показват в наивна форма сбъдването на желания, носят в себе си нещо илюзорно, тъй като в тях законите на реалността са снети и много неща се случват като в приказките. Често в сънищата им съществуващите проблеми се разрешават като по чудо — например в една безизходна ситуация изведнъж се оказва, че те могат да летят, или притежават магически способности, или някакъв deux ex machina внезапно се появява и спасява ситуацията. Изтласканият надълбоко страх нерядко се изразява в сънищата им по следния начин: те нямат твърда почва под краката си или изведнъж се изправят пред пропаст. Обикновено техните сънища са цветни, живи, изпълнени със събития и често дори най-дългите се запомнят добре. Освен това е характерно, че решението на труден проблем, което би коствало много усилия, бива изнамерено не от самия сънуващ, а предложено от други хора.
Ако се опитаме да представим хистеричните структури във възходяща линия — от здравия човек с хистерични дялове на личността до леките и по-тежки увреждания, тя би изглеждала по следния начин: жизнено-импулсивни хора с подчертан стремеж за валидизиране и самовлюбеност — нарцистична потребност от намиране на потвърждение и желание да бъдеш в центъра на вниманието — прекален стремеж за валидизиране и пристрастеност към контакти — мамини синчета, които не са напуснали семейното гнездо — хистерична престореност, игра на роли и бягство от реалността чак до измамниците от класа — вечните девойки и юноши — женомразците и мъжемразките, не приемащи своята полова роля и нерядко бягащи в хомосексуалността — „кастриращите“, деструктивни жени, отявлено ненавиждащи мъжете и типът дон Жуан, отмъщаващ на жените — фобии — тежка хистерична картина на болестта с душевна и телесна симптоматика, която в крайна сметка не може да се свърже в крайна сметка с определена органова система, все пак с известно предпочитание на крайниците (поява на парализа).
Здравият човек с хистерични структурни дялове обича да рискува, да предприема много неща, винаги е готов да се обърне към новото; той е гъвкав, пластичен, жизнен, бликащ и завладяващ, жив и спонтанен, склонен да импровизира и изпробва. Той е добра компания и никога не е скучен, при него винаги „нещо се случва“; той обича всяко ново начало и е пълен с оптимистични очаквания за живота. За него всяко начало сякаш носи в себе си всички шансове, във всяко начало живее едно вълшебство, каквото е мотото на тази глава. Той задвижва всичко, разклаща традиции и остарели, закостенели догми; притежава нещо завладяващо сугестивно, много чар, който знае как да използва. Той не взема нищо насериозно — освен може би самия себе си, — защото знае, че повечето неща в живота са относителни; той е по-силен в намирането на импулси и задвижването на нещата, отколкото в издръжливостта и търпеливото провеждане на заплануваното. Но тъкмо неговото нетърпение, неговото любопитство и необремененост от миналото му дават възможност да съзре и да се възползва от някои шансове, които устроените другояче хора не виждат, или за които те биха означавали предел, граница. Така своенравно и безстрашно той може да гледа на живота като на цветно приключение, смисълът на който се състои в това, да бъде живян възможно най- богато, интензивно и пълно.
Заключение
Ако всеки би знаел всичко за другия,
всеки лесно и с удоволствие би прощавал,
не би имало вече никаква гордост, никаква
надменност.
Зад четирите основни форми на страх стоят общочовешки проблеми, с които всички ние неизбежно се стълкновяваме. Всеки от нас се среща със страха от отдаването в една от неговите различни форми, които носят като нещо общо помежду си чувството за застрашеност на нашата екзистенция, на нашето лично жизнено пространство или на цялостта на нашата личност. Тъй като всяко доверяващо се откриване, всяка благосклонност и любов могат да ни изложат на опасност, защото тогава сме по-незащитени и по-раними, защото трябва да се откажем от нещо свое, да предоставим на другия част от себе си. Затова всеки страх от отдаване е свързан със страха от една възможна загуба на Аз-а.
