прекрасното, и онзи безкрайно богат и тъмен митичен кръг от неговите изпълнени с предчувствие първи години“ — със сигурност са едно мъдро проникновение. Но за съжаление те не се отнасят за толкова много хора, чиито първи години са били по-скоро тъмни, отколкото богати, по-скоро потискащи, отколкото изпълнени с предчувствие, по-скоро фрустриращи, отколкото прекрасни. Но и за тях би могло да е от полза да преработят своето минало в един психотерапевтичен процес на допълнително развитие и доколкото е възможно да се освободят от пораженията, които то им е нанесло. Срещата на нашите заложби с околния свят, в който се раждаме — околен в най-широкия смисъл на думата — създава това, което ние наричаме съдба; посоките, които тази съдба поема, се определят от нашето детство, тръгват от него — съдбата е „излятата форма, която — живеейки — се развива“. Но тъкмо психотерапията ни дава възможност да разпознаем в някои от събитията, които по-рано сме вярвали, че трябва да приемем като съдба, последствия от ранни поражения от страна на околния свят, които по-късно отново могат да бъдат поправени.
Важно е да се обърне внимание и на обстоятелството, че при тези ранни формирования съответното общество играе решаваща роля. Ако този факт бива пренебрегван в нашето изложение, то е не защото неговото значение се подценява, а затова, защото през първите години родителите са най-важните фигури в живота на детето. Социално-психологическата среда първоначално оказва влияние върху него само посредством родителите му, посредством тяхната нагласа към общество, авторитети, постижения, към религия, сексуалност и т.н. Затова във вече разгледаните погрешни позиции на родителите спрямо детето винаги отчасти се съдържа и критика към обществото, доколкото именно родителите като членове на една общност, култура, обществена класа или господстваща идеология предават на детето техните изисквания. Обществото, държавата и т.н. също неизбежно се стьлкновяват с четирите основни форми на страх и резултатът от този сблъсък е различен, в зависимост от господстващата идеология.
Четирите основни форми на страх, съответно четирите основни импулса или основни изисквания изразяват нещо общовалидно и принципно, което изначално принадлежи към нашата екзистенция. Това сякаш произтича и от обстоятелството, че ние принципно винаги имаме на разположение четири възможности за отговор на една житейска ситуация; спрямо всяко партньорство, спрямо всяка задача или изискване ние можем да се настроим по четири начина: ние можем видимо да се дистанцираме, или любящо да се идентифицираме с тях; ние можем да ги възприемем като закон за нас или да се опитаме да ги преобразим съобразно нашите желания. Всяка съществена задача, всяко решение, всяка значима човешка среща, всяко съдбовно събитие носи потенциално в себе си всичките четири възможности за отговор. Способността да разполагаме с тях и да ги прилагаме според изискванията на ситуацията и нашите собствени заложби, най-малкото да ги допускаме като различни възможности при вземането на решения, е знак за жизненост и развитие. Но не само това; често отношенията между хората изискват да се живеят практически едновременно всичките четири импулса в едно живо взаимопроникване. Нека се спрем например на възпитанието: то изисква от възпитаващия необходимата творческа дистанция, от която той се нуждае, за да разпознае и признае самостойното битие на детето; то изисква от него любяща нагласа, за да създаде доверие у детето, да се вчувства в него и да го разбира; то изисква от възпитаващия здравословна твърдост и последователност, за да научи детето на ред; и най-накрая то изисква убеденост в автономността на детето и респект от нея, за да не го оформи съобразно собствените си желания и да не наводни същността му с чужди елементи.
