Идването на Джозеф бе накарало Ив да се поразкраси. Искаше й се да изглежда небрежно привлекателна, бе решила да се държи мило с него, за да разбере дали той все още проявява някакъв интерес… поне да долови нещо, за да може да попита… да предложи… да му покаже, че е предприела пьрвата крачка да се съберат отново.
Нямаше да казва нищо — нито пък да прави каквото и да е, — просто искаше да се увери дали ще има някакъв… знак. Нямаше представа какъв може да бъде, но бе убедена, че ще го познае.
— Никъде няма да ходя, миличка. — Среса се, а след това разтърси коса с надеждата да не е прекалено зализана.
— Заради татко ли го правиш? — На лицето на Ана се появи надежда.
— Не ставай глупава. Но ще се държа мило с баща ти, защото ти ме помоли. Нали?
— Става. — Момичето се усмихна широко. — И той ще се държи мило с теб. Накарах го да ми обещае.
— Браво, това е чудесно. Така ще можем да си останем приятели.
— Да. — Ана искаше да се получи нещо много повече от приятелство, а плановете й вървяха като по вода. Майка й бе в истинска рокля, беше си сложила истинско червило и обеща да се държи мило с него. По нейна преценка, оставаха броени седмици до щастливото им събиране. Пукни се, Мишел.
Беше почти точно седем, когато на вратата се звънна, но Ив се стресна, въпреки че очакваше Джозеф. По дяволите! Ето го. Скочи от канапето, бухна си косата, запокити някъде настрани жилетката и зачака Ана да отвори вратата и да покани Джозеф да влезе.
Роби подскачаше на другото канапе и припяваше:
— Джофус! Джофус!
— Здрасти, тате — чу Ив гласа на дъщеря си.
— Здравей, Ана, как си? Дай на татко една голяма целувка.
— Я. Здравей, Мишел.
Мишел ли!
Мишел! Тая пък какво търсеше тук? Усмихни се, Ив, ето ги, влизат в стаята.
— Здравейте — каза тя и разтегна устни във възможно най-широката усмивка, на която беше способна.
— Здравей, Ив. — Джозеф се бавеше на вратата и не се приближи, за да я целуне по бузата както обикновено.
— Това е Мишел — представи той приятелката си и я прегърна през раменете — дребна хубава блондинка, която изглеждаше… ами точно както бе казала Ана, тя бе нагласена, гримирана, косата вързана в съвършено гладка опашка, с нацупени прасковенорозови устни и дъльг до земята кожух. Много беше красива.
— Здравей, приятно ми е да се запознаем. — Мишел протегна ръка, Ив я пое и я усети мека и малка, а пък нейната собствена й се стори неподдържана и пресушена като градинарска ръкавица.
— Много съм чувала за теб — продължи Ив с усмивка. „И нищо хубаво“, сдържа се да добави. — Това е Роби — представи тя прощъпулника.
— Здравей, Роби — махна му с ръка Мишел. Джозеф се приближи, за да прегърне и погъделичка сина си.
Всички наблюдаваха игривата борба, съпътствана с много кикот.
— Искате ли чай, или вино, какво да ви сипя? — изведнъж се сети да попита Ив.
— Не, не. Няма да се застояваме — отвърна Джозеф. Бе седнал на канапето, поставил Роби на коляното си, разрошен от немирните пръсти на малкия, и й се стори, че никога не го е виждала по-съвършен. Трябваше да си го върне, на всяка цена. — Просто исках да се запознаеш с Мишел — обясни той. — Ами ние… ние искахме да ти кажем… ъ-ъ-ъ… че решихме да се сгодим.
— Да се сгодите! — извика ужасена Ана, гласът й бе отражение на чувствата на Ив.
— Да, Ана — потвърди спокойно Джозеф, макар на всички да бе ясно, че момичето е побесняло.
— И ще се жените? — уточни тя. Бе пребледняла, а на бузите й бяха избили алени петна. Местеше поглед от Мишел към Джозеф и отново към нея, предизвиквайки ги да й дадат обяснение.
