Том.
— Това нашите подаръци ли са? — зачуди се той, загледан към пакетите в златни и сребърни опаковки. — Вижте, бонбони — добави, когато видя купите с „Малтизърс“, „Куолити Стрийт“ и „Смартис“, оставени до пакетите.
Ив коленичи и погледна етикетите, които сама бе надписала с печатни букви, за да не познаят момчетата почерка й.
— Този е за Дени, този е за Дени, този е за Том… — Тя раздели подаръците, докато пред момчетата се образува по една малка купчинка от пакети, малки и средно големи, нищо много голямо.
— Тези трите са за мен! — Сега вече остана истински учудена, защото бе опаковала чифт евтини панталони за себе си и ролки за коса, за да не заподозрат нищо момчетата, но останалите два пакета в лъскава червена хартия бяха нови.
Остави ги на земята, за да види лицата на синовете си, когато отворят техните.
Дървена кутия, пълна с четиристотин малки, сложни строителни елемента за Дени. Стори й се, че той се зарадва истински. Имаше карти за игра, йойота, пистолети, водни балони, фенерче. На него всичко му хареса.
За Том имаше малък камион на пожарната, влакчета, джипове, крокодил с пружина, патета, пожарникарска каска и паяк, който скачаше, когато стиснеш помпичката към него.
Малкият грееше от възторг и опипваше всяко нещо най-внимателно, сякаш за да го направи завинаги свое.
— Може ли да изядем бонбоните? — попита той и малкото му личице се обърна към нея умолително, усмихнато така, че да разтопи сърцето й.
— Разбира се… е, не всичко. Нали трябва да останат и за утре.
И двамата загребаха колкото можаха, а след това тя качи купите на секцията.
— Ами твоите подаръци, мамо? — попита Дени.
— А, да, за малко да забравя.
Тя отвори най-тежкия пакет, извади две тумбести шишета скъп шампоан и балсам и гузно си помисли, че не бе купила на Хари дори една бутилка вино в знак на благодарност.
В следващия пакет се оказа коледна торта, украсена с половинки орехови ядки и череши.
— Иха — възкликна Дени. — Може ли да изядем по едно парче?
— Добре, да си отрежем по парче, да си направим какао и ще се отдадем на нощен гуляй. — За момент Ив бе готова да предложи да отворят пакетите, скрити под леглото й, за които смяташе утре сутринта да им каже, че са от нея. Но не, по-добре да отворят нов подарък, когато се събудят, пък и тази вечер нейните подаръци можеха да се загубят сред блясъка на другите.
Даде им пижамите да се обличат, докато млякото се затопли, а след това и тримата се пъхнаха в нейното легло.
Когато изядоха тортата и изпиха какаото, а очите на Том вече се затваряха, Дени се сгуши до нея и прошепна през сълзи:
— Искаше ми се да изпратя на татко картичка за Коледа, за да му кажа, че го обичам.
— О, Дени. — Прегърна го и го притисна до себе си. — Сигурна съм, че татко ти знае. — Как да не знае, че им бе разбил сърцата, мислеше си тя, обзета от ярост.
— Само че не му знаем адреса, нали? Затова не мога да му изпратя картичка. А той може да си помисли, че не го обичам.
Децата й бяха спрели да питат за баща си, но това съвсем не означаваше, че са престанали да мислят за него.
— Дени, татко ти знае къде живее дядо — каза му тя. — Можеше да ни пише много пъти или да се обади на дядо ти, за да ни поиска адреса, или да ни даде своя. Поради причина, която не разбирам, той замина сам за друга страна. Може би ти ни пише или ще се върне някой ден, а може и да не стане така. Наистина не знам. Единственото, което ние тримата можем да направим, е да се обичаме, да започнем новия си живот и да се постараем да сме щастливи. Никога няма да ви оставя с Том, никога, ама абсолютно никога, каквото и да става. — Тя го притисна до себе си и вдъхна сладката му миризма.
