обикновените мъже нямали „какво толкова да й предложат“. Зад външно демонстрираните гордост, претенциозност и сигурност, тя оставала едно малко несигурно момиче, затворено и много свързано с майката, което трябвало да скрива тази несигурност от себе си и от света зад арогантно поведение. Тя усвоила един струващ й се изискан, леко носов говор и на пръв поглед създавала впечатление на леко отегчена млада дама от „най-добрите кръгове“, която добре познава света. На фона на така стеклите се обстоятелства госпожица П. все по-често изпадала в страхови състояния. Тя вече не можела да предприеме нищо без майката, дори да излезе навън сама. Тя развила страхова невроза със звукова симптоматика, която се изразявала и в телесни симптоми като сърцебиене, виене на свят и нарушения на съня, заради които тя — заедно с майката — обикаляла от лекар на лекар; сметките получавал бащата, който обаче скоро отказал да ги плаща. Нейният същински страх — страхът от реалността, от себедоказване, от изучаване на нещо и от ясни решения относно това, как би искала да изгради живота си, както и от изоставяне на своето детински-незряло поведение — бил прехвърлен върху тези страхове, които би трябвало да й осигурят извинение, че не е в състояние да се справи с всички тези неща — та нали била болна. Страховата невроза изпълнявала следните функции: чрез нея дъщерята връзвала майката за себе си като броня и буфер от света; тя й спестявала разочарованието от осъзнаването на факта, че наистина имала желание за нещо голямо в живота, за което на воля фантазирала в мечтите си, но не развила необходимите способности, за да го превърне в действителност; тя била един вид отмъщение спрямо родителите, и сега дъщерята имала „легитимно“ извинение, с което можела да се изплъзне от всичко неприятно. Разбира се, този пример също е опростен и сякаш представен „на бързи обороти“; но във всички възможни варианти на една благоприятстваща хистерията среда могат да се разпознаят типичните за нея черти, които още веднъж би трябвало да обобщим:
Тежък брак на родителите, в който детето — при това единствено — се въвлича по неотговарящ на възрастта му начин; липсата на истинско направляване и на полово специфични образци; среда, изпълнена с противоречия, с твърде малко здравословни възможности за ориентиране в света; прекалено дълга обвързаност с единия родител; отсъствие на солидни умения и знания; съблазняване и събуждане на неясни очаквания за бъдещето; и поради всичко това една неосъществена идентичност. Госпожица П. така и никога не разбрала със сигурност, кое всъщност е „действителността“: мащабният свят на бащата или ограниченият, но все пак изпълнен с топлота и загриженост свят на майката. Каква да бъде тя самата? Дали да бъде изискана дама — но как да стане такава? Или да бъде като майка си — но колко непривлекателно и скучно е това! И какво ще прави, когато някой ден майката умре? Тази мисъл я преследвала и карала, въпреки целия тормоз и използване на майката, все пак да бъде мила с нея, за да я запази възможно най- дълго около себе си. Така може да бъде разбрана безизходицата в отношението на двете жени — те твърде много се нуждаели една от друга, за да могат да се пуснат на свобода — порастването на една от тях би застрашило тяхната предпазваща ги „невроза за двама“, би ги тласнало към стъпки на съзряване, от които те изпитвали страх. Заболяването на дъщерята беше алармен сигнал на още здравата част в нея, че това така повече не може да продължава.
