— Здрасти! — Дени отвори вратата и влезе в стаята, Патрисия го последва. Бяха изкопчили билети за премиерата на някакъв филм и партито след това, затова и двамата изглеждаха страхотно — Дени с черна вратовръзка, а Патрисия в дълга, прилепнала, лъскава рокля без гръб.
— Здрасти на малките мама и татко — пошегува се Дени. — Добре ли прекарахте пред камината?
— Много смешно. — Дийпа се изправи. След това подпря ръце на кръста си, нахлузи пантофите и се отправи към вратата.
— Лягам си — каза им тя. — Лека нощ на всички.
— Лека нощ.
— Лека.
— Казвайте. Весело ли беше? Беше ли умопомрачително? — попита Том двамата, които се натискаха и разрошваха косите си, сякаш той не беше с тях.
— И още как. — Дени спря заниманието си, за да му отговори. — Направо не е за вярване колко са дребни звездите, когато ги видиш на живо. Честно, като някакви бонзайчета са в сравнение с екранния образ, сресани така, че косата им стои като изкуствена, а пък мускулите им са като изпуснати.
Патрисия се закиска при тези думи, след това прошепна нещо в ухото на Дени, изкиска се отново и излезе от стаята.
— Прекалено много шампанско — каза големият му брат и в този момент Том забеляза, че и Дени добре се е подредил.
— Ами останалото? — попита Том. Дени докосна носа си.
— Имаше малко кокичка.
— Господи, мразя коката. В гърлото ти засяда един такъв гаден вкус и не се маха цяла седмица след това.
Дени се изсмя.
— Трябваше да дойдете — каза той и седна на канапето срещу брат си. — Партито беше истинска фантазия, не си виждал такова нещо, мой човек. Тръгнахме си само защото Пат утре е на работа. Ако бях сам, щях да продължа до сутринта.
— Точно сега не сме много за ходене по партита. — Том протегна ръце над главата си и се прозя.
— Виждам. — Дени посочи чашите от какаото, брошурите за банката, за детски колички, пръснати навсякъде по пода. — Още си много млад, за да се отказваш от забавленията, не си ли съгласен? — Тези думи трябваше да прозвучат като шега.
— Това пък какво трябва да значи? — попита Том.
— Ами пантофи, какао, колички… женитба… ипотека. Все такива неща. Не е нужно да става така. Нямам представа как се реши. — Дени разхлаби връзката, разкопча ризата и се облегна назад на канапето. Том имаше чувството, че някакъв евтин Джеймс Бонд му дава съвети.
— Вече изплащам ипотека, заедно с теб, в случай че си забравил — отвърна той. — Не съм го решил предварително. Дийпа е бременна, което не беше планирано, но и двамата искаме бебето и с радост ще се оженим.
— Добре. — Колкото и да му бе замаяна главата, Дени разбра, че е подразнил брат си прекалено много. — Просто исках да ти кажа, че не е нужно да се отказваш от всичко и да се превърнеш в един отегчителен стар домошар още преди бебето да се роди. Я погледни Рич и Джейд. Те не са досадни. Да не би да пият какао пред телевизора всяка вечер? Да не би тя вече да си представя как се местят в тристайна къща?
— Добре, разбрах те — каза му Том. — Сега би ли млъкнал?
Само че той също се замисли за Рич и Джейд, техни приятели, неженени, които си родиха момиченце миналата година. Имаха си страхотен бизнес с вътрешен дизайн, а бебето май не бе променило нищо. Двамата все още купонясваха непрекъснато, не спираха да работят, живееха в страхотен мезонет, обличаха се в еднакви костюми на райета — Джейд винаги слагаше бяла жилетка, която разкриваше зърната й. Бебето Бетани беше с тях навсякъде, облечено в кожухче, дрешки от „Пол Смит“ и страхотни обувчици. Всъщност те бяха доста неприятни.
