Тресна вратата, щом излезе. Не, това не бе достатъчно, каза си, когато влезе в хола и заудря с юмруци възглавниците, а Роби се разкиска.
Майната му, майната му, майната му. Майната му!
Добре, сега вече се чувстваше по-добре.
Глава 30
Дени ги остави във фоайето на префърцунения хотел и отиде да намери паркинга.
Всичко това, разбира се, беше по идея на Дени. Великата семейна среща. Тя и четирите й деца бяха наконтени и напудрени, готови да се срещнат и с него, и със съпругата му, и с дъщерите му.
Добре де, знаеше, че е тъпо, но въпреки това й трябваше цяла вечност, докато реши какво да облече. Черният костюм за работа бе прибран обратно в гардероба, защото беше прекалено официален, дънките с ниска талия и шарените впити блузки ги запокити на пода, защото бяха прекалено неофициални. Най-сетне се спря на дълга сатенена пола, зелена, и на черна блуза, съчетани с гердан с най-красивите тюркоазени мъниста. Притесняваше се дали тюркоазеното отива на зеленото, но Ана влезе, за да обсъдят нейния избор — розова официална рокля, която някой й бе подарил за Коледа. Ив нямаше намерение да спори с нея, а пък Роби поиска сок, бисквита, да му пуснат видеото, попита къде ще ходят, дали вече не е дошла Коледа… Така че полата и не много отиващите й бижута си останаха, а докато седеше на задната седалка в колата на Дени, дори си сложи червило и перлени сенки за очи, защото това, все пак, беше специален случай.
Дени ги накара да чакат във фоайето, докато паркира, защото не искаше да пропусне нито една секунда от великото събитие. Когато най-сетне се появи, поведоха Ив и децата към залата за гости, където „господин Ли и семейството му“ ги очаквали.
Дълбоко вдишване.
— И така, деца — събра тя цялата си банда. — Да вървим. Щом влязоха, Денис им махна и ги повика съвсем небрежно.
— Насам.
Когато се приближиха, той се изправи.
Трите жени, седнали до него, също се изправиха и двете групи застанаха една срещу друга. Ив усети, че губи равновесие, когато засраменият Роби се притисна отзад в краката й.
Денис ги запозна и всички се здрависаха.
— Това е съпругата ми, Сюзън — говореше Денис. — Дъщерите ми, Сара и Луиза. Ана, здравей, аз съм Денис, а ти сигурно си Роби… здрасти.
Ив стисна ръката на жената — Сюзън бе блондинка, късата й коса бе застанала неподвижно като каска, бе облечена в лилаво, вратът й бе стиснат от наниз перли. Защо ли Ив имаше чувството, че я е виждала преди? Беше поне в края на четирийсетте. По-стара, което изненада Ив.
След това подаде ръка на момичетата.
Изглеждаха толкова зрели, с гланц за устни, с блузки с дълбоки деколтета и впити дънки. Такива ли бяха момичетата в Щатите?
— Господи, колко сте големи! — не се сдържа да каже на по-голямата. Сара ли беше?
— Скоро ще навърша шестнайсет… — Беше казано с типичното за тийнейджърите предизвикателно високомерие.
Денис чу думите на дъщеря си и погледна поруменялата от прилива на объркани чувства Ив. Реши, че е в шок, нищо че най-спокойно се обърна към по-малкото момиче, за да й стисне ръката. „Шестнайсет“, пищеше един глас в главата й, докато изричаше:
— Здравей, приятно ми е да се запознаем.
Шестнайсет. Не беше ли Сара на възрастта, на която трябваше да е нейното бебе, което загуби?
Шестнайсет. Не означаваше ли това, че момичето вече е било заченато, когато Денис ги напусна.
Шестнайсет. Значи Сюзън е била бременна, когато Денис напусна Ив.
