Тази мисъл веднага я успокои, Вика схвана какъв шанс й се отваря: сега вече Юрочка ще бъде принуден да я пусне, сега вече няма как да се измъкне. Днес той й се подигра, сега ще плати за този унизителен разговор.
Разговорът беше такъв.
— Юра — каза Вика, — аз ще се омъжвам.
— Така ли? — весело отвърна той. — Интересно, за кого?
Тя каза името на Архитекта. Шарок знаеше това име. Но не се изненада особено.
— Честито. Прочута личност.
— Сталин е харесал проекта му.
— Видях този проект на изложбата — сдържано отговори Шарок, уж дори не смееше да говори за проект, одобрен от самия Сталин.
— Ще трябва да се разделим с тебе, Юра.
Той се престори, че не я разбира.
— В какъв смисъл?
— Сега съм съпруга, знаеш чия. Променя се начинът ми на живот, край на ресторантите, старият кръг от познати отпада.
— Ще се срещаш с други хора.
— Не, мъжът ми живее много затворено. От 9 сутринта до 11 вечерта е в ателието, а аз го чакам вкъщи. Сама. Но това дори не е най-важното. Не мога, нямам право да крия нищо от него.
— Ами недей да криеш — спокойно каза Шарок.
— Тоест как… Да му разкажа за нашите срещи ли?
— Ако смяташ, че е необходимо, разкажи му.
— Но аз съм се подписала, че няма да разгласявам това, което върша.
— В интерес на семейното ти огнище ти разрешавам да разгласиш — захили се Шарок.
— Но той веднага ще ме напусне. Шарок сви рамене.
— Защо? Защото изпълняваш дълга си ли?
Тя загледа Шарок с широко отворени очи. Та той чудесно разбира, че тя никога на никого не ще каже това. Но не иска да я изпусне от ноктите си, иска да долага за собствения си съпруг и нито за миг не се съмнява, че ще я накара да го прави. И все пак тя отговори така:
— Добре, ще му кажа всичко.
Той изкриви устни.
— Разкажи му, разкажи… А и ние ще добавим едно-друго. Ще му изброим всичките ти чужденци. — Той се захили. — Ти пък ще му обясниш кое какво им е на чужденците… С тях сигурно по-сладко се спи?…
— Юра, какво говориш?
Той удари с юмрук по масата, закрещя:
— Знам аз какво говоря!… Ти, курво, спиш с тях, влачиш се по стаите им, здраво си се обвързала с чуждестранните шпиони. До уши си в калта. Та тъкмо ще разкажеш на мъжленцето си какво им е привлекателното, а той да те слуша.
— Юра, как можеш? Виждала съм тези хора само на маса.
— Лъжеш! Спала си с тях. Последния път беше с шведа. Ние познаваме и него, и всички, които си имала преди него, всички до един. Какво, руснаците не ти ли стигат! С какво са по-лоши, отговаряй!
Можеше да бъде и по-учтив, тя спа и с него, нали е руснак… Но си премълча, смазана от неговата осведоменост. А той продължи, загледан с омраза във Вика:
— Ах, това са просто таткови познати, прочути хора, нали… Професор Крамер, Росолини, Курт Зандерлинг — в гласа му се долавяше погнуса. — „Талантливи цигулари“, ах, ах, Фриц, Ханс, Михел… Съвсем по роднински. Котенца! А тези котенца са активни дейци на нацистката партия, фашисти, шпиони! И японците, с които гуляеш, всичките до един са шпиони, и то големи, има и полковници. Не знаеш ли за какво идват при нас, колко ни обичат? Мърсувала си с тях, а сега идваш: Пуснете ме, инак ще кажа всичко на мъжа си. Не, драга, няма да му кажеш, ние сами ще му разкажем, пък да видим дали ще се ожени за тебе?!
Тогава тя млъкна безсилна, обречена.
Но сега, крачейки по Маросейка, Вика не се чувствуваше нито безсилна, нито обречена. Обърка сметките шивашкото синче! По негова вина тя е разобличена. Не го убеди доводът с омъжването, ще трябва да се съобрази с други доводи. Ще трябва, Юрочка, ще трябва.
В неделя Вика му телефонира вкъщи.
— Юра, здравей, Вика е на телефона, трябва бързо да се видим.
— Какво се е случило?
— Не е за телефон. Ако искаш, ще намина към тебе, ако искаш, да се срещнем навън, да се разходим.
Страх я беше да иде на Маросейка. Страх я беше да остане насаме с Шарок. Но и Шарок не можеше да й предложи Маросейка, днес не беше негов ден там. Разбираше, че Вика пак ще захленчи за мъжа си, тъй че няма нищо спешно. Но в настойчивостта на Вика се криеше нещо тревожно. И все пак той недоволно промърмори:
— Какво е това бързане? Ще се видим, когато трябва, ще поговорим.
— Въпросът не търпи отлагане — настояваше Вика. — И не е в твой интерес да отлагаме.
— Нищо, нищо, ще потърпиш.
— Добре, щом е тъй — студено произнесе Вика, — предупредих те, после се сърди на себе си.
— Това какво е, закана ли?
— Мисли каквото искаш. Питам те за последен път, можеш ли сега да излезеш на Арбат?
— Веднага ли?
— Може след един час, може след два, определи кога ти е удобно.
— Добре, след един час ще се срещнем на Собача площадка, имам път нататък.
— Да поседнем — предложи Вика и посочи една празна скамейка в градинката.
— Не — възрази Шарок, — да се разходим по онази уличка, отивам към „Воровский“.
Тръгнаха по „Трубниковский“.
— Та какво, казваш, се е случило?
— Какво се е случило ли? — повтори насмешливо Вика. — Ами това, че квартирата, в която се срещаме с тебе, Юрочка, не е редно да се превръща в място за любовни срещи.
Шарок веднага разбра всичко: тя е срещнала там Лена. Но за да спечели време, поиска тя да повтори:
— Какво, какво?
— На стълбищната площадка се срещнахме с Лена Будягина. Дори се поздравихме, все пак съученички сме. Тя естествено се досети защо идвам при тебе, нали знае къде работиш. Значи съм разкрита, вече не ставам за твоя сътрудничка, Юра. Да се разделим като приятели.
Той крачеше, мълчаливо я слушаше, обмисляше ситуацията. Работата е ясна: Лена е дошла един час по-рано, всичко е объркала тая кокошка! Сблъскала се е с Вика, обидила се е, затова не иска да се срещат, е, да върви по дяволите! Само неприятности му носи. Но и Викиният номер няма да мине, ха, решила е да го шантажира, глупачката!
Вика изведнъж го хвана под ръка, усмихна се, гальовно се взря в очите му.
— Не се сърди, Юрочка! Ти се поизложи, но си умно момче, ще оправиш всичко и никой няма да научи за резила ти. Нали аз съм още по зле: сега не мога никъде да изляза, всички ще ме избягват, ще трябва да си стоя вкъщи.
Той не си издърпа ръката. Хитра женичка е все пак, дума да няма, нагла, безпощадна. Всъщност точно такава жена му трябва на него, не като оная мокра кокошка! С тази би отишъл далече. Нищо, че оная е дъщеря на Будягин. Будягин отдавна вече го чака килията в Бутирка, а тази е от неутрално, професорско семейство.
Но беше късно да мисли за това.
— А не ти ли хрумна и друго: Лена те е видяла и е помислила, че си ми любовница?
