Младежът се разсмя на думите й, но след това лицето му бързо стана сериозно. Дори нервно, както й се стори.
— Пуснаха ме по-рано за добро поведение, но има нещо, за което искам да поговоря с теб. Трябваше да те видя насаме.
— Добре. — Ив свали шапката си, за да го вижда по-добре. — Слушам те най-внимателно — усмихна се, за да му вдъхне смелост.
— Така. — Прокара ръка през косата си и се опита да отвърне на усмивкатай. — Виж сега… Дийпа е бременна.
Преди още майка му да осъзнае чутото, той продължи:
— Решихме да задържим бебето и да се оженим.
— Дийпа е бременна? — попита тя с отчаяната надежда да е чула погрешно и Том да говори за някой друг, не за приятелката си, с която бяха заедно от едно нищо и никакво време. Ив много харесваше Дийпа, но… бебе? Брак? Все още се опитваше да се пребори с последното съобщение за брак, което я порази. Тук нещата не се връзваха… просто не се връзваха. Не!
— Да. — Том натъпка ръце в джобовете си и подръпна дънките нагоре.
— Как е могло да се случи? — Що за тъп въпрос задаваше, зачуди се тя още щом го изрече.
— Ами… по обичайния начин, струва ми се. — По устните му се мерна нещо като срамежлива усмивка.
— Та ти знаеш всичко за противозачатъчните още откакто стана на шест, Том. Просто нямаш никакво извинение — сопна му се Ив.
Синът й измърмори нещо в отговор, изкиска се и отново подръпна дънките нагоре, което нямаше никакъв смисъл, защото бяха прекалено големи и се смъкваха веднага щом ги пуснеше.
Тя усети гневното парене по бузите си. Синът й Том, току-що навършил двайсет, току-що започнал първата си свястна работа, имаше сериозно намерение да се жени — да става родител, — и то за студентка, малко по-млада от него, но също толкова неориентирана. Та той нямаше представа какво го чака! Те и двамата нямаха представа! А най-лошото бе — това, от което в очите й бликваха горещи сълзи, — че същото й се бе случило на нея. Бе забременяла на двайсет, беше се оженила за скапаняка… и ето как се стекоха нещата.
Толкова й се искаше нещата да са различни за децата й.
Господи.
Той я прегърна.
— Съжалявам — каза и погали главата й, отпуснала се на рамото му.
Ив постави длан на гърба му.
— О, Том. Ще ви бъде толкова трудно. Бебе? Наистина ли сте обмислили всичко?
— Да, помислихме. Много дори мислихме. Не сме го планирали, но пък какво.
Бе удивена, че в гласа му се появява сериозна нотка.
— Ти обичаш ли я? — попита.
— Да, обичам я и тя ме обича и ще я оправим тая работа с бебето.
Той представяше нещата толкова простичко. Винаги е така, когато си на двайсет. Все още си прям, не виждаш сложнотиите, които другите, по-възрастните подозират, че те очакват.
Ив също се почувства малко по-добре.
— Всичко е наред, мамо — успокои я и отново подръпна дънките.
— Трябва ти колан — каза тя, а младежът само се усмихна. — Роби ще става чичо — добави. — А е само на две. — Не бе сигурна дали да се смее, или да плаче, не знаеше накъде ще поемат нещата.
— Всичко ще се нареди. — Сви рамене и подръпна дънките.
Не можеше да повярва, че е наистина на двайсет. На същата възраст роди Дени. Том все още й приличаше на тийнейджър, а на неговите години на времето си въобразяваше, че е вече зряла. Искаше да се присмее на себе си, когато бе на двайсет, на марковите костюми и на косата, винаги направена при фризьор. Беше си въобразявала, че е пораснала, а какво излезе… Не за пръв път се зачуди дали на времето бе направила всичко каквото трябваше? По онова време бе омъжена, с две деца, домакиня от покрайнините, със съпруг бизнесмен, със страхотно лъскава къща, мебели с антикварни стойност и дрехи, които можеха да се дават единствено на химическо чистене. Сега бе сама, ходеше на срещи, беше затънала до гуша покрай грижите за току-що излезли от пубертета момчета и две малки деца, живееше в приземен апартамент, слушаше модерна музика и се обличаше в „Топ шот“. Собственият й живот се бе стекъл по особено странен и непредвидим начин.
— Кога чакате бебето? — попита, отметна косата си назад и избърса ръце в панталоните.
— В началото на септември. Тя е в осемнайсета седмица… Трябваше ми малко време, преди да съобщя на всички. Решението, все пак, беше важно.
Ив забеляза израза „осемнайсета седмица“; синът й вече бе запознат с терминологията по време на бременност.
— Става ли й лошо? — попита.
— Глава не може да вдигне. Щеше да е смешно, ако не ми е жал за нея.
— Горкичката. Пробва ли джинджифилови бисквити?
— Мамо, пробва всичко, в което има джинджифил — и джинджифилови бисквити, и джинджифилов чай, и джинджифилово вино. Суров настърган корен от исиот. Повръща всичко.
— Горкичката… А родителите й знаят ли?
— Ами… Май ще им каже този уикенд. Още не съм решил дали ще я придружа или не. Не искам да ме смачкат. — Усмихна се, сви рамене, подръпна дънките.
— Господи. Те да не са… ъ-ъ-ъ? Дийпа, тя?… — Какъв бе подходящият начин да попиташ за културното наследство на приятелката на сина ти, която е от азиатски произход?
— За религия и тям подобни ли ме питаш? — „Религия и тям подобни“! Браво, точно това е начинът да се говори за тези неща.
— Да.
— Всички са членове на англиканската църква. Май мисионерите са се добрали овреме до прадедите им.
— Мога ли да направя едно предложение?
Той кимна.
— Моля те, не обличай тази тениска, когато отиваш да те представи на семейството си.
— А, добре… няма.
— Порнозвезда! — Той дори имаше памучен пуловер, който бе облякъл на обяд една неделя, без да му направи впечатление, че на него пише: „Мастурбирането не е престъпление“.
— Трябва ли да се жениш? — попита тя. Бракът й се струваше нещо прекалено сложно, за да се впусне в него човек. — Няма ли да бъде по-добре да поживеете заедно и с бебето? Поне отначало?
— Мамо, ние искаме да се оженим. Да се постараем да постигнем нещо.
Ив не можеше да не се възхити на ентусиазма им… и на слепия оптимизъм.
— Кога? — попита.
— Преди бебето да се роди. Дийпа иска да е през юни. В местната църква, после в хотел с голяма градина. Иска бяла рокля, воал, специална кола — всичко. Нищо, че ще бъде с корем.
— А ти какво мислиш по този въпрос? — зачуди се Ив.
— Ами не е много в мой стил. Но след като тя го иска… а и според нея по този начин родителите й ще се укротят… толкова е… гот ще бъде.
— Хм. Искаш ли чай? — предложи тя.
— А кексче има ли? — Дори в моменти на криза Том не можеше без сладкиши.
— Да, има. И Джозеф ще се жени — съобщи му тя и се опита да говори незаинтересовано.
— Ами! За кого?
— За гаджето си, Мишел.
— Лудница, всичко живо е хукнало да се жени. — Май нямаше намерение да каже нищо повече по въпроса, което й се стори чудно.
Когато Ив се спря на задната врата, за да събуе калните ботуши, той добави:
