прибягва до помощта на Иван Григориевич. Да си мислят каквото искат. Може пък нещо да се е съветвал с Будягин. Като с по-възрастен другар. Именно, именно като с по-възрастен другар! Впрочем те няма да попитат, деликатни са.
— Здрасти! — каза Шарок.
— Здрасти! — отговори от името на всички Максим Костин.
С изгладената си гимнастьорка и лъснатите до блясък ботуши, с грижливо сресаната си руса коса, широкоплещест, румен, Максим бе грейнал, както е нормално да грее млад курсант, получил цял ден отпуск.
До него на дивана седеше Нина Иванова и мачкаше с пети наполовина изутите си обувки. „Да си беше купила по-голям номер, глупачко“ — помисли си Шарок. Нинка изобщо не умееше да се облича, и в делник, и в празник — с една и съща дреха. Не я биваше дори да се среше, като имаш конско чело, закривай го, какво си си отметнала космалаците назад.
Потупа Вадим Марасевич по рамото. Към този безвреден дърдорко, синче на известен московски лекар, Юра изпитваше миролюбиви чувства. Пълен, разплут, с дебели устни и къси, рошави като на рис вежди над малките мътни очички, излегнат в креслото, Вадим философствуваше нещо за Уелс.
Малкият Владлен Будягин си пишеше домашните, седеше сред разпилените по бюрото тетрадки, подвил крака в дълги кафяви чорапи. Лена разсеяно следеше движението на писалката, с която брат й изписваше криви букви, усмихна се на Юра, кимна — седни…
Ето я цялата тяхна компания. Няма го само Саша Панкратов.
— Уелс предсказва войни, епидемии, разпадане на САЩ — говореше Вадим, — а после властта ще вземат учените и летците.
— Историята на човечеството не е фантастичен роман — възрази Нина, — властта се взема от класи.
— Безспорно — снизходително се съгласи Вадим, — но е интересен ходът на мислите му: учените и летците са лостовете на бъдещата власт, технокрацията, покорила пространството.
— Братлета — каза Максим, — Германия ще се въоръжава, всички се въоръжават.
— Хитлер няма да се удържи дълго — възрази Нина, — осем милиона гласуваха за социалдемократите, пет — за комунистите.
— Ама Телман не можаха да скрият — намеси се в разговора Юра, искаше да каже, че пет милиона, които не са успели да опазят един човек, за нищо не ги бива.
Но на никого и през ум не му мина да търси в думите му скрит смисъл. Твърде силно вярваха самите те, за да поставят под съмнение вярата на другаря си. Можеха да спорят, да се карат, но бяха непоколебими в онова, което представляваше смисъл на живота им: марксизмът е идеологията на тяхната класа, световната революция — крайната цел на борбата им. Съветската държава, е непобедима крепост на международния пролетариат.
— Отвикнали са от конспирацията — каза Максим.
— Димитров разтърсва тази държава като круша — подзе Вадим Марасевич — феерично зрелище, процесът на века!
Той заговори за процеса срещу Димитров, за възможността за война, тоест за нейните симптоми, които разбирал само той и никой друг от околните. Ала тук добре познаваха Вадим и не го оставиха да дърдори. Нова кланица ли? Човечеството не е забравило световната война, отнесла десет милиона живота. Нападение срещу Съветския съюз? Че нима световната работническа класа ще допусне това? И Русия вече не е предишната. Магнитка и Кузнецк дават чугун, пуснати са в експлоатация Сталинградският, Челябинският и Харковският тракторен завод, автомобилните в Горки и Москва, „Фреза“, „Калибър“, заводът за сачмени лагери, построени са първите съветски блуминги.
Гордост изпълваше сърцата им. Ето я тяхната страна, ударната бригада на световния пролетариат, крепостта на наближаващата световна революция. Да, те живеят с купони, отказват си всякакви удоволствия, но затова пък строят новия свят. Когато хората са гладни, отрупаните витрини на торгсините са отвратителна гледка. Но с това злато ще бъдат построени заводи — залогът за бъдещето изобилие.
