отново се срещаме със страха от окончателното. След това разбираме, че и създаденото от нас, материалните блага и духовните достояния, се променят пред погледа ни, че нашата виталност отслабва, че няма абсолютност и трайност, с което ние наново узнаваме страха от преходността. В последствие преживяваме раздели; децата ни напускат и създават собствени семейства; смъртта ни отнема близки хора и ние започваме да разбираме, че постепенно трябва да се научим да оставяме нещата на техния ход — чрез което по нов начин се констелира страхът от самотата. И в последната фаза на нашия живот ни очаква смъртта, умирането, което не можем да разделим с никого, и в което не можем да вземем никого със себе си — и ние за последен път се срещаме със страха от отдаването — сега на смъртта. Кръгът на нашето съществуване се затваря с тази последна стъпка във великото неизвестно, от което някога сме направили първата крачка навън.
Разбира се, някои хора, които не са се осмелили да извършат тези стъпки, повтарят едва ли не буквално връщането назад: те не приемат остаряването и искат на всяка цена да останат млади; те толкова повече се привързват към собствеността, колкото по-силно усещат, че времето и силите им ги напускат; с възрастта те се превръщат отново в деца, проявяват интерес само към ядене и пиене, към своето храносмилане, своето здраве и най-накрая свършват като безпомощни старци, които почти не се отличават от безпомощното малко дете.
Читателят вероятно ще остане разочарован, ако в опита да разпознае себе си в една от описаните четири структури на личността не успее еднозначно да се причисли към някоя от тях, а по-скоро открива в себе си по нещо от всички, както и от всеки от основните страхове. Но тъкмо обстоятелството, че те така да се каже не се проявяват в „чист“ вид, говори според мен за близостта на основните страхове и типове структури до живота, до действителността. Защото една такава еднозначност много повече би отговаряла на нашата рационална потребност от ясни дефиниции и отграничаващи се системи, отколкото на действителността на живота, по отношение на която това би означавало насилие. Нещо повече, след като при основните импулси и спадащите към тях страхове става дума за общочовешки дадености и след като тяхното оформяне е свързано с протичането на най-ранните фази от детското развитие, които всички ние задължително преминаваме, то тогава ние би трябвало да познаваме всички тях като възможности и като наченки в самите нас. Ние дори бихме могли да кажем, че в известен смисъл сме толкова по-жизнени, колкото повече сме „у дома си“ във всички тези четири сфери, съответно ако у нас не е изцяло отпаднал нито един от основните импулси — това би означавало, че ние сме успели относително здравословно да преминем фазите от детството, в които импулсите и страховете придобиват своята първоначална форма. По тази причина тъкмо едностранчиво подчертаните структури на личността са по-застрашени; те ни дават възможност да видим особено ясно значението на ранното детство за нашето нормално развитие.
Съдбата на четирите основни импулса в нашето развитие зависи от срещата на следните фактори: ние притежаваме една „първа природа“, за която може да се произнесе най-вече астрологията чрез нашия хороскоп; към това се прибавят наследствените ни заложби, които опознаваме едва в хода на нашето развитие; и най-накрая, в срещата и стълкновението с нашия ранен и по-късен обкръжаващ ни свят ние придобиваме своята „втора природа“, която заради влиянията на околния свят е сякаш винаги едно помътняване, съответно разводняване на първата ни природа. Ако това разводняване е твърде голямо, ако съществува прекалено голямо несъответствие между нашата първична природа и заложби и придобитата и възпитана у нас втора природа, ние се разболяваме. Приведените примери съвсем ясно показват какво голямо патогенно въздействие може да окаже нашият ранен — а и по-късен — околен свят. Преди всичко нашето семейно обкръжение, което вече включва и един по-широк социо-културен хоризонт, доколкото във възпитанието нашите родители — съзнавано или не — застъпват или отричат господстващите колективни мащаби; по този начин детето още чрез родителите приема или отхвърля колективни ценностни скали. Ако се абстрахираме от проявите на грубо незачитане и увреждане на децата, които са знак за болест на родителите, можем да кажем, че не само родителите се превръщат в съдба за децата, но и децата — в съдба за техните родители. Невероятната диференцираност, богатството на заложби, големите различия между отделните индивиди, както и продължителната зависимост по време на детството и голямата изложеност на смущения в процеса на развитие правят съществото човек по-застрашено в сравнение с другите живи същества. Дали на нас като родители едно дете ни е „по сърце“, дали ни е лесно да го обичаме, дали можем безпроблемно да му даряваме любовта си, дали същината му ни допада — без изобщо да става дума за определени желания, какво то да бъде и как да се развие; дали, от друга страна, ни е трудно да се вчувстваме в него и да разберем неговото своеобразие, дали то ни е непонятно и ние трябва да полагаме усилия да го обичаме, доколкото сме способни и така, както се очаква от нас; дали то ни създава грижи, които ни карат да се чувстваме безпомощни спрямо него, дали ни кара да усещаме, че и то не ни приема за родителите, които, иска и от които се нуждае — всичко това се превръща в съдба за него и за нас и стои отвъд всяка вина. Това, което можем да направим, за да избегнем сериозното увреждане на детето, е преди всичко придобиването на повече познания за неговите най-ранни потребности и за нашите евентуални грешки в този период; тук е заложен и шансът за ранното разпознаване на такива увреждания и по възможност за тяхното коригиране.
Наред с класическите форми на психотерапия днес ние имаме на разположение много други възможности: игрова терапия, консултиране по въпросите на възпитанието, семейна терапия; поведенческа и комуникационна терапия; брачно консултиране, терапия на брачни двойки, или индивидуална терапия на член на семейството, който е в тежест за останалите или на деца, проявяващи смущения в развитието си. По отношение на соматичните заболявания ние отдавна проявяваме саморазбираемата готовност да предприемем задължителни профилактични изследвания в училищата, а в случай на соматично заболяване се обръщаме за помощ към лекаря. Но странно защо все още не вземаме профилактични мерки за задължителни изследвания на нашите деца с оглед на тяхното душевно състояние и конфликти в отношенията родител-дете и учител-ученик, въпреки че днес сме наясно, че много от соматичните заболявания имат душевни причинители и че някои ранни душевни увреждания водят до тежки последствия. В този смисъл ние все още сме варвари, ако с това се има предвид, че от непросветеност, която с известни усилия бихме могли да отстраним, продължаваме да нанасяме щети заради душевна мудност. Родители, възпитатели и държавни институции би трябвало да си взаимодействат и да обърнат по-голямо внимание върху профилактиката на невротичното развитие — дори само заради собствените си интереси.
И нека отново се върнем на темата страх: ако погледнем на измъчващите ни страхове и като на знак, че сме застанали на погрешна позиция или боязливо избягваме някое от големите изисквания на живота и не се осмеляваме да направим крачка в развитието си, това би ни помогнало да разпознаем подканващия характер на страха да надраснем нашето досегашно ниво на развитие, като достигнем една нова свобода, същевременно нов ред и отговорност. Тогава страхът може да ни открие своя позитивен творчески аспект и да се превърне в подтик за прелом.
Използваното в началото сравнение сигурно може да ни бъде от помощ в осъзнаването на факта, че ние съставляваме част от тези динамични сили, които при цялата си противоречивост и противоположност все пак биват удържани — с железен ред — в живо равновесие, което никога не означава затишие или статичен покой, но и никога не се изражда в хаос. Всяко доминиране, или всяко отпадане на един от космическите импулси за движение би застрашило, а вероятно и разрушило нашата Слънчева система; преведено на равнище човек: всяко залитане към едностранчивост или отпадане на един от основните импулси застрашава нашия вътрешен ред и може да ни разболее.
В биването ни включени в тези космически сили, от една страна, и в биването ни оформени от нашето човешко обкръжение, от друга страна, намира израз двойственият аспект на нашето съществуване: първо, човекът като част от над-времеви, надличностни порядки и закони, както и от човешкото изобщо — неговият надвремеви, вечен аспект; и второ, човекът като историческо същество и неповторим индивид, изживяващ сблъсъка между своите заложби и заварения околен свят, в който трябва да израсне — неговият времеви аспект. Като крайни същества (времево и пространствено) ние придобиваме своята индивидуална биография и собствен почерк, с тяхната едностранчивост и ограниченост; като хора изобщо, като част от „човешкото“ ние носим в себе си идеята за съвършенство и пълнота, която е в състояние да ни издигне над нашето минало и граници — в осъзнаването на общото за нас като хора, което не е подвластно на време, култура и раса, а има предвид „човешкото като такова“.
Ако съществуваше човек, който е надмогнал в истинския смисъл страха от отдаването и с любов и доверие се е обърнал към живота и хората около себе си; който в същото време се е осмелил да живее