Всеки от нас се среща и със страха от Аз-ставането, от индивидуацията, който в различните си проявления носи като нещо общо страха от самотата. Тъй като всяка индивидуация означава отделяне от закрилящата общност. Колкото повече ставаме самите себе си, толкова по-самотни ставаме, защото така все повече познаваме изолираността на индивида.
Всеки от нас се среща по своя начин и със страха от преходността; ние отново и отново преживяваме, как нещо неизбежно отива към края си, престава да съществува, изведнъж вече не е тук. Колкото по-здраво се вкопчваме в нещо и искаме да го задържим, толкова по-подвластни ставаме на този страх, в чиито различни форми разпознаваме като нещо общо страха от промяната.
И най-накрая, всеки от нас се среща със страха от необходимостта, от тежестта и строгостта на окончателното, в чийто различни проявления общото е страхът от неизбежното биване-определен. Колкото повече се стремим към необвързваща свобода и произвол, толкова повече се плашим от закономерностите и границите на реалността.
Тъй като тези големи екзистенциални страхове, така важни за нашето съзряващо развитие, не допускат да бъдат заобикаляни, ние заплащаме опита да избягаме от тях с множество мънички, банални страхове. Тези невротични страхове могат да се насочат практически към всичко; единственият начин да ги премахнем е да разпознаем криещия се зад тях същински страх и да влезем в стълкновение с него. В изместването, смекчаването и сякаш карикатурното изопачаване на екзистенциалните страхове невротичните страхове изглеждат безсмислени — те само измъчват и още повече обременяват. Но въпреки това ние би трябвало да ги възприемаме като алармен сигнал, като знак, че „не сме на прав път“, че искаме да избягаме от нещо, вместо да се стълкновим с него, а именно нещо по-съществено, което изместеният страх иска да скрие. Срещата с големите страхове е един аспект от нашето съзряващо вървене напред; изместването върху споменатите невротични страхове заместители има не само парализиращо и задържащо въздействие, но и ни отклонява от съществените задачи на нашия живот, които спадат към биването човек.
Така страхът в неговите вече описани основни форми придобива особено голямо значение: той вече не е само злото, което по възможност трябва да избягваме, а — при това съвсем отрано — необходим и важен фактор на нашето развитие. Всеки път, когато преживяваме един от големите страхове, ние сме изправени пред някое от големите изисквания на живота; в приемането на страха и в опита да го надмогнем ние придобиваме нови умения — всяко овладяване на страха е, победа, която ни прави по-силни, всяко бягство от него поражение, което ни прави по-слаби.
Както видяхме от примерите, нашият страх има предистория, една история на неговото развитие. Обхватът, интензивността и обектите на нашите страхове като възрастни са предоформени и предопределени и от нашите детски страхове. Човек с (като цяло) щастливо детство — в случай, че не бъде сполетян от изключително тежки удари на съдбата — принципно е в състояние да преработва основните страхове, поне до такава степен, че да не се разболява от тях, защото е успял да изгради една стабилна основа на своята личност.
И обратното, този, който твърде рано е бил изложен на несъответстващи на възрастта му страхове и натоварвания и не е срещнал подкрепа от своето обкръжение, продължава и по-късно да преживява страха като много по-застрашаващ и смазващ, тъй като той активира в него стари, непреработени страхове от най-ранното му детство. Психотерапията (в някоя от своите форми) може да му помогне да се справи по- успешно с тях. При трудно поносими страхове, за чиито измерения реално погледнато не съществуват достатъчни основания, за човек вероятно би било от помощ дори само да осъзнае, че тук със сигурност става дума за повторното оживяване на страхове от детството, на които той някога безпомощно е бил изложен, срещу които обаче сега той разполага със сили, които тогава са му липсвали: доверие, надежда, разбиране и смелост.
Думите на Рилке за човека: „Нека стане така, че той отново да узнае своето детство, несъзнаваното и