Може би си бе въобразявал, че двамата с Дийпа ще водят същия живот, когато станат родители, но не бе предполагал, че на нея ще й бъде толкова лошо и ще се чувства толкова изтощена, нещастна и раздразнителна. Всеки ден и всяка седмица променяше мненията и решенията си. В даден момент се стараеше да бъде организирана и да свърши всичко необходимо, но в следващия миг сигурно щяха да рукнат сълзи, щеше да бъде разстроена и объркана.
Наистина трябваше да й предложи да се оженят. След това тя се почувства по-добре и не бе чак толкова неспокойна, след като взеха окончателното решение. Но пък самата сватба се очертаваше да бъде един малък кошмар. Щеше да се получи точно това, което родителите на Дийпа искаха, каквото собственикът на хотела искаше… каквото искаше викарият… фотографът… Това, което двамата с Дийпа бяха намислили, май бе отдавна забравено. Само че той се страхуваше да повдигне въпроса пред Дийпа, тя и без това бе нервна и раздразнителна.
А пък гадният Дени — Джеймс Бонд, на него пък какво му разбираше тиквата?
— Дени, мой човек, ти няма ли да си лягаш? — На вратата бе Патрисия. Само главата й се подаваше, дългата руса коса и едното рамо, но и двамата братя виждаха, че тънката розова презрамка на бялата й кожа е част от някоя дантелена изгъзица.
— Какъв съм късметлия — каза Дени и се изправи.
— Да — съгласи се Том. — Страхотен късметлия. — Гадният късметлия Дени на двайсет и две, неженен, без деца, моден фотограф, който излизаше с манекенка. Май нямаше за какво да се притеснява?
Том остана сам в хола и пусна компактдиск, а след това отиде до кухнята, за да си вземе бутилка вино.
Час по-късно си сипа последната глътка австралийско червено в чашата и го глътна. Все още не бе задоволително пиян. Искаше да избяга от всичко, не желаеше повече да мисли за нещата, които предстояха. Увеличи звука, макар и много добре да знаеше, че минава един сутринта.
Нямаше ли една стара бутилка текила над библиотеката? Май тя щеше да му свърши работа. Вдигна я към светлината. Поне два пръста на дъното. Сипа остатъка в чашата за вино и отпи.
Уф, гадост, но поне бе достатъчно силно. След още една чаша сигурно щеше да изпадне в пълна забрава, както се надяваше.
Защо нищо не ставаше толкова лесно, колкото му се искаше? Двамата с Дийпа бяха прекарали дните, след като тя си направи теста за бременност, изпаднали в романтична еуфория, че това било невероятно, че ще се оженят, че си гледат чудесното бебче заедно, дрън, дрън, дрън. След това истинският свят им се стовари на главите, и мътните го взели, обърна всичко наопаки. Най-лошото бе, че родителите на Дийпа им предложиха пари назаем, за да си купят апартамент до семейната къща в зеления, гаден и много отегчителен Чингфорд. А Дийпа се опитваше да го убеди да приеме.
Той се изжабури с останалата гнусна кактусова течност и преглътна. След това се изправи и усети, че е безкрайно пиян. Това беше направо ужасно, съвсем не се оказа щастливото забвение, на което се бе надявал.
Реши да отиде до банята и да си налее чаша вода.
Щом влезе в сбутаната баня, разбърканият му мозък започна да осъзнава последствията от непривичното за него изстъпление. Подпря се на тоалетната чиния, вдигна седалката и започна да повръща. Защо бе толкова слаб пияч? Погледна гадната смес, която бе повърнал, оцветена като кръв заради червеното вино.
Продължи да повръща и усети как повръщаното се качва към носа му. Господи, колко дълго щеше да продължава това?
— И какво очакваш да разрешиш по този начин? — чу ядосания глас на Дийпа от вратата на банята.
Обърна се и я видя застанала на вратата в торбеста нощница до коленете, бе настояла да си купи няколко номера по-голяма, заради растящия корем.
— Не знам — отвърна той и се опита да призове гнева си, докато се надигаше от тоалетната чиния. — Просто исках да се поотпусна няколко часа. Не мислех. Ясно?
— А, тогава всичко е наред. Оставяш ме мен да мисля за всичко, така ли? Позабавлявай се добре,
