Но никой нищо не каза и той не попита. Само приятелят му Руночкин явно искаше да му каже нещо, но не можеше да се отдели от транспаранта, който носеше.
— Строй се! Строй се! — завикаха отговорниците.
Редиците бяха с определен брой хора, Саша застана на опашката на колоната при някакви студенти от други курсове. Оттук виждаше факултетското знаме и транспаранта, който носеха Руночкин и още едно момче. Преодолявайки съпротивата на вятъра, транспарантът се изду, залитна назад, платът се разкриви, после се оправи. Колоната тръгна.
Още преди Триумфалния площад отново спряха. Саша отиде при своята група, Руночкин пое насреща му.
— Свалиха стенвестника.
Дребничък, с различно високи рамена, Руночкин на всичко отгоре беше и малко кривоглед и затова, когато говореше, леко извръщаше и навеждаше глава.
Свалили са стенвестника! Защо? Такова нещо досега не беше се случвало.
— Кой го свали?
— Баулин. Заради епиграмите. Било опошляване на ударничеството.
Редактор на стенвестника беше Руночкин. Но да се включат епиграми, бе предложил Саша и дори бе написал едната, за отговорника на групата Ковальов: „Упорен труд — такваз е модата, а той, оригиналът смел, пак губи дневник сред природата и всичко знай, макар не чел.“ Останалите три епиграми написа Роза Полужан. За Борка Нестеров: „Пържолка най-тлъста, паница ориз — ще са паметник чуден, умре ли Борис“; за Петка Пузанов — че обича да си поспива; за Приходко — че се изхитря най-много да се вози по автомобилна практика. Не е гениално, дори не е смешно, но е невинно. „Опошляване на ударничеството!“
— Къде го видяха това опошляване?
Руночкин сведе глава настрани.
— В епиграмите. Защо били само за ударниците? Казвам им: сложили сме снимки само на ударниците, та покрай тях и епиграмите.
После — защо нямало уводна статия?
Пак Саша беше предложил да не се пише уводна статия. Защо трябва да повтарят онова, което ще излезе в другите вестници? Броят трябва да бъде весел, наистина празничен, да се чете, а не да виси оклюмано в коридора. Тогава колегите се съгласиха с него. Само плашливата Роза Полужан изразително погледна Саша.
— По-добре напиши уводна статия и я подпиши.
— От Азизян ли те е страх?
Така отговори той на Роза. И ето какво стана сега. Още се влачи историята с Азизян, сега пък нова. Добре де, ще се измъкнем някак!
Преди Страстния площад колоната отново спря. Оттук вече щяха да вървят без забавяне, затова отговорниците проверяваха дали в редиците няма излишни хора, изравняваха, уплътняваха колоната, та после, без да спират, с бърза крачка да изминат последната част от пътя до Червения площад.
До групата приближиха Баулин и Лозгачов. Лозгачов носеше на ръкава си червена лента — като началник на институтската колона.
— Панкратов — Баулин строго изгледа Саша, — ти май смяташ, че не е необходимо да се явяваш в определения час за манифестация?
Баулин не беше прав. Студентите, които живееха в града, винаги се присъединяваха към колоната по пътя й. И Баулин не можеше да знае кой от хилядата студенти е дошъл в института, а кой — по-късно. Виж, обаче за Саша е попитал, а сега дойде, публично отбеляза провинението му. Несправедливостта беше още по-унизителна, защото Баулин беше сигурен: тук, пред всички, Саша няма да посмее да му възрази.
Защо пък да не посмее?
— Аз съм на манифестацията, мисля, че ме виждате. Не е ха-лю-ци-на-ция — отговори Саша с измамната учтивост, с която интелигентните арбатски момчета си говорят преди сбиване.
Баулин каза само:
— Много приказваш, ама внимавай.
И без да дочака отговора на Саша, продължи пътя си.