Такава „пълнота“ обаче отделният човек успява да постигне само в определени граници, тъй като ние, хората, сме несъвършени и непълни. Но на мен ми се струва важно да съотнасяме индивидуално ограничаващите едностранчивости на нашата същност с неопределената представа за една такава цялостност, която носим в себе си. Всеки от нас, въз основа на своята унаследена телесно-духовна конституция, въз основа на заварения околен свят с неговите влияния, въз основа на своя индивидуален опит и придобити начини на поведение, следователно въз основа на своята жизнена история, която е оформила неговата личност и характер, притежава своите индивидуални възможности и граници, своите непълноти и едностранчивости. Някой ще се опита да приеме и изживее възможно най-плодотворно своята ограниченост и едностранчивост, защото знае, че „цялостността“ е непостижима. Така той сякаш се превръща в представител на една от четирите основни нагласи, в застъпник на един от четирите основни импулса, който той живее с възможно най-голямо съвършенство. Друг ще опита все повече да се приближава към цялостността, към пълнотата, защото знае, че „съвършенството“ е непостижимо и че най- богатото себеосъществяване е невъзможно, когато човек изхожда единствено от собствената си същност. Ако величието на единия се състои в съзнателния отказ от други възможности и в последователното усъвършенстване на своята същност в нейните граници, то величието на другия е в способността да интегрира в себе си възможно най-много измерения, първоначално чужди на същността му и отдалечени от него, и така всеки път наново да разширява себе си. Съвършенство и пълнота — това са двата човешки идеала, и двата непостижими, до които ние сме в състояние да се доближаваме само в границите на нашите възможности.
Ако отнесем казаното към четирите основни стремежа, то нещата изглеждат по следния начин: ние можем винаги да се опитваме да останем верни на самите себе си, да съхраним своята индивидуалност, да избягваме зависимости и чрез познание да разбираме света и да живеем без боязън нашия собствен живот.
Ние можем винаги да се опитваме да се освободим от ограничаващия ни Аз в обвързаността с другите хора, във вчувстващата се любов и безкористност, в прекрачващата граници, трансцендираща отдаденост и отказ от самия себе си. Ние можем винаги да се опитваме да признаем за вечно валидно това, което ни изглежда истинно, добро и красиво и да защитаваме неговата трайност от внезапни промени, които искат да го разклатят и разрушат; ние можем убедително да застъпваме законите и порядките, които сме разпознали като необходими.
И най-накрая, ние можем винаги да желаем нашата свобода, да казваме „да“ на постоянните промени в живота, да изповядваме за разлика от гореописаната „аполонова“ една „дионисиева“ позиция, която утвърждава живота в цялата му величавост и плодотворност, и открива същите измерения в собствената си душа.
И ние можем винаги — сякаш шизоидно — заради страха от загуба на Аз-а да избягваме близкия контакт; ние можем — сякаш депресивно — заради страха от раздяла и самота да оставаме в зависимост; ние можем винаги — сякаш натрапливо — заради страха от промяна и преходност да се вкопчваме в познатото; или ние можем най-накрая — сякаш хистерично — да се оставяме на произвола, за да избегнем страха от необходимостта и окончателността. Това съответно води до отклоняване от едно или повече от големите изисквания, и в същата степен прави биването ни хора по-фрагментарно.
Нека споменем още, че всеки две антиномично допълващи се личностни структури често инстинктивно се привличат, упражняват една върху друга магическо въздействие, защото обикновено нищо не ни запленява така силно, както ако някой друг по впечатляващ начин изживява това, което ние самите предусещаме като възможност в нас, но вероятно потискаме или не сме се научили да живеем, съответно не ни е било позволено. Сякаш искаме чрез съответния противоположен тип да стигнем до „цялостност“, до една пълнота, която трябва да ни освободи от нашата индивидуална ограниченост и едностранчивост, което представлява и една съществена част от взаимното привличане на половете.
В този смисъл обикновено се привличат от една страна шизоидните и депресивните хора, а от друга натрапливите и хистеричните. Дали тук намира израз нашият несъзнаван копнеж за допълване, желанието да намерим в партньора това, което липсва на самите нас; дали тук предчувстваме възможността да бъдем освободени от оковите на съдбовната структурна предопределеност? Във всеки случай в антиномичното привличане на противоположните типове може би е заложен шанс за такова допълване. Но само ако сме готови да приемем другостта на другия, да погледнем на него насериозно и да искаме да го разберем, можем да се надяваме да открием и да развием тази другост и в самите себе си. Разбира се, в реалния живот това обикновено изглежда иначе: в него всеки се опитва да вкара другия в собствените си релси, да го направи по възможност подобен на самия себе си, с което не само творческото напрежение се загубва, но и обикновено се стига до ожесточени битки. Или човек тотално не разбира другостта на другия, защото не е готов да се научи на нещо ново или пък защото измерва поведението му само със собствените си мащаби, които не са валидни по отношение на другия.
Когато шизоидният и депресивният партньор инстинктивно се привличат, това обикновено има следните
