— Бяха ме изпратили да придружа Талия до лагера — обади се той, подсмърчайки. — Само Талия. Хирон ми беше дал строги заповеди да не се отклоняваме никъде по пътя и да се приберем възможно най- бързо. Знаехме, не Хадес я преследва, но не можех да оставя Люк и Анабет сами. Мислех… мислех, че ще мога да преведа и тримата. Моя беше вината, че Милостивите ни настигнаха. Блокирах. По пътя обратно към лагера се изплаших и на няколко пъти тръгвах в погрешна посока. Само да бяхме вървели малко по-бързо…
— Престани — прекъсна го Анабет. — Никой не обвинява теб. Талия също не те винеше.
— Тя жертва живота си, за да ни спаси — изхълца нещастно той. — Смъртта й тежи на моята съвест. Така каза Съветът на старейшините.
— Задето не си изоставил другите двама? — обадих се аз. — Не е справедливо.
— Пърси е прав — рече Анабет. — Гроувър, ако не беше ти, днес нямаше да ме има. Нито пък Люк. Не ни интересува какво мислят старейшините.
— Такъв ми е късметът — продължи да подсмърча в тъмното Гроувър. — Аз съм най-смотаният сатир на всички времена и точно на мен да се падне да намеря двама от най-силните полубогове на века, Талия и Пърси.
— Не си смотан — настоя Анабет. — По-смел си от всички сатири, които съм виждала. Посочи ми, кой би се осмелил да отиде в Подземното царство. И Пърси със сигурност се радва, че си с нас сега — тя ме ритна по кокалчето.
— Да — потвърдих искрено, не беше имало никаква нужда да ме рита. — Неслучайно точно ти си намерил Талия и мен, Гроувър. Ти имаш най-голямото сърце сред сатирите. Ти си търсач по природа. И затова ще успееш да намериш Пан.
Чух дълбоко, доволно издишане. Очаквах да каже още нещо, но след няколко секунди се разнесе похъркване — беше заспал.
— Как го прави? — удивих се аз.
— Не знам — отвърна Анабет. — Но думите ти бяха много мили.
— Говорех сериозно.
Помълчахме още няколко километра, подхвърляни насам-натам върху чувалите с храна. Зебрата дъвчеше ряпа. Лъвът изгълта месото, облиза се и ме погледна с надежда.
Анабет замислено си играеше с наниза си, сякаш редеше някакъв боен план.
— Това мънисто с елата от първата ти година ли е? — попитах я.
Тя се сепна.
— Да. Всеки август наставниците избират най-важното събитие от лятото и го изрисуват върху мънистата за съответната година. Имам елата на Талия, горяща трирема, кентавър в бална рокля, да, онова беше наистина много шантаво лято…
— А пръстенът е на баща ти, нали?
— Не е твоя рабо… — Спря се. — Да. Негов е.
— Не ми казвай, ако не искаш.
— Не… всичко е наред. — Пое несигурно дъх. — Баща ми го изпрати в едно писмо преди две години. Пръстенът е най-ценният му спомен от Атина. Без нейна помощ е нямало да се справи с докторантурата си в Харвард. Както и да е, това е дълга история. Писа ми, че ми го подарява. Извиняваше се, задето е бил такъв гадняр, уверяваше ме, че ме обича и му липсвам. Предложи ми да се върна да живея с него.
— Не звучи толкова зле.
— Ами да… И аз му повярвах. Прибрах се у дома за онази учебна година, но мащехата ми си беше същата. Не искаше децата й да са в опасност, задето живеят с изрод. Нападнаха ни чудовища. Скарахме се. После пак ни нападнаха и пак се скарахме. Не изкарах дори първия срок. Обадих се на Хирон и си дойдох в лагера.
— Би ли пробвала отново да живееш с баща си?
— Я стига — отсече тя, но избягна погледа ми. — Не съм мазохист.
— Не бива да се предаваш. Трябва да му пишеш.