Улрике била трето дете в семейството, имала две по-големи сестри. Затова родителите й искали да имат момче. Но въпреки че тя не се родила момче и в този смисъл била едно разочарование за родителите, те не отстъпвали от желанието си и я възпитавали като такова. Наричали я Ули, обличали я като момче, косата й била късо подстригана и родителите й непрекъснато уверявали себе си и нея, че тя изглежда като момче, нещо, което й доставяло удоволствие, защото звучало като признание и я карало да се държи момчешки. Тя играела само с момчета и се стараела да прави същото като тях, била горда, ако някой й кажел, че тя може да се мери с всяко от тях. В пубертета тя много страдала, когато при нея се развили вторичните женски полови белези; дори по време на менструалния си цикъл била много активна, за да не изостава от момчетата. С годините тя все пак се превърнала в интересен тип момиче, с нещо момчешко в себе си и с характерния за това специфичен чар, което бързо намерило отзвук у мъжете; и тъй като досега имала с тях само приятелски отношения, тя наивно предприела с един познат пътуване през уикенда, но била^езкрайно ужасена и възмутена, когато той поискал от нея нещо, което тя изобщо не очаквала, и бранейки се отчаяно, успяла да му се изплъзне. Бащата, който обичал до полуда своите дъщери и кроял за тях големи планове, бил един от онези „откриватели“, които вечно чакат своето велико откритие, което никога не правят; с него чакало и цялото семейство и съжалявало бедния баща, който бил толкова надарен, но все още неоткрит от света. Улрике участвала с успех в училищните театрални представления и показала известен актьорски талант; затова бащата изведнъж решил да изживее чрез дъщерята своите незадоволени амбиции; тя трябвало да стане актриса. Започнала да взема уроци по актьорско майсторство; за щастие — или нещастие — тя скоро попаднала на пиеса, в която търсели тип като нейния и така получила своята първа голяма роля, която дължала повече на външния си вид, отколкото на своите умения. Други предложения за роли обаче не последвали; бащата изписал купища писма до театри и агенции, изпращал снимки на дъщерята и преувеличено описание на нейните таланти. Тя била поканена тук и там на прослушвания; и понеже нямала някакъв изключителен талант, тя се чувствала двойно потисната от предварителните бащини възхвали и събудените от тях очаквания — и се проваляла. Междувременно тя се опитвала — без да се отказва от надеждите за актьорска кариера — да си намери друга работа, за което обаче нямала достатъчно познания и което й носело нови разочарования, така че или скоро я уволнявали, или тя сама се отказвала след пробния период. На 25-годишна възраст тя се подложила на психотерапевтично лечение заради страхови състояния (агорафобия); вече не можела да излиза сама от къщи и била неработоспособна; това било израз на цялата й дезориентираност и безпомощност.
Примерът показва преди всичко усложненията по пътя към откриване на женската роля и трудностите, с които се сблъсква едно дете, когато трябва да изпълни желанията и представите на родителите, без да притежава необходимия за това фундамент.
Заключителни наблюдения
Хистеричните личности живеят в една псевдореалност, която, както показахме, обхваща всички възможни области. Техният централен проблем е въпросът за автентичността — той е вътрешното отражение на тяхното бягство от реалността в, „роли“.
Заради прагматизма им религията лесно се превръща за тях в една необвързваща вяра — човек никога не знае, дали църквата все пак няма да му потрябва; за тях и тук привидността е по-важна от автентичността; достатъчно е да се спазва формата. Харесва им мисълта, че с разкаяние и изповед човек се освобождава от цялата си вина и може, съвършено невинен като новороден, да започне наново. Те определено споделят представата за личностен бог в смисъла на един добър баща, който, разбира се, особено много обича тъкмо тях и все някога ще го покаже. Така в много отношения те остават детински- незрели, наивни и вярващи в чудеса, позволяват да бъдат съблазнени от „обещания“ за избавление, които не изискват големи усилия от тяхна страна. Затова те често стават привърженици на такива секти, които освен това задоволяват тяхната потребност от сензации. Ако решат да се подложат на психотерапия, те обикновено искат да бъдат хипнотизирани, с надеждата от раз да се избавят от трудностите си, без да полагат усилия.
В етиката те споделят подобна наивно-необвързваща нагласа. Те щедро се възползват от възможността да релативират всичко и да търсят изкупителната жертва навън, в другия, а не в тях самите. Това затруднява вглеждането в себе си и самокритиката, заради което те рядко извличат поука от кризите.
В крайна сметка и тук става дума за нещо общочовешко, което в различна степен ни е присъщо, защото всички ние е трябвало да преминем през тази формираща фаза от детското развитие, с нейните задачи и страхове. Същия процес на проектиране на собствени липси и чувство за вина върху другите с цел разтоварване ние срещаме и в колективи, където той играе важна и опасна роля. Особено подходящ за такива проекции се оказва „врагът“, и човек остава с впечатлението, че враговете биват изнамерени, за да се освободим от бремето на собствената си вина, цели народи, религиозни общности и раси обикновено проектират един върху друг това, което не искат да признаят по отношение на самите себе си, и тази готовност за проектиране може да бъде разпалвана и използвана за политически или идеологически цели от безскрупулни властници. Такива неконтролирани и подклаждани проекции играят — в качеството си на психодинамични основания — решаваща роля за избухването на войни, расова омраза и религиозни сблъсъци. Желанието за освобождаване от бремето и вината на миналото е една общочовешка
