лошо. Доведе и готвача от кухнята и му зашепна. Той кимна, извади малък фотоапарат и ни снима.
Страхотно. На другия ден пак щяхме да сме на първа страница.
Представих си заглавията: „Дванайсетгодишен хулиган пребива беззащитен моторист“.
— Дължиш ми още нещо — рекох на Арес, като се опитвах да звуча спокойно. — Обеща ми информация за майка ми.
— Сигурен ли си, че си готов да я чуеш? — Натисна стартера с крак и моторът забоботи. — Тя не е мъртва.
Изведнъж ми се зави свят.
— Как така?
— Била е отнета от минотавъра, преди да умре. Превърнала се е в златен дъжд, нали? Това е метаморфоза, а не смърт. И сега я пазят затворена.
— Защо?
— Не знаеш ли как се води война, дребосък? Не си ли чувал за заложници? Вземаш един, за да контролираш друг.
— Мен никой не ме контролира.
— Сериозно? — засмя се той. — До скоро, хлапе.
Стиснах юмруци и извиках след него:
— Едва ли си бил толкова надменен, когато си бягал от статуите на Купидон!
Огън проблесна зад слънчевите очила. Усетих горещ вятър в косата си, все едно в далечината беше избухнала ядрена експлозия.
— Пак ще се срещнем, Пърси Джаксън. При следващата схватка не забравяй да си пазиш гърба.
Арес форсира мотора и се отдалечи с грохот по Деланси Стрийт.
— Не беше много умно да се заяждаш с него — обади се Анабет.
— Не ми пука.
— Не би искал някой от боговете за свой враг. Най-малко пък този.
— Хей, извинете, че ви прекъсвам, ама… — обади се Гроувър.
Посочи заведението. На касата двама клиенти плащаха сметката си — мъже в еднакви работни гащеризони с бял надпис на гърба, същия като на камиона.
— Ако ще вземаме животинския експрес, по-добре да побързаме.
Не ми харесваше, но друг вариант нямахме. Освен това вече напълно ми беше писнало от Денвър.
Пресякохме тичешком пътя, покатерихме се отзад в огромното ремарке и затворихме вратата.
Най-напред ни удари миризмата — като от най-голямата котешка тоалетна на света. Вътре в ремаркето беше тъмно, но аз извадих Анаклусмос, острието заблестя леко и освети нерадостна картина.
В мръсни метални клетки бяха затворени три от най-жалко изглеждащите животни, които някога бях виждал — зебра, лъв албинос и странно, подобно на антилопа, създание, чието име не знаех.
Пред лъва беше хвърлен чувал ряпа, която той явно отказваше да яде. На зебрата и антилопата бяха оставили подноси с мляно месо. По гривата на зебрата бяха залепнали дъвки, сякаш някой си беше играл да я цели. На единия рог на антилопата беше вързан сребрист празничен балон с надпис „Отвъд планината!“.
Очевидно никой не се беше осмелил да се доближи до лъва и в резултат горкият трябваше да лежи върху покрити с изпражнения одеяла в прекалено малкото за него пространство, като дишаше учестено заради задушливата горещина. Около розовите му очи се въртяха мухи, а ребрата му се брояха през бялата кожа.
— Това ли е „добрината“? — извика Гроувър. — „Хуманен“ транспорт на животни?
Изглеждаше готов да изскочи да пребие шофьорите с тръстиковата си флейта и аз с радост щях да му помогна, но в този момент двигателят на камиона изрева, ремаркето се разтресе и ни се наложи да седнем, за да не паднем.
Сгушихме се в ъгъла върху влажни чували от храна и се опитахме да не обръщаме внимание на вонята и мухите Гроувър заговори на животните с блеене, но те не му отговаряха, а само го гледаха тъжно.
Анабет предложи веднага да разбием клетките и да ги освободим, но аз отбелязах, че нямаше никакъв смисъл да го правим, докато камионът не спреше. Освен това имах чувството, че на лъва му се струвахме доста по-апетитни от ряпата.
Намерих вода и напълних купите им, после с Анаклусмос издърпах и размених подносите с храна. Месото дадох на лъва, а ряпата на зебрата и антилопата.
Гроувър успокояваше антилопата, за да може Анабет да махне балона от рога й. Тя искаше да изреже с камата си и дъвките от гривата на зебрата, но решихме, че е прекалено рисковано заради люшкането на камиона.
Помолихме Гроувър да обещае на животните, че на сутринта ще им помогнем, и се приготвихме да поспим.
Гроувър се сви върху един чувал ряпа.
Анабет отвори пакета бисквити и унило загриза. Аз се опитах да се разсея с мисълта, че вече бяхме на половината път до Лос Анджелис. На половината път до крайната ни цел. Беше едва четиринайсети юни. Слънцестоенето беше на двайсет и първи. Имахме достатъчно време.
От друга страна, нямах представа какво ни чакаше. Боговете не спираха да си играят с мен. Поне Хефест беше откровен — беше сложил камери и ме беше представил като палячо. Но дори когато нямаше камери, пак имах чувството, че ни следят отблизо. За боговете аз бях източник на забавление.
— Ей, Пърси — обади се Анабет. — Извинявай, задето така пощурях във водния парк.
— Няма проблем.
— Просто… — тя потрепери. — От паяците…
— Заради историята с Арахна, нали? — досетих се аз. — Майка ти я е превърнала в паяк, задето я предизвикала да се съревновават по тъкане, нали?
Анабет кимна.
— И оттогава децата на Арахна си отмъщават на децата на Атина. Един паяк да има на километър околовръст, пак ще ме намери. Гнусни гадини… Мразя ги! Както и да е, задължена съм ти.
— Все пак сме от един отбор — отвърнах. — Освен това, не забравяй пируетите на Гроувър във въздуха.
Мислех, че е заспал, но той промърмори от ъгъла:
— Страхотен бях, нали?
Аз и Анабет се засмяхме.
Тя счупи една бисквита и ми подаде половината.
— В разговора по Ирида… Люк наистина ли нищо не ти каза?
Запредъвквах замислено. Въпреки всичко, случило се оттогава, през цялата вечер разговорът не ми беше давал мира.
— Люк каза, че сте стари приятели. И че този път Гроувър ще се справи. Никой нямало да бъде превърнат в ела.
В слабите отблясъци на меча беше трудно да разгадая изражението й.
Гроувър изблея тъжно.
— Трябваше от самото начало да ти кажа истината — рече с разтреперан глас. — Но се страхувах, че ако знаеш как съм се провалил, няма да искаш да ме вземеш.
— Ти си сатирът, който се е опитал да спаси Талия, дъщерята на Зевс.
Той кимна посърнало.
— А другите двама полубогове, приятелите на Талия, които са успели да се доберат до лагера… — вдигнах глава към Анабет. — Били сте ти и Люк, нали?
Тя остави бисквитата.
— Ти сам го каза, Пърси… Едно седемгодишно дете едва ли би стигнало далеч само. Атина ме насочи да намеря помощ. Талия беше на дванайсет. Люк на четиринайсет. И двамата бяха избягали от вкъщи също като мен. С радост ме взеха със себе си. Въпреки че не бяха получили никакво обучение, се справяха страхотно в битките срещу чудовищата. Нямахме представа къде точно отивахме, обикаляхме из Вирджиния в продължение на две седмици, когато Гроувър ни намери.
