— Не мисля. Само че децата ми липсват. Много ми липсват.
Улови леко трепване на гласа си и се опита да си прочисти гърлото.
— Горкият Джо — прошепна тя и го прегърна през рамото. — Затова ни трябва наше бебе. Двамата с теб трябва да си имаме наше семейство.
— Мишел. Не мога да изоставя другите си две деца просто така и да започна от нула. Те също се нуждаят от баща. Ще можеш ли да ме делиш с тях? — Говореше тихо, малко по-силно от шепот, но тя чу ясно всяка дума.
— Изобщо не трябваше да ходиш да ги гледаш — изсъска Мишел и рязко отдръпна ръката си. — Знаех си аз, че това ще се окаже грешка. Тя се опитва да те върне при себе си и да те накара да започнеш да я съжаляваш.
Прииска му се да се изсмее на тези думи.
— Ив ли? — попита. — Да я съжалявам? Че тя е най-стегнатият човек, когото познавам, и е обградена от хора, които я обичат. — Усети отново как гласът му потрепва.
Нещо в изражението на Мишел се промени при тези думи и той разбра, че е прекалил.
— Аз или тя, Джозеф? Избирай.
— Я не ставай мелодраматична. Между нас с Ив няма нищо. От години няма нищо. — Тези думи го накараха да се изчерпи, защото знаеше, че това е лъжа. — Ще й бъда приятел — продължи — и ще се виждам непрекъснато с децата. Май ти си тази, Мишел, която трябва да направи избор. Аз и децата или без мен?
— Ами нашите деца, Джо? Тяхното място къде е? — кресна в отговор тя.
— Не знам — отвърна. — Не знам отговора на нито един от тези въпроси. — Вече се чувстваше смален и отпуснат също като пениса си.
— Ами майната ти тогава. — Мишел стана от леглото, а на него сърцето му се сви от грозните думи, които изричаше. — Майната ти, Джозеф… — Тя дръпна рязко едно от чекмеджетата и започна да вади бельо и тениски. — Аз съм на двайсет и седем, искам да се омъжа, искам да имам семейство. Ако ти не си готов, ще си намеря някой друг, който да е готов.
— Виж, вече е късно — опита се да я успокои той. — Защо не поспим? Ще поговорим отново утре сутринта.
— Няма! — Тя избърза сълзите, потекли от яд, нахлузи дънките и ботушите си, след това си грабна телефона, ключовете и чантата. — Махам се оттук — кресна. — Какъв е смисълът?
Тресна вратата на гардероба с всички сили, а по лицето й течаха сълзи.
— Изнасям се, Джо… Говоря сериозно. Просто не виждам никакъв смисъл. Какъв е гадният смисъл?
— Мишел? — Той стана от леглото и се опита да си завърже халата.
— Майната ти пък на теб. — Мишел замахна с ръка във въздуха, чу се някакво дрънчене, след което затръшна вратата на спалнята след себе си.
Той седна на леглото. Не можеше да измисли какво да й каже, за да я върне. Може пък да бе най-добре да я остави да си върви. Единственото, в което бе сигурен сега, бе, че в момента е обзет от съмнения… просто не бе убеден, че с Мишел ще бъде толкова щастлив, колкото бе едно време с Ив.
Тогава какво му оставаше? Да остане на място, откъдето нямаше мърдане нито напред, нито назад.
Прокара ръка по таблата от черешово дърво… по току-що постланите чаршафи от ирландски лен. Гардеробите бяха уникати, дюшемето на пода бе подбрано от дизайнер по вътрешно оформление, както и безобразно скъпата нощна лампа. Всичко това бе пълна глупост. Все още бе сам, нищо не бе станало по- хубаво, нищо не бе по-значимо, не бе станал по-интелигентен, нито пък бе натрупал някакви важни знания.
Напротив, в този апартамент не се чувстваше като у дома. Тук никога не се бе чувствал като у дома. Това място бе временно… една красиво подредена лъжа… нещо, на което да се отдаде, преди да се прибере окончателно вкъщи. А вкъщи си оставаше онзи безумен хаос, където пликчетата чай не се хвърляха в общия боклук, където миризмите бяха странна смесица от лучена супа и лавандула.
