Вика се спря, и Шарок бе принуден да спре. Тя вече не се усмихваше, гледаха го сиви безпощадни очи.
— Не ме смятай за глупачка! Поддадох се на Дяков, защото се стъписах, и подписах документа, който той ми пробута. Но ти не си Дяков, все пак познаваме се от деца, ти си приятел на брат ми, идваш у дома, освен това си спал с мене… Би могъл и да ме пощадиш — не ме пощади. Сега аз няма да те пощадя, имай предвид: Ще изпратя писмо на Ягода как си си уредил бардак на „Старосадский“ и как си ме разкрил пред една от любовниците си, а тази любовница е дъщеря на заместник-народен комисар и моя приятелка от детинство. Това писмо е готово, написано. Ако сега ме арестуваш и откараш, писмото ще замине. Имай го предвид.
— Да те арестувам, да те откарам — презрително промърмори Шарок. — На кого си потрябвала?
И тръгна напред. Тя тръгна до него, но вече не го хвана под ръка.
— Щом не съм ви потрябвала, още по-добре, да се разделим. Ще стигна до крайност, пред нищо няма да се спра, няма да отстъпя.
— Ах, колко ме уплаши!
Без да обръща внимание на думите му, тя продължи:
— Аз вършех всичко честно. Срещах се с отвратителни хора, с този Либерман, но ти ме издаде заради любовните си срещички. Ще видим дали това ще хареса на началниците ти.
— Не заплашвай, не заплашвай — кисело се усмихна Шарок, — това няма да ти помогне, само ще ти навреди.
— И ти не ме заплашвай, от нищо не ме е страх. Омъжих се, уредих си живота и ще го защитавам. Нека загина, но и с твоята кариера ще е свършено, такова нещо няма да ти простят. А ако постъпиш благоразумно, всичко ще си остане между нас. Можеш да ми вярваш.
— Виж какво — този път спря Шарок. — Лена наистина те е видяла, тя ми направи сцена, признах й, че имахме връзка с тебе, нали наистина имахме?… Обещах й вече да не се срещам с тебе. И можеш да бъдеш спокойна: Лена няма да каже това на никого. От тази страна нищо не те заплашва. Колкото до писмото ти, то няма да стигне до целта си. Лена фактически е моя жена, сблъскала си се с нея, случва се, ще накараме жена ми да се подпише, че няма да разгласява тази среща и толкоз. С писмото си ще постигнеш само едно: ще те прехвърлят при друг, не съм сигурен, че така ще е по-добре за тебе.
Вика го слушаше напрегнато, гледаше го право в очите със сивите си безсрамни очи.
После твърдо, решително и злобно каза:
— Добре тогава, всеки ще тръгне по свой път. Всичко хубаво.
Но той я възпря.
— Чакай, има още нещо. Миналия път ти ме помоли да те освободя от сътрудничество. Бях длъжен да докладвам за тази молба на началника си, още същия ден подадох рапорт. Не знам какъв ще бъде резултатът. Потърпи малко.
— Колко време трябва да чакам? — попита Вика, разбирайки, че Шарок е измислил това току-що, че не е подавал никакъв рапорт, но може би ще подаде, значи се страхува.
— На следващата ни среща ще получиш отговора. Да чака десет дена! Пак да ходи в тази квартира?
— Добре — каза Вика, — ще почакам десет дена.
9.
Вика няма да отстъпи. След като се е омъжила за Архитекта, си е въобразила, че силата е на нейна страна. Силата, разбира се, е другаде, но Вика е нахална, решителна, на всичко е способна и трябва да си признае: той й даде някакъв коз.
Затова Шарок сметна за разумно да каже на Дяков:
— Виктория Андреевна Марасевич се е омъжила за Архитекта, иска да изглежда пред мъжа си примерно момиченце.
— Хленчи ли?
