Не успяха да убедят Ана. Тя отказа дори да излезе от стаята си. Не искаше повече да вижда Мишел, която бе започнала някаква сложна игра на криеница с Роби и малкият се забавляваше чудесно.
— Май е най-добре да си вървиш — обърна се Ив към Джозеф. — Тя ще се оправи. Звънни й утре.
— Надявам се да не съм ти провалил плановете — обърна се от вратата Джозеф.
— Планове ли? — попита тя. Той посочи роклята й.
— Сигурно смяташе да излизаш.
— А, не. Не, не. Един приятел щеше да се отбие по-късно, но ще му се обадя да не идва. Няма проблем.
Приятел ли? — мислеше си той, докато минаваше през уличките на северен Лондон, за да излезе по- бързо на магистрала М1. Какъв е този приятел? Кого ли чакаше облечена в рокля, която знаеше още отпреди? Същата тази рокля си я бе купила за някакъв специален случай, на който се бяха събрали всички. Какъв беше поводът този път?
— Кажи? Кажи ми какво мислиш? — Мишел беше изнервена и ядосана. Отново не я бе слушал и тя с пълно право щеше да се нацупи.
— Извинявай. Какво каза?
Дълбока въздишка.
— Джо. Нека да поговорим за сватбата. В интерес на истината не искам никакви шаферки. Искам да кажа, ако това е чак толкова важно за Ана… — Тя се поколеба.
— Извинявай, трябваше да го предвидя. Какво искаше да кажеш?
— Какво мислиш за една романтична сватба на двама зрели хора? Да отидем на някое приказно местенце и да се оженим там. Южна Франция, Италия… нещо такова.
— Би било чудесно, но децата ми трябва да дойдат на сватбата ми. Ана и без това доста трудно ще свикне с тази мисъл, така че поне можем да не се крием и да се измъкваме зад гърба й.
— Ана си има проблеми и точка по въпроса. Просто приемаме този факт и това е — сопна се тя.
— Престани.
Погледна я, но тя се бе втренчила напред, устата й бе стисната сърдито.
— Виж, уморен съм. — Протегна ръка към нея. — Точно сега не ми се говори за това. Пред нас е целият уикенд. Какво ще кажеш да отидем и да изберем пръстен утре?
Мишел се обърна усмихната.
— Сигурен ли си?
— Да. Напълно сигурен съм за всичко — отвърна той и в този момент си спомни… роклята на Ив. Беше я купила за трийсетата годишнина от сватбата на родителите му. Още едно място, където му отказа да се оженят. Ако бе чакал от нея знак, че постъпва правилно, като се жени за Мишел, сигурно бе точно това.
Бе предложил на Ив напълно сериозно цели шест пъти, а шеговито поне сто. Най-обнадеждаващият отговор бе: „Попитай ме пак скоро.“
Сега бе по-добре. Мишел прие, преди още да бе довършил предложението си, което след опита, който имаше с Ив, го изненада. Мишел искаше да обсъждат и пръстени, и рокли, и място на церемонията, и покани почти веднага и непрекъснато след това. Само че колкото и да бе странно, му се стори безкрайно трудно да прояви дори най-малък ентусиазъм, докато бе така притеснен за Ана.
По-късно същата вечер Ив зави дъщеря си в леглото и остана да я гали по челото, докато очите й най- сетне се затвориха. Двете заедно бяха останали до късно на канапето, увити в одеяла, докато опустошаваха кутии с бисквити и сухи пасти и пиеха мляко с какао, а в чашата на Ив винаги имаше и по глътка бренди, и гледаха приятната програма по телевизията в петък вечер.
Беше много късно, затова Ив се учуди, когато телефонът звънна, въпреки че всичко й стана ясно, щом чу гласа на Джен.
— Я чупката — каза й, изтощена от мисълта, че ще трябва да й разкаже цялата одисея.
— Просто исках да проверя как си. Знам, че Джозеф щеше да идва тази вечер, и ми се искаше да се уверя, че не си се изложила.
Последва мълчание.
— Ако обаче си се изложила страшно, аз пак ще си остана твоя приятелка, нали знаеш?
— Джен — започна Ив с дълбока въздишка. — Той цъфна с Мишел…
— Ами!
— За да ни съобщят, че са се сгодили. Двамата щели да се женят.
— Ясно. — Прозвуча така, сякаш Джен бе предвидила подобно развитие. — Нали искаше знак — добави тя.
— Знам! — разсмя се Ив. — Този път знакът е съвсем ясен, написан с огромни букви.
— Ти добре ли си? — попита Джен.
— Да, добре съм. Чувствам се донякъде като глупачка обаче. А горката Ана е много разстроена.
— Миличката.
— Ами ти? На работа ли си? — попита я Ив.
— Добре съм. Трябва да затварям. Просто исках да проверя какво става.
— Ти си върхът.
— Знам. Ив?
— Да?
— Обади се на ветеринаря.
— Мама му стара… ти си се смахнала.
— Ни най-малко. Просто мъжете притежават едно полезно качество, благодарение на което можеш да забравиш други мъже. Много ги бива в това отношение. И да изхвърлят боклука.
— Лека нощ, шантавелке.
— Лека нощ.
Глава 9
Ив сечеше един от най-жилавите корени с градинската лопатка, когато главата на Том ненадейно надникна през задната врата.
— Здрасти — усмихна се той и влезе в градината, размъкнат, рус, един и осемдесет и шест, поклащащ се леко в огромните дънки, които обичаше да носи, и тениска с надпис „Порнозвезда“.
— Здрасти! — отвърна тя и го загледа как се приближава, наслаждавайки се колко хубав е станал — слаб, с широки рамене, квадратно лице и дълга коса.
Според нея беше страхотен.
А майка му изглеждаше както обикновено, каза си младежът и се ухили, докато приближаваше. Русата й грива беше натъпкана в някаква ужасна шапка в защитен цвят. И останалата част от дрехите й не беше по-прилична — впита блузка на преливащи петна от розово до бяло, ръцете, обсипани с гривни с мъниста, широки войнишки панталони и някакви мръсни стари ботуши. Въпреки това я обожаваше.
— Ела тук — усмихна се Ив и разтвори ръце. Том се наведе, целуна я и я прегърна бързо.
— Къде са децата? — попита.
— Отидоха да видят новите котенца на Джен — отвърна тя. — Точно ти ми трябваше. — Погледна дълбоката дупка, която бе изкопала около омразния корен. — Груба сила. Ще изтеглиш ли този противен храст вместо мен?
— Лоша карма, леле човече! Защо изравяш розите?
— Само тази. Прекалено бодлива и гола е, въпреки всичките ми усилия. Само я виж на какво прилича и недей да спориш с мен — просто дърпай! Ето, ще ти трябват ръкавиците ми, много е бодлива.
Том се опита да напъха ръце в малките й ръкавици, спечени от пръстта, и стисна основата на храста. Напъна с всички сили, чу се пропукване, коренът поддаде и се изскубна.
— Ето ти го! — Пусна го на земята и двамата се усмихнаха един на друг.
— Какво правиш тук? — попита тя, защото беше петък следобед и все още нямаше пет. — Не трябва ли да си на работа и да цъкаш на компютъра?
