На шести ноември вечерта мина да я вземе. Тя излезе с дълга вечерна рокля, синкаво зелена, с малък шлейф. Лъхаше на непознат парфюм, в черната й гладка коса блестеше бисерен наниз — жена от съвсем друг живот, поразително красива и ефектна. Само усмивката й беше все, така срамежлива, с тази усмивка тя сякаш питаше Юра: Харесва ли му, разбира ли той, че се е облякла така заради него?
Лена отвори вратата на трапезарията.
— Владик, в десет часа да си легнеш.
— Ще си легна — отговори Владлен, който майстореше нещо на перваза.
Като й подаваше палтото, Юра попита:
— А вашите къде са?
— Татко е в Краматорск, мама — в Рязан.
— За празниците ли?
— По празниците татко винаги обикаля заводите, а мама изнася лекции.
Тя подхвана под палтото дългата си рокля и каза:
— Ей това й е неудобството.
Имаха късмет. От двора тръгваше кола. Оказа се, че шофьорът познава Лена и ги закара до „Мясницкая“. Възрастен, важен, от онези, които возят големите началства, той беше любезен с Лена и се правеше, че не забелязва Юра. Но Юра не се задълбочи в тази мисъл, не му даваше мира друга: че Лена е сама и след клуба ще може да се качи при нея. Тя седеше до него на меката седалка, близостта й го вълнуваше, но още повече го вълнуваше и плашеше мисълта, че именно днес може да се реши всичко.
Той беше ходил с жени, но то беше съвсем друго. Домашната прислужница на съседите, едно развалено момиче от техния двор, моми от селото, където ходеше с баща си. С тях всичко беше ясно, те сами отговаряха за постъпките си, а сега за всичко щеше да отговаря той, с Будягин няма шега. Друг на негово място би се оженил, но нещо плашеше Юра, прекалено висок ще е скокът. И дали Лена ще бъде съпругата, която му е нужна? Не си представяше редом със своето семейство нейното — чуждо и враждебно. Трябва да изчака. Не губеше надежда да стане адвокат, да се сдобие с независимост. Ако се ожени за Лена, ще се окаже вързан за тази колесница.
Спряха пред Деловия клуб. Юра не знаеше как да отвори вратата на колата, врътна една дръжка, друга, вратата не се отваряше. Тогава Лена се пресегна през него, натисна, където трябваше, и меко усмихната, каза:
— В тази кола дръжките са много неудобни.
Опитът й да замаже несполуката му уязви Шарок — Лена подчерта, че никога не се е возил на такива коли. Но отново не се издаде. Хвърли студен поглед на шофьора, влезе след Лена в Деловия клуб. Той ще прави това, което си иска, ще живее така, както му харесва. Сега му харесва Лена. Седеше до нея, улавяше насочените към тях погледи, беше свикнал с женски погледи, но днес те бяха други, особени: любопитството към мъжа, удостоен с вниманието на най-интересната жена тук.
Пя Русланова, Хенкин чете разкази на Зошченко. После започнаха танците. Лена танцуваше послушно. Може би не така леко както момичетата по кварталните забави, но сама се смееше на своята несръчност, доверчиво се притискаше до него.
Тя излезе да оправи прическата си, Юра остана при една колона, разглеждаше събралите се тук хора. Командири на промишлеността, научни работници, цветът на московската техническа интелигенция, хора, които работят в народните комисариати, въртят се около началството, получават високи заплати, премии, пазаруват в закритите разпределители, ходят в изгодни командировки. Юра добре знаеше колко бързо се издигат щастливците, които след института си намират служби във висшите учреждения, и какъв ярем теглят другите, изпратените в производството.
Какво ще постигне той в завода? Ще търчи по народните съдилища, ще води нищожни дела за уволнения и самоотлъчки, ще защитава жалби за лошото качество на брезентовите ръкавици. Друго нещо е юридически отдел на народен комисариат, главно управление, тръст.
Големи дела, високи инстанции — върховните съдилища на Съюза на републиките. Това може да му влезе в работа и за бъдещата адвокатура. Но ще мисли за това после. Най-важното е да се изскубне от общото разпределение, а после всичко ще тръгне по-лесно.
Стрелката на часовника показваше единайсет. Юра искаше да се върнат у Лена, преди портиерът да заключи външната врата.
— Не се ли умори? — попита той.
— Да постоим още — усмихната помоли Лена.
Минаваше дванайсет, когато излязоха от клуба. Ръмеше рядък дъждец, приятен и освежаващ след задушната зала. По стъклата на уличните фенери се стичаха струйки вода, по улицата нямаше никакви хора. Само в зданието на ОГПУ4 на Лубянския площад прозорците светеха.
Наближиха нейния дом.
— Ще се качиш ли?
Спокойният тон, с който тя произнесе тези думи, порази Юра.
Той мълчаливо я последва. Вратата им отвори същият дядка, портиерът. Не попита защо външен човек се качва толкова късно у Будягини. Школуван е. На нищо не бива да се учудва.
Лена запали лампата в антрето, открехна вратата на трапезарията.
— Спи… Постой в татковия кабинет, да се преоблека.
Тя запали в кабинета, още веднъж се усмихна на Юра и го остави сам.
Шарок прегледа купчинката книги: томче на Ленин с листчета за отбелязване между страниците, книги по металургия, „Петър Първи“ на Алексей Толстой. Нямаше официални книжа, секретни бюлетини, забранени книги, които могат да четат само те, оръжие, което всички те имат — Юра беше убеден, че имат браунинги, защото браунингът се носи удобно в задния джоб. Обзе го желание да види нещо забранено, недостъпно, да се докосне до тайната на тяхната власт.
Всеки момент можеше да влезе Лена, трябваше да побърза. Подръпна средното чекмедже на бюрото — заключено беше, опита и страничните, и те не се отваряха. Тъкмо се бе отпуснал в креслото, влезе Лена с бяла блузка и синя пола, каквато беше свикнал да я вижда.
— Да сваря ли кафе?
Минаваше покрай него, докосваше го, усмихваше му се и когато се наведе над масата, за да налее кафето, той видя гърдите й. Никога не бе оставал насаме с Лена нощем, никога не бе пил такова кафе, такъв ликьор.
— Искаш ли още?
— Стига толкова.
Той се премести на дивана.
— Да поседим…
С чашката в ръка тя също се премести на дивана. Той взе чашката от ръката й, остави я на масата. Тя го гледаше учудено усмихната. И тогава безцеремонно като уличен хаймана, загледан право в уплашените й очи, той я дръпна към себе си.
4.
На Седми ноември Саша чакаше колоната на института на ъгъла на „Тверская“ и „Болшая Грузинская“.
Колоните се движеха бавно. Над редиците се развяваха знамена, транспаранти, портрети… Сталин… Сталин… Сталин… Възрастни мъже съсредоточено надуваха тръби, хората в редиците пееха нестройно, танцуваха и тропаха по руски на асфалта. Високоговорители разнасяха звуците и шумовете на Червения площад, гласовете на радиокоментаторите, приветствията от Мавзолея, възторжените викове на минаващите през площада манифестанти.
Колоната на института се зададе към два часа и веднага спря. Редиците се разбъркаха. Саша си проправи път през тълпата до своята група. И веднага улови напрегнато любопитните погледи, насочени към него: така се гледа човек, изпаднал в беда. Не беше заради заседанието на бюрото. Нещо друго имаше.
