дори на снимка.
— Здравей — успя да каже и му подаде ръка. — Влез.
— Полетът мина чудесно — поде той, без дори да се е сетила да го попита. — Първа класа — единственият начин да пътува човек. Държат се с теб като с величие — масаж по време на полета… — Последва я по малкия коридор към кухнята.
Грешка, каза си тя, когато се огледа. Тук никога не бе особено подредено, но тази сутрин, Господи! На масата дори имаше купа с брашно и повръщано, и смачкани хартиени салфетки.
Махна една от котките от стола и посочи на Денис да седне. Той явно не бе сигурен, че е разумно.
— Малкият ми син не е добре, прекарахме ужасна нощ. — Махна неопределено с ръка, с надеждата да обясни и облеклото си, и състоянието, в което се намираше апартаментът. След това се зачуди защо ли й пука какво ще си помисли той.
— Леле Боже, тук е много тясно. Само първия етаж ли държиш? Какво… само две спални?
Тя кимна.
— Значи имало е време, когато с момчетата, гаджето ти и другите ти деца сте живели тук? В тази страна няма ли закони против подобно нещо? — Това бе казано с усмивка, и очевидно идеята бе да прозвучи като шега. Тъп шегаджия.
Понечи да обясни, че и Джозеф, и големите момчета са се изнесли, когато Роби се е родил. Но какъв беше смисълът? Денис не я слушаше, защото бе прекалено зает да оглежда критично наоколо и да прави противни забележки.
— Чай?
— Ъ-ъ-ъ… имаш ли кафе?
Помисли си за кутията върху шкафа, дали да не му направи кафе и да изпуши една цигара с трева, докато той си пиеше кафето.
— Без кофеин? — попита вместо това и реши да се помъчи да се държи прилично. Нямаше нужда да го скандализира повече.
— Естествено. — Нямаше нито „благодаря“, нито „чудесно“, нищо такова. Само „естествено“.
Тупна чайника на печката и не спря да вдига шум и да дрънчи с всички прибори, докато приготвяше кафето, за да изпусне малко пара.
Опитаха се да поговорят за незначителни неща, за децата си, първо за общите, след това за вторите си семейства.
Получи се неловко и разговорът не вървеше.
— Те май се оправят доста добре — отбеляза Денис за Дени и Том. — Моден фотограф и програмист — не е лошо, като знам, че нямат никакво образование.
— И двамата са учили в колеж — сопна се тя.
— То не е същото. — Мобилният му звънна и й спести момента, в който се канеше да му издере очите.
— Денис Ли… Аха… браво, Ги… чудесно. Не, мога да си променя плановете. Ще дойда на обяд в един, става… да, току-що слизам от самолета. Аха… в северен Лондон, обменям новините с бивши колеги.
Бивши колеги значи. Мина й през ум да му се изплюе в кафето.
Преди още да си поеме дъх, той бе набрал телефона на Том, отмени срещата и се разбраха да пийнат по нещо в шест. Не, днес нямаше да може да им види апартамента, щеше да стане някой друг ден… много важна работа била изникнала.
Да, такъв си беше Денис. Не бе виждал синовете си цели шест години, но бе готов да отложи срещата с тях заради бизнеса.
А тя си мислеше, че може да е омекнал малко… очевидно грешеше.
— И така — отпи от черното кафе, в което тя така и не се изплю. — Все същия апартамент, същата работа, както когато се видяхме миналия път.
Ив кимна.
— Не успя ли да направиш нещо за себе си? За цели шест години?
За момент си помисли дали да не спомене за възможността за повишение, но след това прецени, че той не заслужава да знае толкова много за живота й.
— Родих още едно дете, бях заета — отвърна.
— Да. Май наистина си пропуснала този урок от часовете по биология, а? — Изсмя се и отпи още глътка кафе.
Господи. Защо не му кажеше да си заминава? Помисли си за малкото си момченце, което спеше на канапето, най-сетне почувствало се по-добре, а този дръвник тук се опитваше да го представи като грешка.
Може и да бе заченат, без да са го планирали, но Роби никога, абсолютно никога нямаше да бъде грешка за нея. И бе готова да намрази всеки, който дори намекнеше за подобно нещо.
— Този апартамент е доста… направо уникален… нали? — Той се оглеждаше. Рисуваните керамични чинии на масата бяха съвсем различни. Стените бяха неравни, в жълтеникаво-оранжево. Цареше невъобразим хаос. И да беше болно детето, жената, за която някога бе женен, не трябваше да занемари всичко чак така.
Беше виждал понякога Ив през годините след като я напусна и според него тя изпадаше все повече. Защо не бе избрала по-лесния вариант и не се бе омъжила за някой богаташ от Сити, някой като него? Не можеше да повярва, че не е имала възможност. А я каква е станала! Луда, хипарка, вегетарианка, с розова коса, самотна майка на четири деца. Беше гледала синовете му в някаква дупка в Хакни. Но и той бе позволил това да се случи, помисли си Денис с известно раздразнение, защото бе твърде зает: и работата, и новата му съпруга, и двете дъщери. Не му оставаше много време да се сеща за Ив и децата. Просто се бе надявал всичко да се нареди.
Стана и погледна през прозореца към невероятната градина. Беше малка, избуяла с какво ли не, зелена и всичко цъфтеше. Само че той забеляза само захвърлените играчки, малкия жълт трактор, пясъчника във формата на костенурка, пластмасовите лопатки и гребла и няколко футболни топки.
— Така се поддържам — обясни Ив в очакване на обичайния комплимент за градината.
— Ясно — отвърна Денис и до комплимент така и не се стигна.
Тя обаче изглеждаше добре, не можеше да не го признае, Знаеше, че е на четирийсет и две, но изглеждаше значително по-млада. Не се бе отпуснала, нито пък сбръчкала, може би бе малко по-закръглена. Все още бе запазила чудесното си момичешко тяло и той, разбира се, й завидя. Дали беше щастлива? Нямаше представа. А той дали бе щастлив? В повечето отношения, да. Обичаше съпругата си. Знаеше, че поне това е било правилно решение.
— Иска ми се да опозная Дени и Том малко по-добре — каза. — Ще ги поканя да дойдат на гости, отворена покана… когато искат.
— Много мило — отвърна Ив, но знаеше, че винаги е изпитвала ужас от подобно нещо. С богатия си баща, който живееше постоянно в Щатите, и двамата можеха да отидат да работят там, и то без много да му мислят. Особено Дени.
Дори в този момент едва успя да овладее страха си, който бе потискала години наред, че някой ден Денис ще се появи и ще примами момчетата единствено с магията, която може да създаде един липсващ родител, родител, за когото са мечтали и фантазирали, а не родителят, който ги е карал да измият чиниите, да си напишат домашните, да си избършат носа и ги е водил на зъболекар.
— Мамо! — Викът долетя от хола.
— Май трябва да си ходиш — обърна се тя към Денис, който веднага погледна часовника си. — Моментът не е подходящ за гости заради Роби, а и аз чакам да ми се обадят по работа.
— Да, разбира се, аз и без това мислех да тръгвам. Би ли викнала такси, или аз да се обадя?
Последва трескаво ровене за телефона на такситата, обаждане, а сега щеше да чака поне десет минути.
— Мамо!
— Идвам.
— Иди да го видиш, а аз и без това трябва да се обадя по телефона.
Най-сетне го изпрати до вратата, взе си довиждане, помаха му и се насили да му се усмихне.
