да насади доматите до слънчевата стена, а искаше да посади още билки…
Когато Том и Дийпа пристигнаха в събота, те й се сториха много по-спокойни и щастливи, отколкото Ив бе очаквала.
— Сядайте, ще направя чай и първо ще си побъбрим, иначе никакви деца — уведоми ги Ив.
— Така. — Тя започна да вади чаши, чайници, мляко и от онези божествени палачинки, които само тя умееше да направи. — Как го правите? И двамата изглеждате чудесно.
— Оправихме нещата — каза Том и натъпка цяла палачинка в устата си. — Que sera sera… Дзен, карма, нали знаеш — говореше той и се опитваше да не троши по масата.
Дийпа, облечена в черна ластична блуза и панталони, се изкиска и го погали по ръката. Каза, че сутрешните неразположения и изтощението започват да преминават и бременността не е чак толкова лоша.
— А и чичо Рани мина да ни види — добави тя. — Той е готин тип. Дойде да ни види, а след това се е отбил вкъщи и е поставил нашите на място.
— Страшно ще си паднеш по него, мамо, честно — обади се Том. — Олеле, май това не трябваше да го казвам.
И двамата се разкискаха.
— Каквото и да е направил с вас, се е получило — успокои ги Ив.
— Да знаеш, мамо, наистина е страхотен. „Всички родители са ученици на неизбродната човечност.“ Точно така го каза. Страхотен е, направо ме уби. — Том посегна за нова палачинка.
— А какво е станало със семейството ти? — попита Ив.
— Те се кротнаха малко, но леле, толкова шум вдигат заради тази сватба — призна Дийпа. Том изви очи към тавана и се опита да се пошегува.
— Сега вече ми е ясно защо хората гледат да не го правят повече от веднъж.
— Ще се оправят ли нещата? — попита Ив, а когато и двамата измрънкаха някакъв отговор, прецени, че е най-добре да не човърка повече този въпрос.
— Май ще бъде традиционна сватба — вметна Том. Дийпа не каза нищо, но Ив забеляза, че кръстосва ръце и стиска устни.
— Кажете ми сега, кой е чичо Рани? — смени темата тя.
— Черната овца на семейството — обясни Дийпа. — И татко, и останалите му братя учили медицина и станали лекари, а чичо Рани, най-младият, е психолог. Много е добър обаче. Изнася лекции… занимава се със семейна терапия.
— Аха — кимна Ив. След това много театрално прошепна: — Да не вземете да кажете на Ана.
— Какво да не ми казват? — Ана се бе появила в кухнята точно когато не трябваше.
— Ти не одобряваш работата на психолозите, нали?
— Не и ако са завършили медицина — обясни тя. — Психиатрите първо учат медицина, а след това се посвещават на проучване на психиката.
— Предполагам, че Рани ще те обори, като ти каже, че е изучавал психиката цели седем години и не си е губил времето с органи, които изобщо не го интересуват — й каза Дийпа.
Ив стисна зъби, защото очакваше Ана да надигне възмутено глас, но дъщеря й се държа кротко.
— Хм. — След това посегна да си вземе палачинка. — Роби! — провикна се тя. — Мама е оставила бисквити в кухнята.
А Роби ги разсмя, защото изтопурка в кухнята с отворена уста и заподскача.
— Ам, ам, ам. Има ли вътре стафиди? — попита той и спря до стола на Ив.
— Няма, но ако искаш, ще ти сипя в чинията, за да си похапнеш.
— Добре.
— А сега… — поде Ив. — Има нещо, за което исках да поговоря с вас. — Погледна Дийпа и Том. — Сватбеният ви подарък. Пари в брой — при това колкото е възможно по-скоро, за да можете да ги използвате за сватбата, за апартамент, за количка… за каквото решите. Изобщо за каквото искате. Доставете си удоволствие.
Двамата я погледнаха, изпълнени с неудобство. Безкрайно щедрите парични подаръци на Ив винаги изненадваха всички. Тя бе дала на Дени и Том доста хубави суми, когато завършиха училище, плати депозита за апартамента им, а Том си спомни, когато бе купила на Джозеф зашеметяващо скъпо палто, по случай постъпването му на първата постоянна работа. А това бе жена, която нито веднъж не бе отишла на почивка, смяташе домашната супа с хляб за чудесна вечеря и караше едно старо пежо цели десет години.
