Лениновата директива се изпълнява точно.
— Каква директива? — сепна се Сталин.
— Директивата в смисъл, че никой освен Красин, Енукидзе, Кецховели и словослагателите не бива да знае за печатницата.
— Ти откъде знаеш, че е имало такава директива?
— Това е общоизвестен факт.
— Какво значи „общоизвестен“? Измислил го е Енукидзе и всички са повярвали. Печатницата наистина бе подчинена на задграничния център. Но от какво следва, че аз нищо не съм знаел за нея? Да, ръководеше я лично Ленин, но това изобщо не означава, че, както пише Енукидзе: нито един човек освен тях не бил знаел за нея. И ако другарят Енукидзе наистина мисли така, защо не е проверил тези факти, защо не е попитал бакинци от онзи период? И защо излиза с тази брошура именно сега? Защо подчертава именно тази подробност? Защо му е нужно всичко това? Това му е нужно, за да опровергае тезиса за приемствеността на ръководството, за да докаже, че днешното ръководство на ЦК не е пряк наследник на Ленин, че преди революцията Ленин е разчитал не на днешните ръководители, а на други хора, нещо повече, оказвал е доверие на тези хора, а на днешните ръководители не е оказвал доверие. В чия мелница налива вода другарят Енукидзе?
— Не вярвам другарят Енукидзе да си е поставял такава задача — възрази Киров, — мисля, че просто е разказал това, което е знаел. Може да не е знаел, че Кецховели ви е информирал. Убеден съм.
— Не виждам защо си убеден — студено отговори Сталин, — не виждам защо си толкова сигурен. Другарят Енукидзе не е за първи ден в партията, другарят Енукидзе е член на Централния комитет на партията, другарят Енукидзе не може да не обмисля политическите последствия от постъпките си, другарят Енукидзе не може да не разбира на чии интереси служи неговата брошура. Ако тази брошура беше написал обикновен историк, можеше да не обръщаме внимание: историците могат да сгрешат, историците често са в плен на голите исторически факти, историците като правило са лоши диалектици и изобщо не разбират от политика. Но нали тази брошура е написана не от обикновен историк, а от един от ръководителите на партията и държавата. С каква цел е написана? Дощяло му се да пише мемоари ли? Рано му се е дощяло. Другарят Енукидзе още е млад човек, с него сме почти връстници, а аз още не се смятам за старец и не възнамерявам да пиша мемоари. Това не са мемоари, това е политическа акция. Акция за извращаване историята на нашата партия, акция за дискредитиране на днешното ръководство на партията. Ето каква цел си е поставял другарят Енукидзе.
— Мисля, че малко сгъстявате боите — намръщи се Киров, — просто на Енукидзе не му е работа да пише такива брошури, той не е историк, нито писател. Съмнявам се, че е искал да дискредитира партийното ръководство. Той е честен, искрен човек и ви обича.
Сталин гледаше Киров изпод вежди, от упор, очите му бяха жълти, тигрови. Все по-раздразнен и затова със силен акцент, той каза:
— Честност, искреност, обич — това не са политически категории. В политиката има само едно: политическа предвидливост.
Разговорът ставаше тягостен. Напоследък със Сталин изобщо трудно се разговаряше, а когато беше ядосан — особено.
— Можем да поправим другаря Енукидзе — примирително каза Киров, — да му посочим неговата некомпетентност по въпросите на историята.
— Да — подзе Сталин, — ако някой историк беше написал това, би могъл да го поправи друг историк. Но го е написал член на ЦК, един от изтъкнатите ръководители на страната. Трябва да го поправим на същото ниво — той гледаше Киров от упор, — ти пет години възглавява бакинската партийна организация, най- авторитетно ще бъде да го направиш ти.
