в това отношение, а по-късно обикновено води до проблеми в нагласата му към другия пол. Положителната нагласа на родителите към собствения пол е един от най-важните фактори, за да може детето да се идентифицира с един изглеждащ му привлекателен образ на бащинско-мъжкото, съответно майчинско- женското.
Обществото би трябвало да предлага на мъжа и на жената по-богати възможности за осъществяване на тяхната полова роля, което да съответства на многообразието на биването мъж или жена. Едностранчивото определяне на това, какви би трябвало да бъдат „мъжът“ или „жената“ и какво би трябвало да е поведението им, за да бъдат приети като такива от колектива, произтича от йерархични или идеологически претенции за власт, които ние днес започваме да отхвърляме в полза на една еманципация от такива „роли“, която касае двата пола и иска да ги освободи от подобни предопределящи окови, фактът, че мъжкото и женското в различните култури биват преживявани по различен начин, би трябвало да ни наведе на мисълта, че тези роли са времево обусловени, а не както ние обикновено смятаме, биологическа даденост. Всяко общество създава ролите на мъжа и на жената, от които се нуждае, и започва да го прави още с най-ранното отглеждане на децата. В своята книга „Мъжът и жената“ Маргарет Мийд дава впечатляващи примери в това отношение.
Нещастните бракове на родителите също благоприятстват хистеричното развитие на детето на тази възраст — преди всичко на единствени деца в семейството — което бива взето от единия родител като ерзац на партньора. Така пред него не само се поставят свръхизисквания, защото то бива тласнато в една роля, за която още не е съзряло, но и то твърде рано отпада от безгрижното детство, преждевременно съзрява в много отношения, без да е имало възможност да извърши съответните за възрастта стъпки на развитие. Синът се превръща например в утешител или съюзник на майката, която е разочарована от бащата; доверяват му се неща, които не са за възрастта му и само го обременяват; той заплаща ролята на близък и интимен довереник на майката и с това, че тя го прави противник на бащата и често разрушава връзката му с него, защото синът го вижда само през очите на майката. По този начин не може да бъде преживяна здравословната възможност да обичаш родителите като двойка, да можеш да проявиш своята благосклонност към двамата без чувство за вина. Преждевременната мъдрост съжителства с инфантилни черти, и така сякаш биват прескочени водещите до съзряване сблъсъци с бащата, които са толкова важни за по-късното утвърждаване в света на мъжете. Mutatis mutandis12 същото се отнася и за дъщерята; и на двамата се отнема възможността да изградят една здравословна връзка с родителя от другия пол.
Нека споменем още едно следствие от тази ситуация: натрапената на детето роля, която не отговаря на неговата действителна същност, а е само една функция, в която то е тласнато, не му дава истинска сигурност. В същото време, по отношение на други неща, с него обикновено продължават да се отнасят като с дете, и това съжителстване на трябването-да-бъдеш-възрастен и на държането-с-теб-като-с-дете дълбоко обърква детето и освен това създава у него чувство за малоценност, когато то не може да изпълни очакванията, които не разпознава като прекомерни.
Родители, неудовлетворени от факта, че не са постигнали в живота онова, за което са мечтали, могат да благоприятстват хистеричното развитие на детето, ако го използват с цел, то да постигне непостигнатото от тях. В такъв случай те не само не могат да му бъдат образец и да му предложат необходимото направляване, но и го тласкат в една роля, която често изобщо не съответства на неговите собствени наклонности. На тази основа могат да възникнат хистерично-депресивни смесени структури.
До подобни последствия се стига и ако детето бива тласнато в ролята на слънчицето на мама или на татко. Такива деца винаги трябва да са лъчезарни, ведри, в добро настроение и да радват родителите; наистина заради това ги обичат и им се възхищават, но всъщност те трябва да поддържат една фасада, поради което много трудно и късно намират своята идентичност. Тази роля може до такава степен да се превърне в тяхна втора природа, че те изцяло да се разминат със самите себе си и обикновено се стига до тежки депресии и сривове, когато по-късно ролята не бива повече изпълнявана или необходима.
Трудно е също и обкръжение, което, независимо по какви причини, твърде много се отличава от обичайното, което например представлява едно определено социално съсловно съзнание или някакво малцинство. Тогава вкъщи детето се учи на нагласи и начини на поведение, които са валидни и дори поощрявани в семейството, но навън биват отхвърляни. Така детето стига — обикновено в училищна възраст — до кризи и преживява ситуации, за които или изобщо не е, или пък е погрешно подготвено. Разочарованието от света, чувството за несигурност и провал, както и горчивото познание, че наученото вкъщи е неприложимо навън, повторно фиксират, сега регресивно, детето още по-силно към семейството. На тази основа често възникват хистерично-шизоидни смесени структури.