— Може ли да ви изпратя чек? — попита тя, защото бе преценила, че така ще бъде най-лесно и няма да се налага да чува протестите им.
Ив винаги спестяваше за нещо, включително и за мечтаното бъдеще, когато след пенсионирането смяташе да се оттегли в провинцията в някоя бяла спокойна къщичка и да си има отделен шкаф и за обувки, и за чорапи. Щеше да отглежда бонзаи, да живее на градински чай и на оризови рула и през повечето време щеше да подравнява чакъла по алеите и да се грижи за градината.
Когато Роби поемеше по своя път, тя щеще да е майка цели трийсет години, затова спокойствието и редът щяха да й се отразят добре. Но пък й се искаше децата да живеят някъде наблизо, защото не мислеше, че ще издържи дълго без тях.
Дали трябваше да остава сама, чудеше се тя. Нямаше ли във фантазията й някой облечен в кимоно бог, който да я чака в пълната вана?
— Аквариумът, мамо? Ехо? — Том й говореше нещо. — Ще ходим до аквариума, а после може и на кино, ако дават нещо хубаво. След това ще ги нахраним и ще ти ги върнем, за да ги сложиш да спят.
— Сигурни ли сте? — Тя погледна Ана и Роби, щастливо ухилени. Очевидно те горяха от нетърпение да излязат. Роби се бе настанил на коляното на Дийпа.
— Трябва да понатрупаме опит — напомни й Том и се усмихна на Дийпа. Да, бяха много сладки, влюбени, въпреки всички терзания.
— А ти какво смяташ да правиш?
— Ще пооправя малко градината… — Всички изпъшкаха. — Но на мен ми е приятно! Честно! След това може да поизляза… Не знам… или пък ще полегна да почета. Вие за мен не се притеснявайте. Ще си прекарам много добре.
На вратата целуна всички, след това затвори и остана сама в апартамента. Страхотно.
Сега щеше да пропилее безценното време в чистене, но се налагаше да поразтреби. А после щеше да насади растенията. Вече бе станало май! А тя така и не намираше време да набоде луковиците. Дени й бе подарил огромен пакет с луковици от гладиоли за Коледа. Гладиоли! Той се бе заклел, че били идеални да се насадят покрай живия плет.
— Те са като ружи, нещо такова — бе опитал да обясни. Щеше да ги насади и да види какво ще излезе. На пакета обещаваха да цъфтят в розово и приятно червено, а тя обичаше тези нюанси. Освен това искаше на прозорците да насади червени циклами и сини виолетки, защото й се струваха по-приятни от мушкатото. Мушкато отглеждаше с много любов от години, от най-бледорозово до наситеночервено. Но стига вече. Сега цветето й се струваше досадно, отегчително и бабешко. Докато цикламите… наскоро бе полудяла по наситенорозовите циклами, а прозрачните искрящи цветчета й приличаха на крилца на пеперуда.
— Напълно съм се смахнала — каза си Ив и взе лъскава вилица и лопатка от шкафа под стълбите. — В главата ми е само как да направя растенията по-разнообразни… Май грижите за градината наистина заместват секса.
Да не би наистина да имаше истина в това? Страстта към отглеждането на цветя не се бе появила в Сьри, където всяка една от къщите, в които се местеха, бе с готова поляна отпред, с цветни лехи, дори оранжерии, за тях се грижеха градинари, които идваха при нужда, а когато се нанесе в първия си апартамент в Хакни, започна със стайни растения и сандъчета на прозорците, след това помоли хората на партера да й позволят да окоси полянката отпред и да я украси с няколко саксии. Изведнъж у нея се появи страстно желание да отглежда растения, да бъде заобиколена от зеленина, цветя и красота — не беше ли това копнеж да превърне потискащата обстановка, от която нямаше шанс скоро да се измъкнат, в по- красива и естествена? — както и да е, скоро вече саксиите и сандъчетата не й бяха достатъчни.
