то е още толкова малко и глупаво, толкова маловажно, за да се вземат насериозно въпросите му и да им се даде отговор по същество. Или да си представим родители, които правят детето свидетел на бурни сцени и разпри, живеейки с мисълта, че то още не разбира всичко това и че не е необходимо да се сдържат пред него, но които в същото време очакват то да се държи разумно. Ако детето обаче последва примера на родителите, то незабавно бива порицавано, а въпросът му „защо“, след като и те правят същото, бива наказван като нахалство, според мотото „quod licet Jovi, поп licet bovi“11; следователно преди всичко среда, която е хаотична, противоречива, неразбираема, без направляване и образци, предлага на детето твърде малко ориентация и опора. Тогава то предпочита да остане безотговорно дете. Един пример (от дневника на едно момиче): Бъди необикновена и ще правиш впечатление. Бъди болна и твоята майка ще се грижи за теб, бъди здрава и „нормална“ и човек ще го намира за саморазбираемо. Затова: бъди рафинирана, играй театър, давай от една страна на хората това, което искат — едно слънчево момиче, едно дете, с което можеш да се похвалиш, което сияещо прегръща всеки и бива наричано „сладко“ — за да можеш от друга страна да си вземеш това, от което ти имаш нужда. А ако не те обичат толкова, че да постигнеш целта си с нежност, тогава тяхната загриженост за теб ще те доведе до целта. Колкото по-болна, толкова по-обичана… До конфликти се стигна едва в пубертета и преди всичко, откакто пораснах. Веднъж, трябва да съм била на 12 или 13 години, една от моите лели ни дойде на гости. Аз се втурнах, както обикновено правех, надолу по стълбите и се хвърлих на врата й: „Не се дръж толкова екзалтирано“ беше предупреждението на майка ми. „Какво значи екзалтирано?“ попитах аз. „Нещо прекалено, преувеличено.“ Вече нищо не разбирах. Как това, което досега винаги беше „сладко“ и „очарователно“, изведнъж бе станало прекалено? Бавно проумявах, че всяка възраст има своите закони. Че на едно дете се прощава всичко, на един тинейджър много по-малко, а на един възрастен нищо.
Аз усвоих един нов трик, който винаги успяваше в отношенията със силния пол: този на „наивното, невинно, неопитно момиче, което с безпомощни, големи, покъртителни очи очаква само добро от света“. Господи, та аз наистина бях наивна, но когато една по-възрастна позната ми даде да разбера, колко божествено наивна съм била, аз станах и много пресметливо наивна.
Най-големите дон Жуановци ставаха безпомощни пред моята наивност и внезапно загубваха смелост да ми правят неморални предложения. Вчера разпитвах майка си за моето детство и тя сподели: „Когато отиде в училишния интернат, аз те забравих начаса. Винаги съм си мислела, че ти си много щастлива там, твоите писма винаги звучаха толкова ведро.“ Тя, моята имаща сетива за всичко майка, която, стане ли дума за мен, чуваше как тревата расте, да се остави да я заслепят тези цензурирани писма! Въпреки моите горещи молби аз трябваше да остана в интерната. В такъв случай съществува само едно оръжие: болестта.
Друго младо момиче сподели:
Защо ми е да порасна в свят от глупаци (тя имаше предвид семейството си) и да бъда разумна? Тогава би трябвало да страдам прекалено много.
Още един пример за хистеризиращо обкръжение: Мъж в средата на трийсетте дойде на лечение заради ^о си симптоми; в киното той можеше да седи само на края на реда, не можеше да пътува с експресни влакове („заради дългите разстояния между две гари; ако аз карах влака, би било другояче — тогава бих могъл да спра и да сляза, ако ме дострашее“), да се качва в асансьор, да преминава с кола по мост (тогава трябваше да слезе от нея и държейки се за перилата, да стигне до отсрещната страна); когато бе сам в стая, той изпитваше мъчителен страх, че таванът ще се срути върху него; в същото време се страхуваше, че въз основа на всички тези изглеждащи и на самия него безсмислени страхове би могъл да полудее. През последните години страхът от полудяване бе станал най-мъчителният за него (брат му постъпил заради душевно заболяване в клиника и там починал).
