— Защо не идваш? — тихо попита Зида.
— Настроението ми е отвратително.
— Намини, Сашенка, домъчня ми за тебе…
— Ако ме видят, ще има да патиш. Да не мислиш, че не разбират за кого гориш газ нощем?
— Вече няма да паля. Щом се стъмни, ела. Ще изпържа прясна риба, тиганици.
Нейната близост, гласът й, познатият аромат на евтиния й парфюм развълнуваха Саша.
— Ще пием с Федя, как да дойда пиян?
— Какъвто си, такъв ела.
— Не мисли за тази глупава история, не се тормози — говореше му Зида, — Алфьоров отишъл в МТС-то, казал да ремонтират сепаратора, още същия ден го поправили. Той самият не иска да се води следствие.
— Откъде знаеш?
— Каза ми директорът на МТС-то, приятелки сме с жена му.
Измислила го е за негова утеха. Алфьоров може и да е ходил в МТС-то, да се е интересувал от сепаратора, но сигурно тя самата е молила директора по-бързо да го ремонтират. На Зида той каза:
— Щом тази история свърши, ще измислят друга. Ще намерят нещо.
— Всичко, което се случи с тебе, е случайност, такова нещо тук никога не се беше случвало.
— Слушай — изведнъж се сети Саша, — а твоят познат директор не може ли да ме изиска на работа в МТС-то? Сигурно им трябват хора.
Тя се надигна на лакът, погледна го, лицето й беше съвсем близо, под лунната светлина, проникваща през малките прозорчета, изглеждаше неестествено бледо.
— Искаш да се преместиш в Кежма ли?
— Миличка моя — каза Саша, — нали трябва да работя нещо, от нещо да живея.
Тя отпусна глава на възглавницата, замълча. Не иска той да се премести в Кежма, страхува се да не го загуби. Какво да се прави, тя и тъй, и тъй ще го загуби. Дори благополучно да изтърпи срока на присъдата си, и там, на свобода, няма право да свързва бъдещето си с никого. Върху него ще тегне съдимост, завинаги ще остане в полезрението на дяковците, може ли да поеме отговорност за още една съдба, за още един живот, да обрече Зида на митарства и скитни. Ще трябва да се запилее нанякъде, да се изпари, да се скрие безследно, да скъса всичките си стари връзки, той е белязан. Трябва да бъде сам. Не знае дали ще може да защити собствения си живот, но със сигурност не ще може да защитава два живота.
— Пошегувах се — каза Саша, — недей моли за мен. И тъй, и тъй няма да ме вземат на работа. Пък и в Кежма има по-голяма опасност да се натопя в някаква история. Там всичко ще стоварват върху мен.
Зида протегна ръка в тъмното, намери главата му, погали го.
— Не се огорчавай, млад си, всичко е пред тебе. Колко ти остава? Две години.
— Две години и четири месеца — уточни Саша.
— Ще отлетят бързо, Сашенка. Ще те освободят, ще си заминеш.
— Къде? — попита Саша. — В Москва няма да ме пуснат. Значи пак ще скитам, на всичко отгоре с член петдесет и осми в биографията.
— Защо не заминеш на друго място, например при нас, в Томска област…
Той долови в думите й нещо недоизказано.
— И каква полза от това?
— Там не те познават… — отговори Зида и той отново долови недоизказаност: не се решава отведнъж да му каже каквото иска.
— Виж какво, в паспорта името ми ще бъде изписано ясно и ще личи, че съм осъждан. Това се прави така: в паспорта в графата „Въз основа на какви документи е издаден“ се пише: „Въз основа на точка II от Постановлението на СНК31 СССР от еди коя си дата…“ — а то е постановление за паспортната система и нейните ограничения. Тъй че, където и да замина, в Томск или в Омск, вече съм осъждан, разбираш ли?
— Разбирам, но паспортът може да се изгуби.
Той се разсмя.
— Ако беше толкова лесно, всички осъждани отдавна да са се отървали и от паспорти, и от съдимости. Засега, мисля, никой не е успявал. При издаването на нов паспорт се прави запитване, където трябва, и всичко се изяснява.
— Там имам познати, всичко могат да уредят.
— Нямам намерение да живея с незаконен, фалшив паспорт.
— Всичко ще бъде законно, но ще трябва да си смениш името.
— Как така? Интересно!
Зида отново се надигна на лакът, наведе се към него.
— Ако след заточението заминем оттук двамата и там се регистрираме, по закон ти можеш да вземеш моето фамилно име и ще ти издадат нов паспорт. И в графата, за която говориш, ще пише: „Издаден въз основа на брачно свидетелство.“ Ще бъдеш Ицхаков вместо Панкратов, и това име не е лошо.
— Значи ще стана мюсюлманин — засмя се Саша, — а няма ли да ме накарат да се обрежа?
— Говоря ти сериозно. Имам там сигурни хора.
— Сега ли го измисли?
— От памтивека живея в Сибир и знам, хората така правят. Не ти се натрапвам, просто мисля как най- добре да излезеш от това положение. А после, ако искаш, можем да се разделим, ти ще си останеш Ицхаков, но с чист паспорт. Ще ми направиш талак.
— Какво значи талак?
— По татарски — развод. Когато мъжът изгонва жена си, той три пъти произнася думата талак.
Горката Зида, смята, че я очаква щастие, но щастие не ще види нито тя, нито той. Тя му предлага вариант за заешки живот, под чуждо име, с чужд паспорт. И ако някъде срещне някой познат, ще трябва да му обяснява, че вече не е Панкратов, а Ицхаков, защото, видите ли, се е омъжил. И ако дяковците се доберат до него, ще злорадствуват и ще тържествуват: опитал се да се скрие зад гърба на жена си, не, драги, от нас не можеш се скри зад ничий гръб. И не случайно живееш с фалшив паспорт, на честния съветски човек не му трябва фалшив паспорт, честният съветски човек не си променя името.
Но не искаше да обяснява всичко това на Зида. Защо да я обижда.
— Разбери, Зида — каза Саша, — когато човек постъпва на работа, трябва да попълни анкета, да напише автобиографията си, къде е роден, къде е учил, какви се родителите му и какви се родителите на родителите му. Няма начин да укрия Панкратов. Ще започнат издирвания и всичко ще се разбере.
Тя настояваше:
— Ще заминем в някой отдалечен район, ще станеш шофьор или механик, за такава работа не се попълват анкети, не се правят издирвания.
— Стига — каза Саша, — разговорът ни става безсмислен. С това име съм се родил, с него ще си умра. Без промени.
7.
Финансовият инспектор обвини Костя в укриване на доходи и му наложи огромен данък, ако не го платеше, щеше да влезе в затвора. А засега описаха имуществото на Костя — там, където бе регистриран, в Соколники, макар че това имущество, както той твърдеше, принадлежало не на него, а на бившата му съпруга Клавдия Лукяновна. Така Варя научи, че той не е разведен.
Ако Костя от самото начало й беше казал, че е женен, но не е успял да оформи развода си, Варя не би обърнала на това особено внимание. Но той скри, затова не бе показвал и паспорта си, такива уловки са унизителни. Първият сигнал от другия, неизвестния живот на Костя.
— Ляленка — убеждаваше я Костя, — не можех да постъпя другояче. С Клавдия Лукяновна се разписах само заради московското жителство, като й платих много пари. Не съм ти казвал това, страхувах се, че няма да ме разбереш. Но такива сделки се правят с хиляди, инак хората не биха получили московско жителство. За да се отпиша от жилището на Клавдия Лукяновна, трябваше да се регистрирам някъде другаде. Къде?