— Благодаря за съвета — отвърна студено Анабет. — Баща ми вече избра с кого иска да живее.
Помълчахме няколко минути. Накрая аз се обадих:
— Та значи, ако боговете започнат да воюват, ще се подредят както при Троянската война, така ли? И Атина пак ще е срещу Посейдон?
Тя подпря глава на раницата, която Арес ни беше дал, и затвори очи.
— Не знам какво ще направи майка ми. Но аз ще бъда с теб.
— Защо?
— Защото си ми приятел, водорасляк! Други тъпи въпроси?
Не знаех какво да отговоря. За щастие не се и наложи. Анабет вече спеше. За мен се оказа трудно да последвам примера й, предвид хъркането на Гроувър и гладния поглед на белия лъв, но накрая затворих очи.
Започна като един съвсем обикновен кошмар, който бях сънувал безброй пъти: явявах се на изпит, само че вързан в усмирителна риза. Другите деца бързо приключиха с тестовете си и излязоха навън, а учителят само повтаряше: „Хайде, Пърси. Не си чак толкова тъп, нали? Вземи молива.“
После обаче сънят пое в съвсем различна посока.
Погледнах към съседния чин и видях момиче, което също беше в усмирителна риза. Беше на моята възраст, с рошава черна коса, черна очна линия около буреносни зелени очи и лунички по носа. Някак веднага разбрах коя беше тя. Талия, дъщерята на Зевс. Бореше се с усмирителната риза и изведнъж ядосано извика: „Ей, водорасляк! Един от нас трябва да се измъкне оттук.“
Имаше право. Трябваше да се върна в онази пещера. И да дам на Хадес част от съзнанието си.
Усмирителната ми риза изведнъж изчезна. Пропаднах през пода на класната стая. Гласът на учителя стана студен и зъл и сякаш отекна от дълбините на огромна бездна.
— Пърси Джаксън — рече той. — Да, виждам, че размяната е минала добре.
Отново бях в тъмната пещера, около мен се носеха душите на мъртвите. Чудовищният глас от ямата отново говореше, но този път не на мен. Вледеняващата му мощ беше насочена към другиго.
— И той нищо не подозира? — попита гласът.
Друг глас, който ми прозвуча страшно познат, отговори иззад рамото ми:
— Нищо, господарю. Никой нищо не знае.
Озърнах се, но не видях никого. Говорещият беше невидим.
— Измама след измама — измърмори замислено съществото в ямата. — Отлично!
— Неслучайно ви наричат Лукавия, господарю — обади се гласът зад мен. — Но наистина ли беше необходимо! Можех направо да ви донеса откраднатото…
— Ти ли? — прекъсна го презрително чудовището. — Ти вече показа на какво си способен. Ако не се бях намесил, всичко щеше да провалиш.
— Но, господарю…
— Замълчи, нищожество. За шест месеца постигнахме много. Гневът на Зевс расте. Посейдон изигра последния си коз. И сега ние ще го използваме срещу него. Скоро ще получиш желаната награда… и отмъщението, за което жадуваш. Веднага щом се сдобия и с двете… чакай! Той е тук.
— Какво? — Изведнъж гласът на невидимия прозвуча изплашено. — Нима и него сте повикали, господарю?
— Не съм. — Чудовището насочи цялото си внимание към мен и аз застинах под мрачния му взор. — Заради проклетата му бащина кръв е, прекалено е променлив и непредсказуем. Сам е дошъл тук…
— Невъзможно! — извика слугата.
— Само за слабак като теб — изръмжа гласът и ледената му мощ се насочи към мен. — Значи искаш да сънуваш подвига си, момче? Така да бъде.
Обстановката се промени.
Намирах се в огромна тронна зала със стени от черен мрамор и бронзов под. Празният, ужасяващ трон бе от човешки кости.
В подножието на подиума стоеше майка ми — замръзнала в трепкаща златиста светлина с протегнати ръце.
