— Паяци. Големи космати паяци!
Това имаше ефект. Погледът й се проясни.
— Богове! — възкликна тя. — От колко време сме…
— Не знам, но трябва да намерим Гроувър.
Открихме го при играта с елена, който избиваше ловците.
— Гроувър! — извикахме в един глас.
— Умри, човеко! Умри, ти, глупаво, замърсяващо природата създание!
— Гроувър!
Той обърна пластмасовия си автомат към мен и започна да натиска спусъка, сякаш бях поредният виртуален образ.
Двамата с Анабет го хванахме и го повлякохме към изхода. Крилатите му маратонки го задърпаха в обратната посока, а той крещеше:
— Не! Тъкмо качих едно ниво! Не!
Изведнъж дотича пиколото.
— Готови ли сте за платинените карти?
— Тръгваме си — информирах го аз.
— Жалко — отвърна той така искрено, че за миг бях убеден, че ако излезем, ще му се пръсне сърцето от мъка. — Тъкмо открихме цял нов етаж с игри само за притежателите на платинени карти.
Подаде ни картите и аз едва се сдържах да не ги грабна от ръката му. Знаех, че ако го направя, никога нямаше да си тръгна. Щях да остана тук завинаги и не след дълго щях да забравя майка си, подвига и може би дори името си. До края на живота си щях да си играя с „джиджания“ Дарин от седемдесетте години.
Гроувър посегна към картата, но Анабет го дръпна и заяви:
— Не, благодарим ви.
Насочихме се към вратата и колкото повече я приближавахме, толкова по-примамливи ни се струваха ароматът на храната и звуците на игрите. Замислих се за стаята ни горе. Може би можехме да останем само тази нощ… да се наспим в истинско легло.
Изскочихме от казино „Лотос“ и хукнахме по тротоара. Беше следобед, горе-долу същото време на деня, по което бяхме влезли в казиното, но всичко изглеждаше променено. Вилнееше буря, светкавици проблясваха в пустинята.
Раницата от Арес беше преметната на гърба ми, което беше странно, защото бях сигурен, че съм я хвърлил в кофата в стая 4001, но в момента не ми беше до това, имахме по-сериозни проблеми.
Изтичах до най-близката вестникарска будка и първо проверих годината — слава на боговете, тя поне си беше същата. После забелязах датата. Двайсети юни.
Прекарали бяхме пет дни в казино „Лотос“.
Оставаше само един ден до лятното слънцестоене. Един-единствен ден, за да извършим подвига си.
Седемнайсета глава
Пазаруваме водни легла
Хрумването беше на Анабет.
Натовари ни на задната седалка на едно такси, все едно имахме пари, и заяви:
— Лос Анджелис, моля.
Шофьорът предъвка пурата си и ни огледа преценяващо.
— Дотам са триста мили. Доста ще ви излезе.
— Приемате ли дебитни карти от казината? — попита Анабет.
Той сви рамене.
— Някои. Те са същите като кредитните. Но първо трябва да проверя имат ли наличност.
Анабет му подаде зелената си карта от „Лотос“. Мъжът я погледна скептично.
— Пробвайте я — подкани го тя. Шофьорът я прокара през устройството.
Броячът се включи. Екранът светна и се появи знакът за безкрайност.
Пурата падна от устата му. Той се извърна да ни погледне с ококорени очи.
— Къде по-точно в Лос Анджелис… Ваше височество?
— Кеят Санта Моника. — Анабет поизправи гръб. Личеше си, че това „Ваше височество“ й допадаше. — Побързайте и може да задържите рестото.
Може би не биваше да му го казва. През целия път през пустинята Мохаве скоростомерът на таксито не падна под деветдесет и пет мили в час.
В таксито имахме предостатъчно време да поговорим.
Разказах на Анабет и Гроувър за последния си сън, макар че подробностите от него бързо избледняваха. Все едно престоят в казино „Лотос“ ги беше изличил от паметта ми.
Не можех да си спомня как точно беше звучал мазният глас на невидимия слуга, но бях сигурен, че ми е познат. Той се обръщаше към чудовището в ямата не само с „господарю“, а с някакво особено име или прозвище…
— Мълчаливия? — подсказа Анабет. — Богатия? И двете са прозвища на Хадес.
— Май не — отвърнах неуверено. Не ми звучаха както трябва.
— Тронната зала прилича на тази на Хадес — рече Гроувър. — Обикновено точно така я описват.
Поклатих глава.
— Нещо не се връзва. Тронната зала не беше основното в съня. А и гласът от ямата… Не знам. Просто нямах чувството, че е глас на бог.
Анабет присви очи.
— Какво? — попитах.
— А, нищо… Просто… Не, трябва да е бил Хадес. Може би той е изпратил крадеца, онзи невидимия, да вземе мълнията, а след това нещо се е объркало…
— Какво например?
— Ами… не знам — рече тя. — Но ако откраднеш символа на властта на Зевс от Олимп, много неща може да се объркат. Така че крадецът или е трябвало да скрие мълнията, или някак я е изгубил. И не я е отнесъл на Хадес. Това е казал гласът в съня ти, нали? Онзи се е провалил със задачата си. И това обяснява какво търсеха фуриите, когато ни нападнаха в автобуса. Сигурно са мислели, че мълния в нас.
Личеше си, че е обезпокоена. Беше пребледняла.
— Но ако мълнията е у мен — попитах, — за какво ми е ходя в Подземното царство?
— Да уплашиш Хадес — предположи Гроувър. — Да го изнудиш или да го подкупиш да върне майка ти.
Подсвирнах изненадано:
— Я какви коварни помисли за един козел!
— Благодаря ти много!
— Но онова в ямата каза, че чака две неща — рекох. — Ако мълнията е едното, какво е другото?
Гроувър объркано поклати глава.
Анабет ме гледаше така, сякаш вече се досещаше какъв ще е следващият ми въпрос и мълчаливо ме подканяше да го задам на глас.
— Ти знаеш какво е било онова в ямата, нали? — попитах I — Ако не е Хадес…
— Пърси… По-добре да не говорим за това. Ако не е бил Хадес… Не, Хадес е бил, няма кой друг.
Направо летяхме през пустинята. Минахме една табела, на която пишеше „Калифорния 12 мили“.
Имах чувството, че ми липсва едно просто, но важно късче информация — все едно пред себе си имах най-обикновена, често срещана дума с една-две изпуснати букви и затова не можех да я разпозная.
Колкото повече си мислех за моя подвиг, толкова повече нарастваше убеждението ми, че едва ли ставаше дума за сблъсъка с Хадес. Бях се забъркал в нещо друго, нещо много по-опасно.
Проблемът беше в това, че се носехме към Подземното царство с деветдесет и пет мили в час, приемайки, че мълнията е у Хадес. Ако след като стигнехме там се окажеше, че не е при него, нямаше да имаме време да поправим грешката си. Лятното слънцестоене щеше да настъпи и след изтичането на крайния срок щеше да избухне война.
— Отговорът е в Подземното царство — увери ме Анабет. — Нали видя духовете на мъртвите, Пърси? Те