— Скъсала с компанията на Либерман, не се срещала със старите си приятели, не ходела по ресторанти, седяла си вкъщи. А нови познанства още нямала. Може би не е зле да я пуснем временно, да посвикне с новото си положение, да влезе в нов кръг, да се сдобие с нови познати, около Архитекта се въртят много хора, и все интересни.
— Това е разумно — съгласи се Дяков, — нека си почине. Сега виж какво, Шарок…
Дяков поразмести листовете по бюрото си, това движение означаваше, че събира мислите си, обмисля думите, които ще произнесе.
— Да, виж какво, значи — продължи Дяков, — този разговор да си остане между нас — той внушително погледна Шарок, — от Ленинград пристигна другарят Запорожец, иска да вземе в Ленинград три четири сигурни момчета от централния апарат. Разбира се, на по-високи длъжности, с по-високи чинове и заплати. Сред набелязаните е и твоята кандидатура. Какво мислиш по този въпрос?
Шарок сви рамене.
— Какво мога да мисля? Където ми наредят, там ще отида. Надявам се, московското жилище няма да ми бъде отнето?
— Разбира се, в него живеят родителите ти. Ще поработиш година-две в провинцията, впрочем каква провинция е Ленинград? Втора столица. Ще се върнеш с по-висок чин и на по-висока длъжност. Помисли! Това не е заповед, въпросът е поставен на доброволни начала. Много хора искат да работят със Запорожец, той е добър човек, весел, умее да защитава момчетата си. Това е предварителен разговор. Той лично ще разговаря с тебе, може да се спре и на друга кандидатура. Ти помисли, според мен работата е перспективна.
Неочаквано, но интересно предложение. Не може цял живот да се стои в централния апарат, не е прието, трябва известно време да поработиш в провинцията и да се върнеш в Москва с опит от практическата работа по места. Ленинград е най-добрият вариант, не е някоя провинциална дупка, пък и е само една нощ път от Москва. И Запорожец сигурно скоро ще смени стария Медвед… Значи заедно с него ще се издигне и той, Шарок. Изобщо той трябва да има опора тук. Дяков не става за опора, той е пешка. Березин? Да, голяма фигура, но не се разбират с Ягода и вероятно ще го прехвърлят в Далечния изток. А да ходи в Далечния изток — не, по-добре в Ленинград.
С една дума предложението хареса на Шарок. И с Лена раздялата ще дойде от само себе си. И с брат му. Брат му доизлежава присъдата си, ще се върне и да си урежда живота сам, да не търси помощ от него.
На Маросейка посрещна Вика в добро настроение.
— Е, приятелко, радвай се, пускаме те където ти видят очите. Не заради Лена. Докладвах, че си срещнала жена ми и този въпрос е приключен. А отменяме нашите срещи, защото ръководството сметна доводите ми за разумни, ти си стоиш вкъщи, примерна съпруга си, каква полза от тебе? Изкарай си медения месец.
— Благодаря — отговори сдържано Вика. — Ами това… Моята декларация?
— Декларацията ли? Предадена е в архивата. Искаш си я обратно ли?
— Да.
— Е, ти вече прекаляваш! Кой ще ни позволи да извадим документ от досие? Прошнуровано е, предадено е в архивата, там го четат мишките.
Вика разбираше — с този документ той пак ще я държи в ръцете си. Но засега е свободна, а после ще видим.
— Благодаря, Юра — каза тя и стана, — надявам се, че в такава обстановка — тя посочи с жест стаята — и в такива роли вече никога няма да се срещнем.
— Никога — потвърди усмихнат Шарок.
Отговорът му беше искрен. Вече никога няма да се занимава с Вика Марасевич. Когато възникне необходимост, а необходимост безспорно ще възникне, с нея ще се занимава друг.
А той мислено вече се готвеше за отпътуването за Ленинград. Никога не беше ходил в Ленинград. Много негови съученици пътуваха дотам през ваканциите, това минаваше за особен шик — да прекараш
