези думи като удавник за сламка. — Ще работя тук, у нас.
— Не, ще работиш там, при тях. А сега слушай внимателно: ние те подготвихме, дадохме ти възможност да учиш, да експериментираш, и ето че улови една от безкрайните нишки на новото. Хвани се за нея! Може да е истински извор. Там върху безгранична площ ще можеш да правиш проучвания с новите инструменти. Имаш най-големите възможности да стигнеш до интересни открития. След известно време, ако посещението ти при тях се окаже неплодоносно, ще можеш да се върнеш.
Не повярвах нито за миг, че решението, взето от Никодим, е за моето добро. Все пак трябваше да се преместя оттатък. И понеже бях решил да се върна веднага след монтирането на „мозъка“, не взех отпуската, която ми беше предложена.
„Макромолекулите“ (така наричах мислено хората на новото ми работно място) ме приеха с отворени обятия. Обаче аз продължавах да се държа като заточеник и се показах твърде малко податлив на тяхната любезност. Още повече че веднага се залових за работа, за да забравя неприятностите. Монтирането и пускането в действие на „мозъка“ ме погълнаха изцяло и след няколко месеца работа нямах какво повече да правя, така да се каже. Сиреч можех да следя операциите, извършвани от внушителния „мозък“, но това според мен значеше да загубя квалификацията си. За да си служиш с радиото, не е необходимо да си радиотехник, нито пък, за да работиш на рентгенов апарат, е потребно да си физик. Не е ли това едно от чудесните свойства на науката? Това, което вчера изглеждаше утопично и тайнствено, днес разкрива същността си благодарение на гениални учени, за да навлезе утре в областта на обичайната техника и да се превърне в благо за общо ползване. Следователно отидох при новия си директор, един необикновено смешен човек. Докато аз бях много висок, той беше твърде нисък. Мисля, че го превишавах с около три глави. „Не би могло да се избере по-подходящ «цар на макромолекулите»“ — си казах развеселен. Още през първите дни забелязах, че всички, които работеха в института, се отнасяха с голямо уважение към него. Казваше се Октавиан Гряву. Бях чул, че знае девет езика, че притежава вечно кипящ ум и че благодарение на значителни постижения в областта на макромолекулите бил смятан от колегите си в целия свят за знаменитост.
— Вече си монтирал „мозъка“! — каза ми той, сякаш отгатна мислите ми. — Браво! Направи го сравнително бързо.
— Можете да го приемете, когато пожелаете.
Погледнах го, леко смутен от разликата във височината ни. Беше силно плешив, имаше живи и проницателни очи и припрени движения. Като прекоси почти бегом огромния си кабинет, той дойде при мене. Бутна ме в едно широко кресло, така че разликата във височината ни почти изчезна. После ме стрелна с поглед:
