— Ми да. Да натопиш някого, за да предизвикаш война, е най-старият номер на света. Веднага надуших какво се готви. Така да се каже, на мен трябва да благодарите за възможността си да извършите подвиг.
— Благодаря — измърморих аз.
— Хей, аз не съм стиснат. Направи ми услугата, за която споменах, и после ще ти се отплатя. Ще уредя транспорт на запад за теб и приятелите ти.
— И така сме си добре.
— Да бе! Нямате пукнат цент и никаква идея с какво сте се захванали. Помогни ми и може да реша да ти кажа нещо важно. Става дума за майка ти.
— За майка ми?
— Сега вече успях да ти привлека вниманието — ухили се той. — Водният парк е на около километър от Деланси. Няма как да го пропуснете. Там търсете Тунела на любовта.
— И какво толкова те е уплашило, че си избягал оттам? — попитах.
Арес оголи зъби, също както правеше Клариса. Но в държанието му долавях някаква преструвка, едва ли не нервност.
— Имаш късмет, че не съм като другите олимпийци, дребосък. Те не търпят грубости. Ще се срещнем пак тук, като приключиш. Гледай да не ме разочароваш.
Изглежда след това съм припаднал или заспал, защото като отворих очи, от Арес нямаше и следа. Като нищо щях да повярвам, че бях сънувал нашия разговор, но по лицата на Анабет и Гроувър си личеше, че наистина се е състоял.
— Това не е добре — въздъхна Гроувър. — Арес да дойде лично при теб, Пърси. Това не е добре.
Погледнах през прозореца. Мотоциклетът беше изчезнал.
Дали Арес наистина знаеше нещо за майка ми, или просто ме разиграваше? Сега, когато бога на войната го нямаше, гневът ми изведнъж се изпари. Дадох си сметка, че Арес хвърляше в хаос чувствата на хората. В това беше силата му — така да усилва и изкривява страстите, че да губиш здравия си разум.
— Вероятно е номер — казах аз. — Предлагам да забравим Арес и да продължим към Ел Ей.
— Не може — отвърна Анабет. — Виж, Арес и на мен не ми е приятен, но ако пренебрегваш боговете, ще си навлечеш сериозни неприятности. Той наистина може да те превърне в койот.
Забих поглед в чийзбургера си, апетитът ми изведнъж се беше изпарил.
— За какво сме му притрябвали точно ние?
— Може би се изисква мислене — рече тя. — Арес притежава единствено груба сила. Нищо друго. Понякога дори и силата отстъпва пред мъдростта.
— Ама този воден парк… Стори ми се, че Арес се страхува да се върне там. Какво може да изплаши един бог така?
Анабет и Гроувър се спогледаха смутено.
— Боя се, че ще се наложи да разберем — въздъхна Анабет със замислено изражение.
Слънцето вече залязваше зад планините, когато най-сетне стигнахме до водния парк. Съдейки по надписа, името му беше ВОДЕН СВЯТ, но част от буквите бяха опадали и сега гласеше ВОДНСЯТ.
Главният портал беше заключен с катинар, а над оградата беше прокарана бодлива тел. Огромните водни пързалки, тунели и тръби свършваха при празни басейни. Стари билети и рекламни листовки шумоляха по асфалтираните алеи.
В сумрака мястото изгледаше тъжно и зловещо.
— Ако Арес води приятелката си тук — обадих се аз, — предпочитам да не знам как изглежда тя.
— Имай малко уважение! — скара ми се Анабет.
— Защо? Нали каза, че мразиш Арес?
— Да, но той е бог. А приятелката му е с доста буен темперамент.
— Не е добра идея да я обиждаш на красота — добави Гроувър.
— Коя е тя? Ехидна?
— Не, Афродита… — Той въздъхна замечтано. — Богинята на любовта.
— Мислех, че е омъжена — примигах аз. — За Хефест.
— Е, и?
— О! — Побързах да сменя темата. — Та как предлагате да влезем?
— Мая!
Маратонките на Гроувър разпериха крила. Той прелетя над оградата, направи салто във въздуха и се стовари върху една площадка от другата страна. Изправи се и самодоволно изтупа джинсите си, сякаш салтото е било нарочно.
— Идвате ли?
Двамата с Анабет предпочетохме стария начин — изкатерихме се по оградата, като придържахме бодливата тел, за да не се закачим.
Пообиколихме да разгледаме атракциите, които носеха странни имена като „Хапещият остров“, „Глава в клин“ и „Ей, къде ми е банският?“, и междувременно сенките съвсем се издължиха. Чудовища обаче не се появиха. Не се чуваше никакъв шум.
Открихме изоставен магазин за сувенири. Стоката си стоеше по лавиците — стъклени топки със сняг, моливи, картички, както и цели рафтове с…
— Дрехи! — извика Анабет. — Чисти дрехи!
— Да, но не можеш просто да…
— Само гледай!
Помете дрехите от един рафт и се скри в пробната. След няколко минути излезе с къси панталони на цветя, голяма червена тениска и нови гуменки — всичките с рекламен надпис „Воден свят“. На рамото й висеше раница „Воден свят“, очевидно пълна с още дрехи.
— Какво толкова — измърмори Гроувър и последва примера й.
Не след дълго и тримата бяхме натъкмени като подвижни реклами на отдавна затворения увеселителен парк.
Продължихме да търсим „Тунела на любовта“. Имах чувството, че целият парк е сдържал дъха си в трепетно очакване.
— Значи между Арес и Афродита… има нещо? — подхвърлих, за да отвлека мислите си от сгъстяващия се мрак.
— Това е стара клюка — осведоми ме Анабет. — На три хиляди години.
— Ами съпругът на Афродита?
— Е, нали знаеш какъв е Хефест? Ковач. Зевс го хвърлил от Олимп, когато бил малък, и затова куца. Не е особено привлекателен. Много го бива с ръцете, но, както се досещаш, Афродита не си пада особено по акъл и талант.
— А по мотористи.
— Общо взето.
— И Хефест знае?
— О, да — кимна тя. — Веднъж ги хванал, в буквалния смисъл на думата, в златна мрежа, след което поканил всички богове да им се посмеят… Постоянно ги дебне. Затова се срещат на усамотени места като… — изведнъж се спря и с по-различен глас довърши — това тук.
Пред нас се намираше празен басейн, идеален за скейтборд — поне петдесет метра широк, кръгъл и с леко полегати стени.
По ръба му бяха поставени десетина бронзови статуи на Купидон с разперени криле и готов за стрелба лък. В другия край започваше тунел, който вероятно се е пълнел с вода от басейна. Надписът отгоре гласеше: „Страстно любовно пътешествие!“.
Гроувър се приближи и надникна.
— Хей, вижте.
На дъното на басейна имаше боядисана в розово и бяло лодка за двама с платнен навес, изрисуван със сърчица. На дясната седалка лежеше лъскав бронзов щит, който хвърляше леки отблясъци на отслабващата светлина — щитът на Арес.