Потоците, прииждащи от двете страни на Историческия музей, се сливаха на Червения площад, стъпката им ставаше по-стройна и бърза и по площада вече дори подтичваха, разделени от плътните редици червеноармейци.
Колоната на Саша се движеше близо до Мавзолея. На трибуните стояха хора, военни аташета с оперетни униформи, но никой не ги гледаше, всички погледи бяха устремени към Мавзолея, само една мисъл вълнуваше всички: тук ли е Сталин, ще го видят ли?
И те го видяха. Лицето с черните мустаци, сякаш слязло от безбройните портрети и скулптури. Бе застанал неподвижно, с ниско нахлупена фуражка.
Виковете се усилваха. Сталин! Сталин! Саша крачеше като всички, не откъсваше очи от него и също викаше: Сталин! Сталин! Вече минали покрай трибуните, хората продължаваха да се обръщат, но червеноармейците ги подканяха — не се бавете! Марш! Марш!
Край храма „Василий Блажени“ колоните се разбъркаха, тълпата безредно заслиза към Москва река, качваше се по моста, изпълваше крайбрежните улици. Барабаните, тръбите, знамената, плакатите и транспарантите се товареха на камиони. Всички бързаха да се приберат, уморени, изгладнели, бързаха към Каменния мост и Пречистенските врати, към трамваите.
В тази минута възторжените викове на площада достигнаха върха си и като гръмотевичен тътен отекнаха чак до крайбрежната улица — Сталин бе вдигнал ръка, за да поздрави манифестиращите.
След празниците се проведе извънредно заседание на партийното бюро и актива. Събраха се в малката актова зала. На трибуната стоеше Лозгачов, прелистваше някакви книжа.
— Във факултета — каза той — са извършени две антипартийни прояви. Първата — нападката на Панкратов срещу марксизма в науката за социалистическата счетоводна отчетност, втората — стенвестникът, издаден от същия този Панкратов. Подгласници на Панкратов са били комсомолците Руночкин, Полужан, Ковальов и Позднякова. Комунистите и комсомолците от групата не са им дали отпор. Това говори за притъпена политическа бдителност.
В празничния брой на вестника — продължи Лозгачов — липсва уводна статия за шестнайсетата годишнина на Октомври, нито веднъж не се споменава името на другаря Сталин, портретите на ударниците са придружени със злобни клеветнически стихчета. Ето едно от тях, написано между другото от самия Панкратов: „Упорен труд — такваз е модата, а той, оригиналът смел, пак дневник губи сред природата и всичко знай, макар не чел.“ Какво значи „такваз е модата“?… — Лозгачов хвърли към залата строг поглед. — Нима трудът у нас е „мода“. Нашите хора създават с труда си основите на социализма, трудът у нас е въпрос на чест. А за Панкратов той е само поредната „мода“. Само злостен враг, целящ да измами нашите хора, може да напише такова нещо. При това на предишното заседание някои се опитаха да защитават Панкратов, уверяваха ни, че неговата нападка срещу лекцията на Азизян, фактът, че той защитава Криворучко, са случайност.
— Кои бяха тези „някои“? — попита Баулин, макар че като всички знаеше за кого става дума.
— Имам предвид декана на факултета Янсон. Мисля, че трябва да му се потърси отговорност.
— Ще му се потърси — обеща Баулин.
— Другарят Янсон — продължи Лозгачов — е създал във факултета обстановка на благодушие, безгрижие и така е дал възможност на Панкратов да осъществи своята политическа диверсия.
— Позор! — извика Карев, студент четвъртокурсник, миловидно момче, известен на целия институт демагог и подлизурко.
— Партийното бюро на института — завърши Лозгачов — решително реагира на вражеската постъпка на Панкратов и свали вестника. Това говори, че като цяло партийната организация е здрава. Нашето твърдо и безпощадно решение ще изрази това още веднъж.
Той събра листовете си и слезе от трибуната.
— Редакторът тук ли е? — попита Баулин.
