удари лодката, но за щастие не се преобърнахме, а се издигнахме на гребена на вълната и се завъртяхме във водовъртежа.
Във водата се носеха даващи на късо паяци, някои се удряха в стените с такава сила, че се пръсваха.
Прожекторите сочеха към нас. Камерите от статуите на Купидон предаваха на живо на Олимп.
Но нямах време да мисля за това, по-важното беше да се опитам да овладея лодката и да я накарам да остане в средата, без да се доближава в опасна близост до стените. Не нам дали си въобразявах, но тя сякаш откликваше. Така или иначе, поне не се разбихме. Нивото на водата бързо се покачваше, още малко и металната мрежа над главите ни щеше да ни накълца като ренде. В този миг носът на лодката се насочи към тунела и се изстреляхме в тъмната му паст.
С Анабет се държахме здраво и крещяхме с цяло гърло, а лодката подскачаше, завиваше рязко и минаваше на милиметри от стените, изрисувани с Ромео и Жулиета и разни други сцени от картичките за Деня на свети Валентин.
Изскочихме от тунела в прохладната нощ.
Ако всичко беше както трябва, щяхме да преминем през златните Порти на любовта и да цопнем в басейна. Само че имаше един проблем. Портите на любовта бяха затворени с тежки вериги. В тях вече се бяха забили две други лодки — едната беше потънала на дъното, а другата се беше обърнала и заклещила.
— Откопчай колана! — извиках на Анабет.
— Добре ли си?
— Освен ако не държиш да се размажеш — отвърнах и прикрепих щита на Арес на рамото си. — Ще скачаме.
Идеята ми беше проста и в същото време напълно откачена: да използваме силата на удара като трамплин и да прехвърлим портите. Бях чел някъде, че така са оцелявали хора при автомобилни катастрофи. С малко късмет можеше да се приземим в басейна.
Анабет бързо схвана мисълта ми. Хвана ме за ръката и леко се поизправи.
— Изчакай да дам сигнал — казах.
— Не! Аз ще дам сигнал!
— Какво?
— Проста физика — извика тя в отговор. — Силата умножена по ъгъла на…
— Добре, добре! Ти дай сигнала!
Вече мислех, че ще се разбием, когато Анабет изкрещя:
— Сега!
Буф!
Оказа се права. Ако бяхме скочили тогава, когато исках аз, щяхме да се стоварим право върху портите. Тя беше преценила точния момент, за да достигнем максимална височина.
За съжаление това беше малко повече, отколкото ни трябваше.
Лодката се удари в другите и ние изхвърчахме във въздуха — прелетяхме над портата и над басейна и се устремихме към асфалтираната алея. Нещо ме сграбчи за гърба.
— Ау! — извика Анабет.
Гроувър!
Беше ме хванал за ризата, а Анабет за ръката и се опитваше да забави скоростта ни, за да не се размажем в земята.
— Прекалено сте тежки! — изпъшка той. — Падаме!
Завъртяхме се в спирала право надолу и след миг се стоварихме върху едни картонени декори, като главата на Гроувър се наниза в дупката, от която надничаха туристите, за да си направят снимка с добрия кит Нуну. Аз и Анабет се претърколихме настрани и доста се понатъртихме от сблъсъка, но поне бяхме живи. Щитът на Арес все още беше преметнат през рамото ми.
Щом се посъвзехме, извадихме Гроувър от декора и му благодарихме, че ни е спасил живота. Погледнах назад към „Страстното любовно пътешествие“. Нивото на водата спадаше. Нашата лодка се беше разбила на трески.
Сто метра по-нататък, при басейна на входа на тунела, купидоните продължаваха да снимат. Статуите се бяха завъртели, така че камерите сочеха право към нас, прожекторите осветяваха лицата ни.
— Край на шоуто! — извиках аз. — Благодарим ви! Лека нощ!
Статуите се върнаха в първоначалните си позиции. Светлините угаснаха. Паркът отново притихна, чуваше се само нежното бълбукане на процеждащата се в басейна на изхода вода.
Зачудих се дали сега на Олимп бяха пуснали реклами и дали ни бяха гледали много хора. Да де, богове.
Не обичах да ми се подиграват. И направо мразех да ме мамят. Много добре знаех как да се оправям с идиоти, които се бъзикат с мен.
Наместих щита на рамо и се обърнах към приятелите си:
— Време е да си поговорим с Арес.
Шестнайсета глава
Със зебра до Лас Вегас
Богът на войната ни чакаше на паркинга на заведението.
— Виж ти! — извика отдалече той. — Живи сте.
— Знаел си, че е капан — отвърнах аз.
Арес се усмихна лукаво.
— Бас ловя, че смотаният ковач се е изненадал, като е видял кого е хванал в мрежата си. Но по телевизията изглеждахте доста добре.
— Тъпанар — извиках аз и му хвърлих щита.
Анабет и Гроувър се сепнаха.
Арес го хвана във въздуха, завъртя го над главата си, както правят с тестото майсторите в пицариите, и той се превърна в бронирана жилетка.
— Виждаш ли онзи камион? — посочи един голям камион от другата страна на улицата. — Това ви е превозът. Ще ви заведе направо в Лос Анджелис, с една спирка в Лас Вегас.
Отзад на камиона имаше надпис, който успях да прочета само защото беше на обратно и с бели букви на черен фон — добра комбинация за дислексия: ДОБРИНА ООД: ХУМАНЕН ТРАНСПОРТ НА ЖИВОТНИ. ВНИМАНИЕ: ДИВИ ЖИВОТНИ.
— Шегуваш се — поклатих глава аз.
Арес щракна с пръсти. Вратата на камиона се отвори.
— Безплатно пътуване на запад, дребосък. Стига си се оплаквал. А ето и отплатата за свършената работа.
Откачи синя найлонова раница от мотора и я метна към мен.
Вътре имаше чисти дрехи и за трима ни, двайсет долара, кесия със златни драхми и пакет бисквити с крем.
— Не ти ща тъпите… — започнах аз.
— Благодарим ви, господарю Арес — прекъсна ме Гроувър и ми хвърли най-красноречивия си предупредителен поглед.
— Много благодаря.
Стиснах зъби. Подозирах, че да откажеш дар от бог, беше смъртна обида, но не исках нищо, до което Арес се е докосвал. Преметнах с нежелание раницата през рамо.
Знаех, че гневът ми беше предизвикан от самото му присъствие, но въпреки това едва се сдържах да не му разбия носа. Напомняше ми всички, които някога ме бяха тормозили — Нанси Бобофит, Клариса, Смрадливия Гейб, саркастичните учители, всички гадняри, които ми се бяха присмивали в училище след поредното изключване.
Хвърлих поглед на заведението, вътре бяха останали само един-двама клиенти. Сервитьорката, която ни беше обслужвала, надничаше нервно през прозореца, сякаш се боеше, че Арес може да ни направи нещо