Следователно централният проблем на хистеричните хора е, че те_не са намерили своята идентичност. Те или не успяват да излязат от идентификацията с образците от своето детство, или остават закотвени в бунта срещу тях, или пък приемат други натрапени или предложени им роли.
Освен в разгледаните вече среди, благоприятстващи хистерията, такава структура на личността може да се развие и в едно подчертано натрапливо обкръжение, но тогава като протест срещу закостенялото, вменяващо, окастрящо всички жизнени импулси възпитателно поведение, което парализира здравословния порив за свобода на тази възраст. В опозиция спрямо всичко това човек достига до екстремни начини на поведение и сякаш „изхвърля детето заедно с мръсната вода“, като не само отхвърля прекомерните ограничения, но и като израз на съзнавано или несъзнавано предизвикателство, винаги прави обратното на онова, което се очаква от него. Това може да хвърли светлина върху „непрокопсаните“ деца в някои особено строги, пуритански или подчертано авторитарни среди. В този случай става дума не за „истинска“, а за реактивна хистерия.
Нека сега накратко се спрем на обстоятелството, че по-рано хистерията е била приписвана изключително на жените, което е заложено още в наименованието, тъй като думата хистерия се извежда от гръцкото hystera = матка. Това би трябвало да ни накара да се замислим, дали отговорът на въпроса защо очевидно по-често жените заболяват хистерично, няма допълнително да осветли причините за хистеричното развитие. В същото време нека не приемаме безкритично научни схващания, водени от фалшив респект пред науката, която става тенденциозна тъкмо в отсъжданията си относно човека — често несъзнателно, а понякога и напълно съзнателно.
В миналото животът на жената в нашата западна култура почти изцяло беше ограничен до сферата на съпругата, домакинята и майката. Смисълът на живота й и ролята, която обществото очакваше тя да играе, бяха заключени (се свеждаха) в семейството (и вътре се разпорежда грижовната стопанка… се казва в Шилеровата „Камбана“), за разлика от мъжа, пред когото се откриваха много по-богати възможности за себеосъществяване. По този начин партньорската връзка означаваше за жената нещо съвсем различно, отколкото за мъжа. В същото време социалната роля на мъжа бе привилегирована в много отношения; мъжкото по принцип се поставяше по-високо, постиженията на жената се оценяваха и заплащаха по-ниско, юридически и икономически жената бе държана в зависимост. Положението на жената в патриархата не бе за завиждане: ощетена във всичко, ограничена в нейните възможности за развитие до дом и семейство, принудена повече да отговаря на желанията и очакванията на мъжете и на обществото, отколкото на своята собствена същност, подложена на колективни предразсъдъци, които дълго време отричаха дори душата й, а по-късно не признаваха правото й на сексуален живот. В подобна ситуация хистерията се оказа, така да се каже, единственото оръжие на жената, за да наложи своите желания и претенции на свръхмощния мъжки свят и същевременно да си отмъсти на него. Ще ни се едва ли не да кажем: тя „изнамери“ хистерията като поведение, срещу което „няма лек“, спрямо което мъжът се чувстваше безпомощен и резигнираше. Хистеричното поведение е толкова ирационално, нелогично, непредвидимо и необяснимо, че със своята рационалност и логика мъжът нямаше власт над него: кое в реакциите на жените бе намерение, кое болест; кое не-искане, кое неможене; драматичните сцени, телесните симптоми, изблиците на отчаяние до заплахи със самоубийство, поставяха на мъжа загадка след загадка, пред които той често се проваляше, ако не пожелаваше да „укроти“ с камшика на Ницше „опърничавата“, с което обаче окончателно разрушаваше партньорството. Принизената до „брачно задължение“ сексуалност на жената често бе причината за нейната „фригидност“, с което отново й се пробутваше Черният Петър. Зад тази надменност на мъжа, зад неговите претенции за власт и собственост стоеше обаче, предпазливо скриван и стаяван, неговият страх от жената, от „другата страна“ на живота, която бива преживявана като толкова по-опасна и застрашителна, колкото по-едностранчиво бива застъпвано и надценявало мъжкото. С гения на
