Колкото и да бе странно, Джозеф усети как стомахът му се обръща, когато разбра, че разговаря с любовника на Ив. Бе започнал да подозира, че около нея се върти някой мъж. Поне досега не му се бе налагало да се сблъсква с този проблем. Изпуснатият под леглото пейджър я бе издал.
— Всъщност има един пейджър, оставен в антрето. Малък, черен. Може би Ив го е намерила и е забравила да ви каже, преди да замине.
— Може.
— Искате ли да минете, за да проверите дали не е вашият? — Джозеф не можа да устои на любопитството.
Нилс сякаш се успокои и се разбраха да мине следващата вечер.
— Ветеринарят холандец, който се грижи за котките. Май му се иска да стане гадже на мама. — Джозеф не успя да изкопчи повече информация от Ана. Нилс не бе много по-различен от представата, която Джозеф си бе създал за него. Едър, рус, впечатляващ мъж.
Той запълни входната врата и тя заприлича на куклена. Стисна пейджъра в едрата си длан и след като го погледна бързо, го пъхна в джоба на якето.
— Здрасти, как са котките? — обърна се той към Ана и Роби, които се появиха, за да го поздравят. — Е, благодаря — каза на Джозеф. — Извинете за притеснението. Как е Ив? Скоро ли ще се върне?
— Не съм сигурен — отвърна Джозеф, доволен, че Ив не бе съобщила на Нилс къде отива. Очевидно не бяха чак толкова близки… О, за Бога. Защо се занимаваше с този въпрос? Защо трябваше да му пука? В същото време разбра, че му пука, но не бе сигурен как да обясни това чувство.
Когато по-късно Ив се обади, за да поговори с децата, след като й докладва за безкрайните събития от деня, той й каза:
— Твой приятел се отби, за да си вземе нещо, което бил забравил.
— Така ли?
— Нилс.
— Ясно… Какво си е забравил?
— Пейджъра. Ана го намери в хола — добави, защото не искаше да чуе от нея нито дума за този мъж, не желаеше да разбира дали той означава нещо за нея.
— Аха — долетя отговорът на Ив и тъй като знаеше, че двамата не бяха сядали в хола, се зачуди дали Джозеф не й казва, че го е намерил в спалнята. Не се сдържа и се изкиска.
— Нилс не е точно приятел — поясни тя.
— Така ли? — попита Джозеф.
— Просто понякога правим секс… — прошепна тя.
— Ясно.
— Точно сега не ми трябва връзка… По-скоро нещо като приключение, от време на време… — Гласът й се бе превърнал в шепот. Защо този разговор го караше да настръхва? — Крайно време е да те забравя. — Постара се думите й да прозвучат шеговито, Но това бе самата истина, голата истина, извадена наяве. Все още не можеше да го забрави.
Пое си дълбоко дъх, за да се успокои и добави:
— Как е Мишел?
— А, добре. — Той не каза нищо повече.
— Радвам се — отвърна Ив, а след това помоли да поговори с децата.
И сега, докато лежеше в леглото, на Джозеф му бе трудно да забрави смеха й и думите: „Нещо като приключение… от време на време.“ Не искаше дори да си мисли, че тя се отдава на приключения с друг.
Не искаше тя да споделя тази стая с друг. Не желаеше Ана и Роби да обикнат мъжа, който щеше да спи в една стая с нея. Какво, по дяволите, искаше той? Живееше в друг град. Беше с друга… щяха да се женят, за Бога. Какво, по дяволите, очакваше Ив да направи? Да не го забравя ли? Може би никога?
Глава 26
Мишел бе свършила преди доста времо, седнала върху него, докато той бе все още твърд вътре в нея и усещаше как навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко. Бе прокарала напрегнатите си ръце по гладкия му корем, след това ги бе спуснала надолу към таза, извила глава назад, докато ръцете му стискаха силно гърдите й.
— Да, да… о, да, дааа, о, Джо, да.
Той бе продължил ту да навлиза, ту да се отпуска с надеждата да усети освобождението в желаната топла влага.
Мишел се бе навела над него, за да близне ухото му, зърната й се отриваха в гърдите му, докато нашепваше:
— Хайде, мили, хайде, направи го. — Провря пръсти под дупето му, за да го стисне и да го поеме по- дълбоко. Само че усети как той омеква все повече и повече, докато накрая се изплъзна от нея.
— Господи — изпъшка Джозеф, отвори очи и видя над себе си обиденото й ядосано лице.
— Какво ти става? — попита тя.
Какво ли му ставаше? Та тя бе прекрасна. Медноруса коса обрамчваше лицето й, слаби ръце, също с цвят на мед, и крака, широко разтворени над него. Усещаше къдравия й мокър триъгълник, отпуснат над неговия. Гърдите й бяха точно над него и той се надигна, за да засмуче едното зърно.
— Не си прави труда — каза тя и отблъсна лицето му.
— Обичам те — прошепна. — Съжалявам. Не знам защо стана така.
Последва дълго мълчание, чуваше се само дишането им, избягваха да се поглеждат, мислите им бяха объркани, докато най-сетне тя заговори:
— Ти не го искаш, нали? Не е възможно да го искаш.
Не знаеше какво да й отговори, наистина не знаеше.
— Всеки път, когато се любим, откакто каза, че ще си направим бебе, не можещ да се изпразниш. Не е нужно да съм гениална, за да се сетя какво става — каза Мишел.
Това бе самата истина. Беше очевидно, че е така. А Джозеф не знаеше какво да каже. По-точно не знаеше как да го направи.
Тя прехвърли единия си дълъг крак над него, за да се премести, и го погледна, скръстила ръце на гърдите си.
— Ти не ме искаш достатъчно, Джо — извика гневно. — Не искаш двамата с теб да имаме свое семейство и не можеш да избиеш онази проклета жена от главата си.
Той не знаеше какво да каже. Беше сложно… Беше заради Ив, беше заради Ана и Роби, беше заради Мишел… заради самия него. Имаше две деца. Сякаш едва сега те бяха станали напълно истински за него. Току-що се бе върнал от Лондон при Мишел и тя му каза, само преди около половин час — безобразно скъпият диамантен пръстен проблясваше на ръката й, докато ръкомахаше възбудено, — че италианският хотел, който бе избрала за сватбеното им тържество, бил свободен и трябвало да се плати депозит, за да го ангажира… и добре, че се бил върнал навреме, защото тази вечер била особено подходяща да… пробват.
Престори се на щастлив. Разгледа брошурата на хотела — въпреки че все още не бяха провеждали наново разговор дали децата ще могат да дойдат на сватбата, — остави се тя да го замъкне в спалнята, въпреки че бе ужасно уморен, но някъде дълбоко в ума му се таяха съмнения, притеснения и тревоги, които се опитваха да надигнат глави.
Не бе готов за ново бебе. И без това нещата с Роби бяха доста сложни.
Ами Ив… какви ги е вършила онази нощ, когато… Настъпил ли е моментът да се ожени за Мишел? Може би всичко ставаше прекалено бързо.
— Нищо ли няма да кажеш? — беше нервна и вбесена.
— Ще кажа, Мишел — опита се да я успокои той. — Трудно ми е да обясня, без да те нараня. Наистина не искам да те нараня… — Погали я нежно по лицето.
— Все още ли си влюбен в нея? — Мишел бе стиснала здраво ръцете си.
