хавайска риза на бели лотоси, къси панталони и джапанки. — Добре дошли в казино „Лотос“. Ето ключа от стаята ви. — Ааа… ние не… — запелтечих аз. — Не, не — засмя се той. — Сметката е платена. Качвате се на последния етаж, стая 4001. Ако имате нужда от нещо, още пяна за джакузито, допълнителни муниции за стрелба или каквото и да е друго, само се обадете на рецепцията. А това са вашите кредитни карти „Лотос“. Важат за всички ресторанти, игри и атракциони.
Връчи ни по една зелена пластмасова кредитна карта.
Знаех, че е станала някаква грешка. Изглежда ни бърка ха с децата на някой милионер. Въпреки това взех картата и попитах:
— Колко има тук?
— Как така колко? — премига объркано той.
— Колко пари има вътре?
— Ааа, шегуваш се — засмя се пиколото. — Хей, готина шега, хареса ми. Приятно прекарване.
Качихме се с асансьора и влязохме в 4001.
Беше апартамент с три отделни спални, зареден с бонбони, безалкохолно и чипс, с пухкави хавлии и водни легла с пухени възглавници, голям телевизор със сателитна антена и високоскоростен интернет. На терасата открих самостоятелно джакузи, машина за панички и пушка, така че да можеш да си стреляш направо от джакузито. Бях сигурен, че това е незаконно, но пък страшно ми хареса. Гледката към Сънсет Стрип и пустинята беше невероятна, макар че не виждах как ще ми остане време да й се наслаждавам при толкова възможности за забавления.
— Майчице! — възкликна Анабет. — Това място е…
— Яко — обади се Гроувър. — Много яко.
В гардероба имаше дрехи и те ми бяха точно по мярка. В първия момент ми се стори доста странно, но реших, че след като ме бяха объркали с някой друг, то беше съвсем логично с него да носехме еднакъв размер.
Хвърлих раницата от Арес в кофата за боклук. Вече не ни трябваше. На тръгване щях да си купя нова от магазина на хотела.
След цяла седмица пътуване и мръсотия нямах търпение да се изкъпя. После си облякох чисти дрехи, изядох пакет чипс, изпих три кутийки кока-кола и за пръв път от много време се почувствах прекрасно.
Някакво слабо гласче в главата ми не ми даваше мира. Бях сънувал нещо… Трябваше да говоря с приятелите си. Но това със сигурност можеше да почака.
Отидох във всекидневната, Анабет и Гроувър също се бяха изкъпали и преоблекли. Гроувър се тъпчеше с чипс, а Анабет зяпаше „Нешънъл Джиографик“.
— При толкова много канали да избереш точно „Нешънъл Джиографик“? Добре ли си?
— На мен пък ми е интересно.
— Чувствам се прекрасно — обяви Гроувър. — Това място с прекрасно.
Издигна се леко с крилатите си маратонки и после плавно се спусна обратно.
— А сега какво? — попита Анабет. — Да поспим?
С Гроувър се спогледахме и се ухилихме.
Извадихме зелените карти.
— Време е да се позабавляваме — заявих аз.
Не помнех кога последно съм се забавлявал така. С майка ми бяхме бедни. Представата ни за добро прекарване на времето се изчерпваше с „Бъргър Кинг“ и видеокасета под наем. Петзвезден хотел в Лас Вегас? Дори и не си бях помислял за това.
Скочих с бънджи пет-шест пъти, спуснах се по водната пързалка, а след това и със сноуборд по изкуствената ски писта, играх на виртуално преследване и на снайперист от ФБР. От време на време се засичахме с Гроувър, който също обикаляше от игра на игра. Като че ли най-много му хареса обратният лов — игра, в която елените гонят ловците. Анабет се мотаеше основно покрай главоблъсканиците и игрите с въпроси. Имаше и огромна триизмерна игра, в която строиш свой град и дори можеш да гледаш как неговият холограмен образ се издига на специална маса. На мен не ми се стори кой знае какво, но Анабет направо се влюби в нея.
По някое време обаче си дадох сметка, че нещо тук не беше както трябва.
Първият знак за това беше едно момче, с което играхме на виртуално преследване. Беше на около тринайсет, с изключително странни дрехи, но реших, че сигурно баща му беше имитатор на Елвис. Хлапето носеше джинси с широки крачоли и червена тениска с кантове, а косата му беше изрусена и гелосана като на девойка от Ню Джърси, издокарала се за среща на випуска.
Когато се засякохме пак на снайперите, момчето рече: — Адски джиджано, човече. Тук съм от две седмици и още не съм обиколил всички игри.
Джиджано ли?
По-късно, докато си говорехме, споменах за нещо — не помня какво, — че е „отврат“ и той ме погледна стреснато, сякаш за пръв път чуваше тази дума.
Запознахме се, казваше се Дарин, но щом започнах да го разпитвам, бързо се отегчи и ми обърна гръб.
— Хей, Дарин?
— Какво?
— Коя година сме?
— В играта ли? — погледна ме намръщено той.
— Не, в реалността.
Замисли се.
— Седемдесет и седма.
— Не се бъзикай — отвърнах стреснато аз. — Сериозно питам.
— И аз сериозно ти отговарям. Престани, не виждаш ли, че играя?
Опитах се да поговоря с още един-двама, но не беше никак лесно. Бяха забили носове в телевизионните екрани, видеоигрите или пък в храната си. Според едно момче бяхме осемдесет и пета година. Според друго — деветдесет и трета. Всички твърдяха, че са тук съвсем отскоро — от няколко дни. Най-много една- две седмици. Не знаеха точно и не ги интересуваше.
И тогава се сепнах: колко време бях прекарал аз? Имах чувството, че бяха изминали само няколко часа, но дали наистина беше така?
Опитах се да си спомня защо бяхме тук. Бяхме тръгнали за Лос Анджелис. Към входа за Подземното царство. Майка ми… за една ужасяваща секунда не можах да си спомня името й. Сали. Сали Джаксън. Трябваше да я намеря. Не биваше да позволя на Хадес да започне Трета световна война.
Открих Анабет при виртуалния й град.
— Хайде, тръгваме си.
Никакъв отговор.
— Анабет! — разтърсих я аз.
— Какво? — вдигна ядосан поглед тя.
— Трябва да тръгваме.
— Да тръгваме? Защо? Построила съм само двете кули…
— Това място е капан.
Пак не ме слушаше, побутнах я отново.
— Какво?!
— Забрави ли? Подземното царство? Подвига?
— О, я, стига, Пърси. Само няколко минути още.
— Анабет, някои са тук от деветдесет и седма година! И изобщо не са пораснали. Влезеш ли, оставаш завинаги.
— И какво от това? Можеш ли да си представиш по-хубаво място?
Сграбчих я за китката и я издърпах настрани.
— Хей! — извика тя и ме удари, но никой не ни обърна внимание. Всички бяха унесени в заниманията си.
Разтърсих я и изсъсках:
