— Не — поклати глава тя. — Няма безплатен обяд. Това е древна гръцка поговорка, която днес се използва по целия свят. Ще се наложи да си платиш за тях, ще видиш.
И с тази неприятна мисъл обърнахме гръб на океана.
С няколко монети, изпаднали на дъното на раницата от Арес, се качихме на автобуса за Западен Холивуд. Показах на шофьора адреса, който бях взел от магазина за градински джуджета на леля Ем, но той не беше чувал за звукозаписното студио ДОА.
— Приличаш ми на някого… — рече той. — Май съм те виждал по телевизията. Да не си дете актьор?
— Ъъъ… дубльор съм… на много актьори.
— А, ясно!
Благодарихме му и много бързо слязохме на следващата спирка.
Дълго обикаляхме пеша в търсене на ДОА. Никой не знаеше къде се намираше звукозаписното студио. Нямаше го в телефонния указател.
На два пъти се шмугвахме в странични пресечки, за да избегнем полицейски патрули.
Спрях като ударен от гръм пред витрината на един магазин, където по телевизията излъчваха интервю с мъж, който ми се стори познат. Това беше пастрокът ми, Смрадливия Гейб.
Той беше гост в шоуто на Барбара Уолтърс — все едно беше някаква знаменитост. Тя го интервюираше в нашия апартамент, насред играта на покер, до него седеше млада русокоса жена и го галеше по ръката.
Една неискрена сълза блещукаше на бузата му. — Честна дума, госпожице Уолтърс — говореше той, — ако не беше Захарчето, моята съветничка за справяне с мъката, щях да съм истинска развалина. Завареният ми син ми отне всичко, което обичах. Съпругата ми… колата ми… Извинявайте, трудно ми е да говоря за това…
— Видяхте ли, Америка? — Барбара Уолтърс се обърна към камерата. — Един опустошен мъж. Един юноша със сериозни проблеми. Ето последната му снимка, направена преди седмица в Денвър.
На екрана се появи размазана снимка, на която аз, Гроувър и Анабет разговаряхме с Арес пред закусвалнята.
— Кои са другите деца на снимката? — попита театрално Барбара Уолтърс. — И кой е мъжът с тях? Дали Пърси Джаксън е престъпник, терорист или просто жертва на някоя нова секта? Останете с нас за разговора с известен психолог след рекламите.
— Хайде — Гроувър ме издърпа настрани, преди да успея да счупя витрината.
Стъмни се, по улицата изпълзяха опасни създания.
Не ме разбирайте погрешно. Аз съм роден нюйоркчанин. Не се плаша лесно. Но в Ел Ей е много по- различно, отколкото в Ню Йорк. У дома всичко е наблизо. Колкото и да е голям градът, лесно можеш да се предвижваш в него, без да се загубиш. В разположението на улиците и станциите на метрото има някаква логика. Дори едно дете може да бъде в безопасност, стига да не е глупаво.
В Ел Ей обаче беше друго. Градът беше разпрострян на огромна площ, хаотичен, труден за обикаляне. Напомняше ми на Арес — не му беше достатъчно просто да е голям, а искаше всички да го забележат и затова вдигаше шум и се държеше странно и агресивно. Нямах никаква представа как щяхме да успеем да открием входа към Подземния свят преди утрото, когато щеше да настъпи лятното слънцестоене.
Навсякъде беше пълно с бездомници, улични продавачи и мошеници, които ни гледаха все едно се опитваха да преценят дали си заслужава да ни сплашат и оберат.
Докато минавахме покрай една тъмна пряка, от мрака се разнесе глас:
— Хей, ти!
И аз, като първия глупак, се спрях. В следващия миг се оказахме заобиколени от банда улични хлапета. Бяха шестима — бели деца в скъпи дрехи и със злобни лица. И в „Янси“ имаше такива — богаташки синчета, които си играят на хулигани.
Инстинктивно извадих Въртоп.
При изненадващата поява на меча те се отдръпнаха, но водачът им беше или твърде глупав, или просто смел и пое към мен с автоматичен нож в ръка.
Направих грешката да замахна.
Онзи извика, но явно беше 100% простосмъртен, тъй като острието премина през гърдите му без изобщо да го нарани.
Той сведе поглед.
— Какво, по…
Разполагах с не повече от три секунди, преди изненадата му да се превърне в гняв.
— Бягайте! — извиках на Анабет и Гроувър.
Профучахме покрай две от хлапетата и се затичахме надолу по улицата. Трябваше да се скрием някъде. Свърнахме рязко.
— Натам! — извика Анабет.
Само един магазин изглеждаше отворен, неоновите реклами на витрината сияеха. На табелката над вратата пишеше нещо от рода на: ОДНИ ЕГЛАНА КРЪТИ.
— „Водни легла на Кръсти“ — преведе Гроувър. При нормални обстоятелства, в подобно място бих влязъл само в краен случай, но пък точно сега като че ли беше наистина краен случай.
Влетяхме през вратата, изтичахме зад едно легло и се спотаихме. Уличните хлапета притичаха отвън.
— Май не ни видяха — въздъхна Гроувър.
— Кой не ви видя? — обади се глас.
Тримата подскочихме.
Зад нас се извисяваше мъж, който приличаше на лешояд в костюм. Беше най-малко два метра висок и абсолютно плешив. Кожата му беше сивкава и загрубяла, клепачите провиснали, а усмивката студена като на влечуго. Приближи се бавно към нас, но походката му подсказваше, че стига да иска, може да е бърз като светкавица.
Беше облечен като хората в казино „Лотос“ — в стила от седемдесетте години. Разноцветната му копринена риза беше разкопчана и се показваха голите му гърди. Реверите на кадифеното му сако бяха широки като самолетни писти. На врата му висяха толкова много сребърни верижки, че дори не можех да ги преброя.
— Аз съм Кръсти — усмихна се той и се показаха жълтите му зъби.
Едва се сдържах да не отвърна: „Да бе, личи си!“.
— Извинявайте, че нахлухме така — рекох. — Просто… зяпахме.
— По-скоро се криете от онези хулигани — изръмжа той. — Всяка вечер се събират тук. Доста народ влиза в магазина ми благодарение на тях. Не искате ли да погледнете водните легла?
Мислех да откажа любезно, но той сложи огромната си лапа на рамото ми и ме побутна навътре в магазина.
Имаше всевъзможни легла — с табли от различно дърво, с различни дамаски, един персон, персон и половина, спални.
— Това е най-харесваният модел — Кръсти нежно погали едно легло с черни сатенени чаршафи и вградени в таблата лампички. Матракът вибрираше и се тресеше, сякаш беше пълен с желе.
— Все едно милион ръце едновременно ти правят масаж — продължи той. — Хайде, пробвайте го. Полегнете, подремнете. Нямам нищо против. И без това днес няма клиенти.
— Ъъъ — обадих се неуверено аз. — Май няма да…
— Масаж! — извика Гроувър и се метна на леглото. — О, страхотно е!
— Хмм… — Кръсти се почеса по сивкавата си брадичка. — Почти, почти…
— Почти какво? — попитах. Той се обърна към Анабет.
— Хайде, пробвай това тук, мила. Заради мен го направи. Може и да стане.
— Но какво… — понечи да попита Анабет. Продавачът я потупа успокояващо по рамото и я насочи към луксозния модел „Сафари“ — с табла от тиково дърво с резбовани лъвове и завивка на леопарди. Анабет отказа да легне и Кръсти я бутна.