В груби щрихи няколко обстоятелства от неговата биография, които биха могли да хвърлят светлина върху страховете му: дълго време той бил единственият син в семейството (брат му бил с осем години по- малък) и много глезен от майката. Бащата бил коректен, силно натраплив държавен служител, който си вземал от службата работа за вкъщи, така че семейството му, освен по време на ядене, почти не го виждало. Майката глезела сина зад гърба на бащата, тайно му давала пари, купувала му много дрехи и винаги заставала като буфер между него и света, при трудности в училище и т.н. Бащата не забелязвал нищо ет това, не се и интересувал и бил доволен, когато не го занимавали с неприятности. Пациентът много боледувал като дете и това било допълнителен повод за майката да го глези; разочарована от брака с много по-възрастния и трезв мъж, тя превърнала сина си в най-важното за нея на този свят и, глезейки го, се опитвала да задържи неговата любов. В годините след пубертета синът въртял бизнес на черно с един приятел, печелел добре от това и водел разпуснат живот, с много момичета. Само майката знаела за тези сделки, които биха изглеждали на бащата, с неговата нагласа и позиция, във висша степен осъдителни (бащата бил толкова коректен, че когато не успявал да си перфорира билета в препълнения автобус, на следващия ден перфорирал два). Синът престанал да ходи редовно на училище, но това обстоятелство, както и мисълта за неговия таен и забранен бизнес, който можел по всяко време да излезе наяве, го карали да живее в непрекъснато нарастващ страх. Той водел двойствен живот — пред бащата бил коректният син, а зад гърба му една хазартна натура, прикривана от майката.
Колкото и вълнуващ да бил този живот сам по себе си, синът все по-често получавал сърдечни оплаквания и виене на свят (Schwindel), които били соматизираният израз на факта, че животът му до голяма степен се основавал на измама (Schwindel). Той нямал истинска опора както в самия себе си, така и навън. Идентифицирането с бащата било не само непривлекателно, защото неговият свят се състоял единствено от задължения, а и затруднено от обстоятелството, че двамата твърде малко общували помежду си. Понякога в неделя той отивал в кабинета на бащата — в който по друго време не бивало да влиза, — и тогава син и баща седели на голямо разстояние един от друг, бащата четящ вестник, а синът списание; те едва разменяли по някоя и друга дума — нямали какво да си кажат, или пък от взаимното смущение не намирали път един към друг. Бащата и неговият начин на живот му изглеждали комични; заедно с майката те се присмивали „на стария“ зад гърба му заради неговото особнячество и свръхкоректност. Майката, която твърде млада се омъжила за значително по-възрастния мъж, най-вече заради високата му служба, самата останала дете в брака и в опозиция спрямо съпруга. Чрез сина тя се наслаждавала на „големия живот“, по който и тя копнеела, заради което не била в състояние да му даде опора, а само фалшива закрила в трудностите.
Така той никъде не срещнал истински ориентири, нямал твърда почва под краката си и живеел в постоянен страх от катастрофа, от това, че всичко би могло да се сгромоляса (срутването на тавана на стаята) и той няма да има за какво да се залови (страхът от мостове); другите страхове се отнасяли за ситуации, в които той не би могъл „да напусне играта“, ако поиска; цялата „измама“, върху която бил изграден животът му, би могла внезапно да излезе наяве (сърдечните оплаквания и пристъпите на световъртеж). Страхът да не полудее отчасти бил свързан с брат му, отчасти бил израз на смътната представа, че така повече не може да се продължава.
Но и атмосферата на „златния кафез“ в така наречените добри кръгове благоприятства хистеричното развитие. В тях се отделя голямо внимание на привидността; общественият престиж е по-важен от децата, които до голяма степен са оставени на грижите на някакъв „персонал“, а в същото време се набива в главите им „кои са те“ и каква роля играят техните родители навън в света. В училище те се превръщат в обект на завист, защото сякаш „имат всичко“ и трябва да играят ролята на щастливи деца — иначе биха изглеждали неблагодарни; така в крайна сметка те скриват своите нужди зад арогантност, която никой не разбира или пък смятат, че може би наистина са за завиждане.
Ако родителите не са истински образци за детето, то разполага само с две възможности. Или въпреки всичко се идентифицира с тях и с техните привидни стойности, или престава да взема родителите насериозно, но в такъв случай се чувства напълно изоставено. Когато порасне, то се държи така, както е преживяло в семейството биването възрастен, или остава закотвен във вечна опозиция, иска само да не стане като родителите си, което обаче естествено не е конструктивен модел.
Трудна е и ситуацията на едно дете, чиито родители са си разменили ролите — когато майката командва в къщи, а бащата е под чехъл. Тук не се има предвид размяната на установените от обществото полови роли (според валидните в настоящия момент конвенции), а изкривяванията на мъжкото и женското. Мъжът под чехъл е обезвластеният от жената мъж, страхуващ се от нея; а жената, която „се мъжее“, изповядва нагласа на съперничество и омраза към мъжкото, както и на презрение към своя собствен пол. В този случай детето не получава подходящ образец за своята полова роля, което най-малкото затруднява развитието му