Сюзън? Сюзън? Мозъкът й бе като клеясала информационна машина, която се опитваше да прерови данните в паметта, и изведнъж… дрън! Отговорът се появи. Сюзън Мичъл, финансов директор на един от любимите клиенти на Денис… Поне тогава се казваше така. Ив погледна русата каска и не можа да повярва, че не я позна веднага. Защо обаче Сюзън се преструваше, че не я познава? Много странно.
— Хм? — Луиза я гледаше така, сякаш очакваше от нея някакъв отговор. — На колко години е момиченцето ти? — повтори.
— А… Ана е на девет, но все едно че е на деветнайсет. Ела да кажеш здрасти.
Дени и Том си говореха с Денис и Сюзън. Смееха се и се държаха любезно, проявяваха жив интерес. Сега не бе най-подходящият момент да разпитва за извънбрачната връзка на бившия си съпруг с настоящата му жена.
Вдигна пръсти към пламналите си бузи и усети как очите й парят от сълзи. Майната му. Защо не й беше казал преди? Защо я бе оставил да се лута сама и да преживее този шок?
Коленичи, за да каже нещо на Роби, който продължаваше да стои лепнат като мида за краката й. Надяваше се да остане така поне няколко минути, докато се съвземе, за да се справи с положението.
— Ехо, ти добре ли си? — попита тя сина си.
— Този мъж не ми харесва — обясни той.
— Кой мъж?
— Този старец… — Посочи Денис. Бе почти невъзможно да скриеш чувствата си от малко дете. Те имаха вградени радари за тези неща.
Нямаше намерение да пита защо, но Роби веднага й обясни.
— Прилича на Тлъстия контрольор и ме натъжава.
— Какво да ви поръчам за пиене? — Денис я докосна по рамото.
— Махай се! Дебелак — кресна му Роби.
— Ъ-ъ-ъ… Роби, престани.
Искаше й се да се разсмее… и да заплаче. Ужасно. Защо й се струваше, че целият й живот, животът, който тя си бе създала толкова грижливо и внимателно през последните шестнайсет години, се разпадаше? Как бе възможно Денис все още да има подобен ефект върху нея? Както обикновено ставаше едно време, той и сега контролираше нещата. Той бе този, който я притесняваше, нараняваше и успяваше да я лиши от опора. По дяволите, от това я заболя. Всичките тези дни, дългите вечери, още по-дългите нощи, когато го чакаше да позвъни, да се върне, да се свърже с нея. Всички сълзи, които бе изплакала за него, заради бебето, което сега щеше да бъде на петнайсет, заради всичко, случило се преди шестнайсет години. Имаше чувството, че раните отново се отварят. По дяволите. Имаше чувството, че усеща как шевовете по раната скърцат.
— Едно питие ще ти дойде добре — чу тя гласа на Денис.
— Може би няколко… защо направо не наредиш моите на бара? — Опита се да говори весело, но знаеше, че преструвката й личи.
— Някой път трябва да поговорим по този въпрос. Трябваше да ти обясня нещата.
— Аха — съгласи си тя.
— Чупката — нареди отново Роби. След това за изненада на всички, заби зъбки в бедрото на Денис.
— Ау! — извика Денис. Нищо чудно. Когато Роби те ухапеше, болката си я биваше.
— Роби! — сгълча го Ив. Наведе се отново към него, а лицето й гореше от притеснение и неудобство.
— Той не ми харесва! — извика детето и най-неочаквано я прасна през лицето.
— Роби, недей. — Не е ли много весело да си част от преходното поколение, мислеше си тя, и то не за пръв път през живота си. Точно ние сме от хората, които ги удрят и родителите, и децата им.
Роби се разплака шумно, но за щастие Том бе наблизо и изтегли малкия си брат навън, преди да е станала дандания.
Някак успяха да преглътнат случката. Ив си говореше за незначителни неща със Сюзън, докато и двете се преструваха, че не се познават. Обсъждаха Щатите и колко много се е променил Лондон.