Киров остана като гръмнат. Такова нещо досега не беше се случвало. Той, членът на Политбюро, трябваше публично да засвидетелствува, че Сталин е бил ръководител на печатницата „Нина“, за чието съществуване изобщо не е знаел, тук Енукидзе беше прав. Защо това предложение се прави на него? Проверяват лоялността му? Тя е достатъчно проверена и ако е необходимо да бъде проверена още веднъж, няма да е по този начин.
— Никога не съм се занимавал с история — каза Киров — и не съм в течение на конкретния въпрос. Освен това през периода, за който става дума, не съм бил в Баку.
— Добре — спокойно отговори Сталин, — щом не искате, недейте. Надявам се, че в партията ще се намерят другари, способни да отговорят на Авел Енукидзе — той се обърна към Жданов. — Централният комитет на партията не бива да се занимава с този въпрос. Това е проблем не на цялата партия, а само на една нейна организация, закавказката организация. Закавказката организация да се занимава със своята история. Извикайте другаря Берия, изложете му позицията на Централния комитет. Той е секретар на Закавказкия краеви комитет — това е в неговата компетенция.
11.
На другата сутрин след закуска Сталин нареди да извикат зъболекаря.
Липман дойде с куфара си, подреди инструментите, приготви легенчето, настани Сталин в креслото, върза му салфетката.
— Как спахте? — попита Сталин.
— Чудесно — Липман пълнеше спринцовката, — по-хубаво здраве му кажи, тихо, спокойно — с меко движение на ръката той положи главата на Сталин върху възглавницата, помоли го да си отвори устата, — не знам за другите хора, но на мен шумът на морския прибой винаги ми действува добре…
Сталин май почувствува леко убождане във венеца, може би му се стори — по физиономията на Липман нищо не личеше, той се взираше в устата му и все така се усмихваше. После се отпусна назад, постави ръцете си на коленете и все така усмихнат, каза:
— Да поседим малко, упойката да подействува, можете да си затворите устата, може да говорите, да се разходите, но по-добре е да поседите.
Венецът изтръпваше, натежаваше, сякаш се наливаше с нещо. На Сталин и по-рано му бяха вадили зъби с местна упойка, но не си спомняше колко трябва да чака, за да подействува упойката.
— Дълго ли ще чакаме? — попита той.
— Десетина минути според мен. Отворете устата още веднъж да погледна.
Той отново огледа устата, прокара по венците някакъв метален инструмент.
— Скоро ще се замрази, потърпете.
Той гледаше Сталин спокоен, добросърдечен, беше направил инжекцията успешно, без да причини болка, другарят Сталин трябваше да бъде доволен от него.
Сталин наистина ценеше хората, които си разбират от работата и я вършат добре. Този лекар сигурно ще живее сто години: доволен е от работата си, от живота си, от положението си. Работи в Кремъл, лекува членовете на Политбюро, сигурно добре му се плаща — ще се намерят завистници, непременно ще се намерят. Но този лекар, изглежда, няма да им обърне внимание: човек без честолюбие, каквито са повечето хора на земята. Някога, още съвсем млад, ТОЙ започна борбата заради тях, докато не разбра другите, истинските й мотиви. Но сега ТОЙ управлява тези хора, те вярват в него като в бог, а в бог може да се вярва само сляпо и безогледно, те ГО наричат баща, хората уважават само тежката, строга, но здрава и сигурна бащина ръка. И този му е предан само заради чувството на докосване до НЕГО, в обкръжението му трябва да има и такива хора. Не само охранници-вълкодави, не само помощници-честолюбци, но и простодушни, скромни, обичащи ГО и предани НЕМУ хора.
Липман седеше до него, поглеждаше часовника си, усмихваше се на Сталин, от време на време го помолваше да си отвори устата, опипваше венците с някакъв инструмент и след един такъв оглед показа на Сталин извадения и стиснат в клещите зъб.
— Кога успяхте?! Дори не почувствувах нищо.
— Нали го извадих с упойка. И зъбът едва се крепеше, можех да го извадя, както казваме ние, с пръсти.
— Ами защо не го извадихте?
— Е, тогава щяхте да почувствувате.