— Ами ако умреш, мамо? Кой ще се грижи тогава за нас?
— О, Дени. — Усмихна му се и се опита да разсее страха и чувството на обреченост. Въпреки че мисълта я плашеше и нея, дори понякога нощем се будеше. — Има още много, ама много време, преди да умра. Но ако се разболея и не мога да се грижа за вас известно време, имаме дядо и леля Джейни, и Джен Джен, а и много други хора ще ни помогнат. Моля те, миличък — тя приглади косата му назад от бялото чело, — сега е Коледа, време да сме весели. Опитай се да не се притесняваш чак толкова много. Аз съм до теб.
Положи главата му на възглавницата и гали меката му буза, докато той затвори очи и най-сетне заспа.
След това седна и тихо се измъкна от леглото. Вече нямаше място и за тримата на канапето, затова тя щеше да спи в тяхната стая. Остана загледана в момчетата, след като ги нагласи да са далече от края.
Проклет да е Денис, задето ги направи толкова нещастни, безценните й дечица. Никога нямаше да му прости, никога, докато е жива.
Хрумна й и друга мисъл, докато загребваше бонбони за утешение. Никога повече не искаше да бъде богата. Сети се за Скарлет О’Хара в полето с картофи, която се кълнеше никога повече да не остава бедна, и почувства тъкмо обратното. Никога повече не искаше да бъде богата.
Тя и Денис, и плиткоумните им приятели знаеха „цената на всичко и стойността на нищо“. И тя, и децата й едно време разполагаха с много повече, отколкото можеха да оценят, а сега имаха съвсем малко и го ценяха истински, включително се ценяха един друг и добротата на новите приятели.
Какъв беше смисълът да трупа неща, които щяха да изчезнат за нула време, ако парите им свършеха? Искаше да има само действителните, истинските неща в живота, неща, които са само нейни и може да си ги позволи. И да не се измъчва за тях прекалено много.
Накрая, три години по-късно, най-сетне пристигна съобщение от Денис — чрез адвоката му, в което той молеше за развод, защото имал намерение да се ожени отново. Ив вече бе решила, че не иска издръжка, само едно цялостно окончателно плащане, с което нещата между тях приключваха. Купи си малка кола втора ръка, внесе останалите пари в банка на името на момчетата и се опита да изтрие завинаги спомена от срещата в кантората на адвоката.
Столове, стържещи по пода, недокоснати чаши чай, радостта, болката и объркването на момчетата, Денис — загорял, оплешивял, надебелял — и жалките му приказки.
— Знам колко трудно ви е било… просто не разбирам как отлетя времето… все ми се искаше да ви се обадя.
Тя едва говореше, полузадушена от гняв, че го вижда отново и че се бе съгласила на всичко, което той предлагаше, включително да види отново момчетата, когато пак дойде в страната. Бе кимала отсечено с глава и се бе постарала да не говори много. Когато й подаде ръка за довиждане, тя не помръдна своята.
Том илака през всичкото време на път за вкъщи, а Дени започна, докато гледаше през прозореца на автобуса, вбесен и смълчан също като нея.
Глава 17
— Връщат се рано. — Дийпа вдигна глава от протъркания стар диван, където се бе разположила, когато чу ключа да подрънква в бравата.
— Не. — Том вдигна глава от кадифеното ниско кресло, на което се бе настанил. — Късно е, почти полунощ.
Бяха прекарали цялата вечер пред телевизора, докато хапваха съвсем не лошото пиле с макарони и броколи, което той бе сготвил, обсъждаха предимствата и недостатъците на количките с три колела, ипотеките, детските ясли, шаферките, а след това си направиха какао и се загледаха в „Поп Айдълс“, или каквото там даваха по телевизията. На Том подобен разговор му идваше много, но поне прекараха тиха и спокойна вечер. Дийпа бе в петия месец и му се струваше, че не минаваше ден, без да плаче или да се кара с него за нещо.
