може да идват само от едно място. Постъпваме правилно.
Тя се опита да повдигне бойния ни дух с хитроумни идеи за промъкване в света на мъртвите, но аз не я слушах внимателно. В задачата имаше прекалено много неизвестни. Все едно да отидеш на изпит, без да знаеш по какъв предмет. Повярвайте ми, правил съм го много пъти.
Таксито летеше на запад. В Долината на смъртта всеки полъх на вятъра звучеше като вопъл на мъртвец, а свистенето при натискането на спирачките на лимузината ми напомняше съскащия глас на Ехидна.
Таксито ни остави на плажа в Санта Моника привечер. Изглеждаше точно така, както го знаех от филмите, само дето вонеше ужасно. По кея имаше павилиони и сергии, от двете страни на алеите се издигаха палми, по пясъка спяха бездомници, група сърфисти печаха наденички на огън, запален в кофа за боклук.
Приближихме се до водата.
— И какво ще правим сега? — попита Анабет.
Залязващото слънце обагряше Тихия океан в златисто. Като че ли бяха минали години, откакто стоях на плажа в Монток, в другия край на страната, и се взирах в различен океан.
Как можеше да има бог, който да владее всичко това? Какво казваше учителят по география — че две трети от земната повърхност са покрити от вода? Нима наистина бях син на нещо толкова могъщо?
Пристъпих в прибоя.
— Пърси? — обади се Анабет. — Какво правиш?
Продължих навътре, водата стигна до кръста, после до гърдите ми.
— Знаеш ли колко е мръсна водата? — извика тя. — Има всякакви токсични и…
Гмурнах се.
В първия миг сдържах дъха си. Трудно е нарочно да вдишаш вода. Но накрая не издържах и отворих уста. И разбира се, можех да си дишам съвсем спокойно. Но не се опитвайте да го направите у дома.
Спуснах се в дълбокото. В сумрака не виждах добре, но някак си знаех какво има около мен. Усещах ронливото дъно под нозете си. Долавях колониите бодливи таралежи по пясъка. Виждах дори течението — топлите и студени потоци се сливаха и вихреха един около друг.
Нещо се потърка в крака ми. Сведох глава и едва не излетях от водата като торпедо. До мен плуваше двуметрова акула.
Но не ме нападаше. А леко ме побутваше с муцуна. Галеше се в мен като котка.
Насилих се да я докосна по перката. Тя се спусна леко, все едно ме приканваше да се хвана по-здраво. Сграбчих перката с две ръце. Акулата заплува, влачейки ме след себе си. Ако не сте пробвали да яздите акула — и това също не го пробвайте у дома, повярвайте, хиляди пъти по-готино е от скейтборда.
Акулата ме отнесе в мрака. Дотам, където пясъкът рязко пропадаше в дълбока бездна — дъното на океана.
Все едно стоях на ръба на Гранд каньон посред нощ, нищо не виждах, но знаех, че пред мен имаше пропаст.
Повърхността трепкаше на около триста метра над главата ми. Давах си сметка, че налягането би трябвало да ме е смачкало. Но пък и не би трябвало да мога да дишам. Зачудих се дали имаше ограничение колко дълбоко можех да стигна, дали можех да се спусна до дъното на Тихия океан.
В този миг видях нещо да блещука в мрака пред мен — постепенно нарастваше и грееше по-ярко, приближаваше.
Женски глас, подобен на този на майка ми, ме повика:
— Пърси Джаксън.
Сега вече я различих ясно. Беше с разпусната черна коса и рокля от зелена коприна. От нея струеше светлина, а очите й бяха толкова омайно красиви, че почти не обърнах внимание на големия колкото жребец морски дракон, който яздеше.
Тя слезе до мен. Морският дракон и акулата се дръпнаха настрани и се заиграха на гоненица. Подводната дама ми се усмихна.
— Стигна далече, Пърси Джаксън. Браво на теб.
Не знаех как е редно да се държа, но за всеки случай се поклоних.
— Вие говорихте с мен в Мисисипи.
— Да, дете, аз съм нереида, морски дух. Не е лесно да се появя толкова нагоре по течението на реката, но наядите, моите сладководни братовчедки, ми помогнаха да поддържам жизнената си сила. Те почитат господаря Посейдон, макар и да не му служат.
— А вие служите на Посейдон?
Нереидата кимна.
— Отдавна не се е раждало дете на бога на моретата. Наблюдавахме те с голям интерес.
Изведнъж си спомних как като малък във вълните на плажа в Монток постоянно виждах лица — отражения на усмихнати жени. Но не се бях замислял за това, както и за всички останали странни неща в живота ми.
— Ако баща ми толкова се интересува от мен, защо не е тук? — попитах. — Защо не говори с мен?
От дълбините се надигна студен полъх.
— Не съди прибързано повелителя на морето — отвърна нереидата. — Посейдон е на ръба на нежелана война. Много дела запълват времето му. Освен това му е забранено да ти помага пряко. Боговете не бива да проявяват благосклонността си открито.
— Дори и към децата си?
— Най-вече към децата си. Боговете могат да оказват влияние само непряко. И точно затова ти нося предупреждение и дар.
Протегна ръка. В дланта й проблясваха три бели перли.
— Знам за пътуването ти към царството на Хадес — рече тя. — Малцина простосмъртни са оцелявали там — надареният с невероятен талант Орфей; непобедимият Херкулес и Худини, който би могъл да избяга дори и от дълбините на Тартар. И ти ли си толкова изкусен като тях?
— Ъъъ… не мисля, госпожо.
— Но ти имаш нещо друго, Пърси. Имаш заложби, които тепърва ще откриеш. Оракулите ти предричат славно и страшно бъдеще, стига да оцелееш, докато станеш мъж. Посейдон не би допуснал да загинеш преждевременно. Затова приеми дара му и когато изпаднеш в беда, смачкай една от перлите с крака си.
— И какво ще стане?
— Зависи от какво имаш нужда — отговори нереидата. — Но не забравяй: това, което принадлежи на морето, винаги се връща при него.
— А предупреждението?
Зелените й очи грейнаха.
— Хадес властва над съмненията и страха. Ще се опита да те изиграе и да пробуди недоверие към твоите преценки. Влезеш ли веднъж в царството му, няма да те пусне да си тръгнеш по своя воля. Но не губи вярата си. Слушай сърцето си, или ще загубиш всичко. Успех, Пърси Джаксън.
Повика морския дракон, метна се отгоре му и се спусна в бездната.
— Почакайте! — извиках след нея. — В реката ми казахте да не се доверявам на даровете. Кои дарове?
— Сбогом, храбрецо — извика тя, гласът й глъхнеше в дълбокото. — Слушай сърцето си.
За секунди се превърна в искряща зелена точка и след това и тя изчезна.
Исках да я последвам надолу в мрака. Исках да видя двореца на Посейдон.
Но вдигнах глава и видях, че повърхността потъмняваше — слънцето залязваше. Приятелите ми ме чакаха. Не разполагахме с време за губене…
Оттласнах се нагоре към брега.
Когато стъпих на пясъка, дрехите ми мигом изсъхнаха.
Разказах на Гроувър и Анабет за срещата с нереидата и им показах перлите.
Анабет се намръщи.
— Всеки дар си има цена.
— Но тя не поиска нищо в замяна.
