Най-сетне се строполи на канапето с книга в ръка, след като се бе накиснала във ваната, без да бърза, нещо, което напоследък много рядко й се случваше. Косата й бе мокра, обилно намазана с балсам, завита в тюрбан, а на лицето си бе сложила маска. Бе напълно изтощена, след като цял следобед бе шетала из къщата и бе оправяла градината. Както си режеше, вече прочела половината параграф, телефонът звънна.
В първия момент й се прииска да се престори, че не го чува. След това в ума й се прокрадна притеснение, че може да звъни Том, че може да се е случило нещо с някое от децата, затова не устоя и се обади.
— Ало, Ивлин. — Беше баща й.
— Здравей, татко. — Двамата се чуваха от време на време, а понякога тя взимаше някои от децата и отиваше да го види. Отношенията им бяха приятелски, нито прекалено близки, нито прекалено отчуждени — точно както той предпочиташе.
Телефонът бе на полицата в хола, близо до един от сгъваемите столове от зебло, затова тя седна, доволна, че ще си поприказват, и се отпусна както беше с халата, тюрбана и маската. Минаха от въпросите „как си“ на децата и на проблемите с градините им, което бе един от малкото им общи интереси. Много бе важно да има неутрална тема за разговор с човек като баща си. Двамата не се чувстваха достатъчно близки, за да споделят мненията и чувствата си… затова разговорът трябваше да се върти около нещо конкретно. Най-сетне, след две неловко дълги паузи, истината излезе наяве:
— Тази седмица, Ивлин, научих доста неприятни неща и прецених, че трябва да ти кажа…
— О, не — отвърна автоматично тя и се зачуди какво следва.
— Имам тумор в стомаха и нещата не изглеждат много обнадеждаващи… — Новината й бе съобщена по неговия типичен, стегнат военен маниер.
— Господи, татко!
— Да, доста е стряскащо. — Той говореше толкова спокойно, сякаш ставаше въпрос за друг човек.
— Господи — повтори тя. Сякаш все още не бе приела новината. — Как разбра? — попита, ужасена, че дори не бе предположила, че може да има нещо лошо.
— Напоследък нещо не се чувствах във форма. Все си мислех, че е от възрастта или съм пипнал някоя настинка и тя все не минава… накрая отидох на лекар, той ме изпрати на пълни изследвания и така.
И така. Мили Боже!
Баща й беше на седемдесет и две и все още не се бе пенсионирал окончателно. Никак не му се искаше да си остави работата. Беше му приятно да си има свой офис, да се среща с колеги по няколко пъти в седмицата, защото нямаше много приятели, нито пък хоби. Ив често се бе чудила как ще успее да си запълва дните, когато най-сетне се оттеглеше. А сега изведнъж бе обхваната от паника, че може да умре.
— След около месец, месец и нещо ще ми направят операция, но не по-рано, за да са сигурни, че е преминал ефектът от лекарствата. След това ще знаят повече. Гадните доктори — добави баща й.
— А ти как се чувстваш? — попита тя.
— Не мога да кажа, че ми е особено добре. Нямам апетит, нещо не съм съвсем наред.
Това звучеше странно. Тя така и не можа да си спомни случай, когато баща й е бил болен. Та него не го хващаха дори настинки.
— О, татко — успя да промълви. — Много съжалявам. Ще дойдем да те видим веднага щом можем.
— Добре. — Думата прозвуча толкова спокойно. — Джейни ще бъде тук утре и ще остане няколко дни — съобщи й той. — Ела, докато и тя е тук, ако искаш, или ако ти е удобно. — Не искаше да настоява. Въпреки че бе сериозно болен, не желаеше да я принуждава.
— Ще си взема отпуска. Утре ще дойдем — каза Ив. — И не се притеснявай. Ние ще се оправим с храната и леглата, и каквото там трябва. Джейни ще доведе ли децата?
— Не — отвърна баща й.
Уточниха се, поговориха за пътуването, за времето, когато тя ще пристигне, опитаха се дори да си разкажат някои интересни случки.
— Добре… ами тогава… до скоро — каза най-сетне той. Винаги му бе трудно да постави край на разговора. Не бе от хората, които като нея биха казали на децата си: „Обичам те… липсваш ми… да се пазиш, миличко… много се радвам, че се чухме.“ Въпреки че наистина му липсваха. — Е, хайде, всичко хубаво — каза най-сетне той, доста сковано. Скован — точно това бе думата, която му пасваше най- точно.
— Да се пазиш, татко. — Ето, тя също не успяваше да му каже, че го обича, и то защото баща й поставяше нещата така. Щом забележеше, че някой се кани да разкрие чувствата си, той се опитваше да избяга и да се скрие. — Ще се видим утре — добави.
— Чао.
— Чао.
Ив бавно затвори и остана загледана в слушалката, докато тя се раздвои от рукналите сълзи.
Още щом видя майка си, Том разбра, че нещо не е наред. Очите й бяха зачервени и тя се насилваше да се усмихва.
— Здрасти — поздрави. — Всичко наред ли е, мамо?
Тя махна с ръка.
— Прекарахте ли добре? Дийпа? Да не си посмяла да го носиш! — Бе забелязала, че Дийпа се клатушка зад сина й, покачила Роби на раменете си. — Нещастният ти гръб.
Роби бе прехвърлен на Ив и успя да притисне Дийпа в прегръдките си, преди да отиде при майка си. Ана бе във възторг от прекрасно прекарания вълшебен ден.
— Ще поостанете ли малко? — Постара се да не ги моли, но тази вечер много й се искаше Том да я утеши.
— Разбира се.
И така, Том, Дийпа и Ана седнаха в хола, за да пийнат по нещо да похапнат чипс и да побъбрят, докато Ив обличаше пижамата на Роби и го завиваше.
Едва след като изслушаха Ана, след като тя се изкъпа, изми си зъбите и също бе завита в леглото, Ив се върна в хола и се отпусна тежко.
— С татко има проблем — призна тя пред Том и не успя да сдържи повече сълзите. — Има тумор в стомаха. Налага се да го отворят, за да вземат проби за изследване.
Забеляза изненадата по лицето на Том.
— Господи — успя да каже единствено младежът.
— Джейни отива, а аз ще взема Ана и Роби и ще ги заведа с мен, защото смятам да поостана някой и друг ден — обясни.
Предполагаше, че на Джейни, която бе много по-близка с баща им, щеше да й бъде още по-трудно. Сестра й щеше да успява да отскача набързо, но нямаше да има как да остава за по-дълго, за да се чувства спокойна. Двамата с баща й много си приличаха, защото и двамата прикриваха чувствата си и не ги показваха пред другите.
— Много трудно ще бъде — продължи тя. — Ще се наложи често да се пътува. Той има нужда от нас. — Усети ръката на Том на рамото си.
— Съжалявам, мамо — каза синът й, защото не знаеше какво друго да каже.
Глава 19
Когато Ив пристигна в къщата на баща си по обяд, както се бяха разбрали, по-малката й сестра вече бе там. Беше дошла поне преди два часа, съдейки по почистената и подредена къща.
Джейни я посрещна на вратата, облечена в жълта домашна роба.
— Здравей, Лини. — Прегърна я, а Ив се зачуди не за пръв път как се бе сдобила с това умалително име в младостта си. — Деца! — поздрави ги тя, защото Джейни, макар и да бе майка на две, продължаваше да се обръща към малките общо, а не по име.