Господи. Май беше прекалено късно… Тя нямаше никога да му прости. А и вече си бе намерила някой… Ами горката Мишел.
— Всичко оплесках — каза той на глас. — Как ще оправя цялата тази каша? — Едва сега се сети какво бе издрънчало: тежкият платинен пръстен с трите диаманти бе паднал на дървения под и се бе търкулнал нанякъде.
Заслужаваше си го. Наистина си го заслужаваше. Сега изобщо нямаше да може да заспи. Влезе в модерната си кухня в черно, с мраморен под, включи чайника „Старк“ и се зачуди кога се бе превърнал в такъв егоистичен гадняр.
Глава 27
— Стига вече, Роби. — Ив дръпна малкия показалец от звънеца и двамата се заслушаха в тежките стъпки, които напредваха към вратата, за да ги посрещнат. Вратата се отвори и Том се появи ухилен, поздрави, клекна, за да прегърне Роби, а след това всички влязоха в апартамента.
Ив носеше домашно приготвени вкусотии, но веднага разбра, че е прекъснала голям скандал. Дийпа се бе свила в един ьгъл на канапето и приличаше на буреносен облак, а на Том определено му бе неудобно и се чувстваше притеснен.
— Просто сядай, където си харесаш. Аз отивам да сложа чайника и да се скрия! — Това бе казано на шега заради Дийпа, но тя само го изгледа и не отговори.
— Ела да си побъбрим — обърна се Том към Ана, а Роби хукна след тях навън.
— Съжалявам за цялата тази работа — наруши неловкото мълчание Дийпа, когато остана сама с Ив. — Точно се карахме като животни.
— Искаш ли да минем някой друг път? — попита я Ив.
— Не, не, не ставай глупава — сопна й се Дийпа и избухна в сълзи. — Каква… съм… глупачка — хълцаше и подсмърчаше тя. — Сигурно е от хормоните, а? Сигурно до самия край съвсем ще се смахна, а още имам много време.
— Всичко е наред — опита се да я успокои Ив. — Позволено ти е да крещиш, да пищиш, да плачеш, да си променяш решенията, да ядеш банани, накиснати в горчица… каквото и да е, стига да се чувстваш добре.
Дийпа се поусмихна и се канеше да каже нещо, когато на вратата отново се звънна.
— Това сигурно е мама — обясни Дийпа. — И нея я поканихме на чай. — Дълбока въздишка, долната й устна още потреперваше.
— Искаш ли да ти помогна с нещо? Майките са доста… удобни, опитай ни.
— Не знам…
Том бе отишъл да отвори вратата и се стараеше да посрещне новата гостенка с най-веселата си усмивка.
— Кална, влизай, много се радвам да те видя. Нали помниш Ана и Роби?
Ив излезе в антрето, за да поздрави гостенката, след това въведе и децата, и майките в кухнята, а Том изпрати обратно в хола при Дийпа.
В кухнята двете с Кална се разприказваха и се затюхкаха около порцелановия чайник за чай, потърсиха чашите, след това преровиха хладилника, за да намерят мляко на дъното на една кутия.
— Дийпа трябва да стане по-организирана, когато бебето се роди — гълчеше Кална дъщеря и разтърсваше почти празната кутия. „И доста други неща, които в момента не са за казване.“
— Доста й е трудно. И Том има нужда някой да го срита отзад — изтъкна бързо Ив.
— Тя скоро ще се справи с този въпрос — разсмя се Кална. — След като се опознаят малко по- добре.
Ив харесваше майката на Дийпа, чувството бе взаимно и това доставяше удоволствие и на двете. Когато семействата се срещнаха за пръв път, объркани заради неочакваната бременност и предстоящия брак, майките си допаднаха веднага, защото и двете бяха посветени на децата си и тайно се радваха, че ще си имат внуче.
Особено Кална, която имаше две доста по-големи неомъжени дъщери, вече бяха завършили медицина,