— Да — отвърна Джозеф. — Ти ще бъдеш шаферка — добави с надеждата тези думи да оправят нещата. Само че Ана избухна в сълзи и избяга от стаята, блъскайки Мишел на излизане.
Ив остана на място, усмивката замръзна на лицето й. Много се изкушаваше да избухне в сълзи и също да избяга от хола, но едва ли моментът бе подходящ. Нали искаше знак, нали? Ето това определено беше знакът. Знак, че е напълно луда.
— Поздравявам ви — насили се да каже тя. Джозеф изглеждаше шокиран, затова Ив продължи: — Мисля, че на Ана ще й трябва малко време, за да свикне с тази мисъл, но съм сигурна, че ще се оправи. Кажете кога… кога го решихте?
— През уикенда — обясни Мишел. — Иска ми се да можех да кажа, че той падна на колене и ми поднесе пръстена в кутийка.
„Както ми предложи на мен“, спомни си Ив.
— Само че стана много по… по-спонтанно — добави младата жена.
Предложил й е в леглото, реши Ив.
— Много мило. Поздравления — повтори Ив, а след това добави: — Джозеф винаги е искал да се ожени. — В този момент й се прииска земята да се отвори и да я погълне, защото това означаваше, че той винаги е искал да се ожени за нея.
Мишел го стрелкаше с поглед и бе скръстила ръце пред гърдите си, очевидно ядосана и обзета от неприятно чувство.
— Ще отида да видя Ана — измъкна се Ив. — Сигурни ли сте, че не искате чай или нещо друго?
Джозеф реши, че няма нищо против чаша вино, а Мишел помоли за вода.
— Аз ще донеса — обърна се той към Ив. — Ти погледни Ана, освен ако не предпочиташ да отида аз?
— Дай ни няколко минути — помоли тя.
Отвори вратата на спалнята, която си деляха Ана и Роби, и завари дъщеря си, легнала по корем на горното креватче, да ридае неутешимо.
Ив започна да я гали по гърба, докато Ана най-сетне се изправи и позволи на майка си да я прегърне. Обви ръце около врата й и зарови мокрите очи и нос в сатенената рокля, която май не си беше изпълнила предназначението.
— Искам татко да се ожени за теб — прошепна момичето между неудържимото хлипане.
— Знам, миличка — прошепна в отговор Ив.
— Как можете и двамата с татко да сте толкова ужасни? Ако се държахте по-мило един с друг, сега можехте да сте женени. Вместо това ще се ожени за тази тъпачка Мишел.
— Ана, мама и татко вече не са заедно. Много те обичаме, обичаме и Роби, но ще трябва да свикнеш с новото положение.
— Защо тогава ми давахте напразни надежди? И двамата? Вие и вашите тъпи игри. Разни снимки в чекмеджета и пижами из шкафовете. Червило си сложила. — Тя плачеше истерично. Ив дори не бе сигурна за какво говори малката. Сега обаче разбираше, че Ана бе забелязала много по-голяма част от неизказаните чувства, които витаеха между нея и Джозеф, отколкото бе предполагала. Може би след всичките им одобрявания Ана просто бе отказала да повярва, че двамата са се разделили окончателно. Да не би самата Ив също да не бе убедена в тази раздяла, поне до тази вечер?
Но сега нещата приключваха завинаги.
— Как е? — прошепна Джозеф от вратата и Ив мигна, за да скрие сълзите в очите си.
— Няма да дойда с теб — изкрещя Ана от леглото. — Не искам да ходя в Манчестър с теб и Мишел. — Отново избухна в сълзи.
— Много съжалявам, Ана. — Джозеф я погали по гърба, докато Ив прегръщаше дъщеря си. — Нямах представа, че ще се почувстваш така.
— Няма да дойда с теб — повтори Ана. — В колата ти няма място за трима — което звучеше така, все едно че бе казала: „В живота ти няма достатъчно място за трима.“