Те винаги говореха така. И всичко тук бе както винаги. Лъснати паркети, дълга маса под нисък абажур, на масата мармалад — спокойствието на велможния дом. Когато налива чая, Ашхен Степановна пита: „Максим, с лимон ли го искаш?“, и както винаги руското име Максим, изречено от тази арменка, звучи на Шарок неестествено.
И все пак? Какво са постигнали те, за които всичко е достъпно? Нина е учителка, Лена — преводачка от английски в техническата библиотека. Максим завършва пехотната школа, ще тегли армейския ярем. Простодушни са — ето фаталната им слабост. Такива бяха мислите на Юрий Шарок. Но той попита следното:
— Момчета, а къде е Саша?
— Няма да дойде — отговори Максим.
В този кратък отговор Шарок долови неприятната за него сдържаност на комсомолските активисти, знаещи неща, недостъпни за другите.
— Случило ли се е нещо?
Лена каза, че Саша има неприятности и баща й се е обаждал на Глинска.
Непоколебимият Сашка! Я гледай ти! Настроението на Юра се подобри. Когато него, Шарок, го приемаха в комсомола, Саша произнесе краткото „нямам му вяра“ и се въздържа при гласуването. В завода изпратиха Шарок да учи при един фрезист, а Саша пожела да участвува в бързото разтоварване на някакви вагони и цяла година блъска хамалин — на страната, видите ли, й трябвали и хамали. Искаше да учи в историческия, но отиде в технически вуз: на страната и трябвали инженери. От една мая са с Будягин, затова чичката толкова го обича. Но какво ли се е случило? Ако беше някоя дреболия, Будягин е нямало да се намеси.
— В нашия институт — каза Юра — едно момче се обади на събранието: „Какво е жената? Пирон в стола…“
— Прочел го е от Мендел Маранц — обади се Вадим Марасевич.
— …А събранието беше по случай Осми март. Изключиха го от института, от комсомола, от профсъюза…
— Репликата е била неуместна — каза Нина Иванова.
— Ако вземат да изключват всички, кой ще остане? — навъси се Максим.
— Когато се превърнат в правило, изключванията престават да бъдат изключение — пошегува се остроумният Вадим.
Лена Будягина се бе родила в чужбина, в семейство на политемигранти. След революцията живя там с баща си, който беше дипломат, и се върна в Русия доста несигурна в знанията си по родния език. А не искаше да се различава от другарите си, потискаше я всяка дреболия, която подчертаваше особеното й положение. Беше болезнено чувствителна към всичко, което й изглеждаше истински народно, руско.
Юрка Шарок, обикновеното московско момче от работнически произход, независимо, самолюбиво и загадъчно, веднага привлече вниманието й. Тя помагаше на Нина Иванова да го възпитават, но сама разбираше, че прави това не само в името на обществените интереси. И Юра го разбираше. Ала в училище любовните чувства се смятаха за недостойни за истинските комсомолци. Деца на революцията, те искрено мислеха, че да те влече личното, значи да предаваш общественото.
След като завършиха, Юра, без да прави решителни стъпки за сближаване, изкусно поддържаше техните отношения на нивото, на което те се бяха задържали: понякога се обаждаше по телефона, канеше я на кино, на ресторант, ходеше у тях, когато се събираше цялата компания. Когато прегърна Лена в антрето, Юра надхвърли това ниво. Посегна неочаквано грубо, но с решителността, която покорява подобни натури.
Няколко дни Лена чака той да й се обади и като не дочака, обади се тя, просто така, както обикновено. Гласът й беше спокоен, внимаваше ясно да произнася окончанията на думите, обмисляше ударенията и говореше бавно, дори по телефона се чувствуваше срамежливата й усмивка. Но Юра бе очаквал позвъняването й.
— Тъкмо и аз се канех да ти се обадя. Имам два билета за Деловия клуб, за шести. За танците. Искаш ли да идем?
— Разбира се.
