— Здрасти, Ив, имаш ли няколко минутки да поговорим? — попита.
— Да, разбира се — отвърна тя.
— Големи новини ти нося — започна той и затвори вратата след себе си, а след това се настани на бюрото й.
— Добри ли са, или лоши? — зачуди се Ив.
— А, добри, много добри при това. — Усмихна й се, притисна длани и с палците подпря брадичката, изчаквайки я да се опита да познае.
— На всички ни дават шест седмици творческа отпуска, за да отидем на курс в Тоскана.
— Не.
— Не ли? Защо и на мен ми се струва, че не е много вероятно?
— Имам нова работа и напускам след шест месеца.
— Господи! — бе единственото, което успя да каже, защото изненадата бе огромна, но след това се опомни и добави: — Лестър, това е чудесно, браво, но как ще успеем да се справяме без теб?
— Ами…
— А къде отиваш? — прекъсна го тя.
— Извън Лондон. Намерих си наистина добър пост в по-голям отдел в Ипсуич. Семейството на Триш е от този край, нали съм ти казвал, затова ще продадем каквото имаме тук, ще си купим нещо в провинцията, ще си вземем куче. Надявам се децата да идват да ни виждат от време на време, но като ги знаеш тийнейджърите…
— Знам ги, как да не ги знам. И лично, и професионално.
— Те дори не са тийнейджъри вече — сети се той. — Как се наричат вечно нацупените млади двадесет и няколко годишни?
— Младежи, „пъпчици“, нещо много модерно напоследък.
— Да, сигурно…
— Браво. Нямах представа, че смяташ да направиш подобна крачка.
— Аз не споделям с теб всичко, Ив. — Каза го с усмивка, а след това продължи: — Казвам на теб, преди да съобщя на останалите, защото смятам да те предложа за моя пост. Ти какво мислиш?
— Какво да мисля? — повтори тя. — Сега вече успя да ме изненадаш.
С Лестър се работеше лесно. Той бе мил, справедлив, възрастен и мъдър. Всички качества, които човек трябва да притежава за тази работа. Единствено заради него не се бе преместила някъде другаде. Не само това, но и фактът, че никога не се бе стремила да получи повишение. Бе доволна от работата си под ръководството на Лестър.
— Ти си много добра — обясняваше й той, приведен с истински ентусиазъм над бюрото. — Всички тук ти имат доверие и те харесват. Сигурен човек си и знам, че по-високата заплата ще ти се отрази добре. Не е нужно да си тук цели пет дълги дни от седмицата; можеш да работиш четири дни до по-късно, а в петък да си тръгнеш по обедно време, или нещо подобно. Всякакви предложения са приемливи. Ти си най- подходящият човек за тази работа. Нагласи времето, както ще ти бъде удобно. Не ми се иска да търся непознат човек.
Поговориха още малко и Ив обеща да помисли над възможността. Когато Лестър се изправи, тя също стана.
— Много ще ми липсваш, Лестър — каза тя.
— И ти на мен — отвърна той и за момент очите им се срещнаха над бюрото. — Не искам да ти усложнявам живота — добави, — но може би това ще ти се отрази добре. Изглеждаше ми малко… не знам… нямаш никакво предизвикателство. Правилно ли се изразих? Може би имаш нужда от някакъв тласък напред в живота.
— Може би. — Ив му подаде ръка и той я стисна между двете си длани.
— Залавяй се за работа — каза й и посочи натрупаните на бюрото досиета.
— А, да. — По дяволите, сега обядът с момичетата нямаше да й достави такова удоволствие. Трябваше да пази тайна и не можеше да сподели с тях.
Освен това се бе надявала да си тръгне по-рано, защото Джен щеше да дойде на вечеря, но се налагаше да намали купчината на бюрото. Седна и отвори нова папка.
Към десет вечерта Ив едва се държеше, но като виждаше колко вино е останало в бутилката, поставена на масата в градината, двете с Джен щяха да останат тук поне още час.
— И така — Ив доля чашите, — някакво подобрение на… — сниши глас до подигравателен шепот — проблема със секса?
И двете избухнаха в звънък смях.
— Не и не. Райън все още смята, че да гледаме серия от „Сексът и градът“ е част от любовната игра — призна Джен. — Не, лъжа те, той вече си има нова любима реплика: „Джен, реших да разкарам глупостите“.
Нов пристъп на кикот.
— Той поне се опитва — защити го Ив. — Мен не можеш да ме накараш да се замисля за секс. — Това пък защо го каза? Често го повтаряше пред Джен, но в момента не бе истина и само си търсеше белята.
— Значи нищо ново на ветеринарния фронт? — попита Джен. Ето! Така й се падаше.
— Не, не… — Ив се опитваше да се скрие зад чашата с вино.
— Абсолютно нищо ли? Сигурна ли си, че няма какво да споделиш с леля Джен Джен?
— Ветеринарчето доста ми харесва… а ветеринарчето може да ме харесва, а може и да не ме харесва… това е то — излъга. Бе го виждала поне преди две седмици, но му отказа „да си запише час“ два пъти, когато й позвъни.
— Наистина ли имаш намерение да прекараш остатъка от живота си сама? — Джен се бе облегнала назад на стола, готова да подхване любимия им разговор.
— Не съм сама! — сопна се Ив. — Не съм сама нито за миг, нито за един проклет ден! Ако бях сама; щеше да ми е много добре.
— Да, ама леглото ти е студено и самотно — напомни й Джен. — Децата ти ще пораснат и ще се изнесат, а ти ще умреш като самотна стара мома, цялата сбръчкана и съсухрена отвътре.
Ив изсумтя при тези думи.
— Имам си електрически уреди — поясни тя.
Бе ред на Джен да изсумти.
— Моля те. Това не е същото.
— Не е, разбира се! Както и да е… Не мога да вкарам и един мъж… — И двете се заляха от смях при тези думи.
— В програмата си! — уточни Ив. — Имам деца, работа, готвене, домашни, чистене, документация, момчетата с техните проблеми и така нататък. В живота ми няма място за мъж, който иска секс и вечери за двама, и натискане, и внимание, и уикенди някъде в провинцията, и… нали знаеш. Кажи ми само — добави — какво ще си помислят Ана и Роби? Не и не, и не. Години наред ще си остана без партньор.
— Ти си една тъжна стара чанта — сряза я Джен. — Както и да е, не ти вярвам. Защо тогава все още изглеждаш толкова добре, напудрена, нагласена, облечена като момиченце? Ако не те интересуваше нищо, защо просто не нахлузиш каквото ти падне?
— Аз съм си готино гадже, а и обичам да се докарвам.
— Ха-ха.
И двете знаеха, че това е шега, че Джен е най-страхотната акушерка на четирийсет. Още преди много години бе взела решение, че макар и да не е слаба, ще бъде сексапилна. Тя бе от момичетата, които изпъваха до крайност всеки клин, а пък когато сложеше сутиен „Уандърбра“, плътта й преливаше, но пък не й пукаше, че била тлъстичка.
— Гадни фашисти — крещеше тя на висок глас, когато видеше реклама на програмата за отслабване „Уейт Уочърс“ или някоя подобна глупост.
Косата й бе винаги в наситен махагонов цвят, късо подстригана и тя обичаше дълбоко изрязани деколтета, блузите й бяха разкопчани малко по-ниско, отколкото изискваше приличието, полите носеше
