добре с Ленинград, ще разберат, че причината за успехите не е само в другаря Киров, а в партията, че ленинградските комунисти следват не просто другаря Киров, а партията. И вече няма да гледат накриво твоя заместник. Нали си секретар на ЦК, отдавна трябваше да се преместиш в Москва, един секретар на ЦК трябва да живее в Москва. Ще проведеш в Ленинград отменянето на купоните, ленинградчани да те запомнят с това, това да бъде твоят, тъй да се каже, прощален акт и се прибирай в Москва.
Сдържайки избухналата ярост, Киров наведе очи. Намекът, че ламти за популярност, беше груб. Всичко беше ясно: Сталин иска да го изтегли от Ленинград, иска той да му е подръка, в Москва, иска да го подчини напълно.
— Другарю Сталин — каза Киров, — моля да не ме отзовавате от Ленинград, докато не приключим реконструкцията на града. Аз я започнах, искам аз да я завърша.
Киров произнесе тези думи с тон, който говореше, че това е окончателното му решение.
Сталин разбра и спокойно попита:
— А кога трябва да приключи реконструкцията?
— Надявам се, до края на тази петилетка.
— Добре, щом е тъй — пошегува се Сталин, — ще се постараем да изпълним петилетката за четири години, та по скоро да те имаме в Москва.
12.
Варя идваше на работа точно в девет часа, нагласяше на дъската листа кадастрон с чертежа, който й предстоеше да копира, върху него синкаво копирно ленено платно, забождаше всичко с кабарчета, леко натриваше с машинно масло, както я бе научил Льовочка, то правеше платното прозрачно като стъкло, чертежът се виждаше ясно и тушът не се разливаше. Чертежа бе подготвил Льовочка — след като бе станал техник, той бе преминал на моливна работа, с тази дума определяше своето доста високо положение. Чудесно момче, но без техническо образование, тъй че много се гордееше със званието си техник-конструктор. Игор Владимирович нахвърляше скицата, по нея Льовочка изпълняваше чертежа на кадастрон, а Варя го копираше. Чертежът се изпращаше за светлинно копиране, където от него се получаваше и отпечатваше синьо хелиокопие — работните чертежи, те се предаваха на строежа, хотелът се строеше наблизо. По чертежите на Льовочка се работеше леко, той даваше, както казваха тук, „висока графика“ — ясно, качествено изображение. Когато предаваше чертежа на Варя, Льовочка в най-общи черти й обясняваше какво представлява той — прозорци, врати, детайл от вестибюла на хотела, от хол на етаж, от банкетна зала в ресторанта. Не навлизаше в подробности. Подробностите й обясняваше Игор Владимирович, той излизаше от кабинета си, заставаше до Варя, навеждаше се над чертежа: тази линия означава еди-какво си, а онази — нещо друго… Дружелюбно казваше:
— Каквото не ви е ясно, питайте, не се стеснявайте…
Льовочка и Рина й казаха, че Игор Владимирович обяснявал по същия начин и на тях, когато били обикновени копировачи, искал да копират не механично, а с разбиране. Имало началници формалисти, дойде, погледне, па ти каже: „А, драги, лошо… Я сваляй и започвай отначало.“ Игор Владимирович никога не казвал така, държал се не само като началник, но и като педагог. Излизаше, че Игор Владимирович се държи с Варя като с всички, не прави разлика. Но Варя виждаше, че отношението му към нея е по-различно и за да не го поощрява, питаше за всичко Льовочка или Рина.
Бързо усвои работата, не изпитваше нито вълнение, нито страх, нито несигурност. Уредите — линеала, линиите, триъгълниците, кривките, пергела, тушовката — познаваше от училище, умееше добре да изопва пауса, пълнеше тушовката настрана, за да не капне върху чертежа, а ако се случеше да капне, много сръчно почистваше с бръснарско ножче, тъй че и следа не оставаше, дори Льовочка и Рина й се чудеха. Учудваше ги също и с умението си да нанася кривите линии без кривка, с тънкото перце.
В дванайсет часа тяхната голяма весела компания отиваше да обядва в закрития стол на ъгъла на „Тверская“ и „Белински“. Обедът — зеленчукова салата, зелева или някаква друга супа, каша с малка мръвка или кюфте, възрядък компот — струваше само четирийсет копейки, и то без да откъсваш купон за продукти. Освен това от бюфета човек можеше да си купи и да си вземе за вкъщи сандвичи със салам, кашкавал, сельодка също без купон. В бюрото работеха около четирийсет души, от тях половината бяха момичета — младички, хубави, някои от тях Варя беше срещала в парка „Ермитаж“, в „Национал“, в „Метропол“. Който отидеше по-рано, заемаше ред за касата, всички бяха задружни, шегуваха се и началниците на тези момичета — архитекти, инженери, техници — също се държаха скромно, приятелски.
Връщаха се на работа по двама, по трима, кой когато свършваше с обяда. Зоя й показваше оградения със стобор строеж на хотела, там сега се наливаха основите, извършваха се и другите подземни работи — нулевият цикъл. Зоя разказваше с ококорени очи:
— Миналата година сринаха Охотний ряд, разните дюкяни, складове, а в тях имаше цели пълчища плъхове, нали в Охотний ряд се продаваше месо, риба. И представяш ли си, всичките тези плъхове нахлуха в „Грандхотел“, настаниха се по етажите, сновяха из стаите, тлъсти, огромни колкото котки. Ужас! Умирахме си от страх, момичетата се качваха по масите. Специални екипи изтребиха плъховете, дори се наложи хотелът временно да бъде затворен.
Зоя изобщо не се променяше. Вечно възбудена, екзалтирана, натрапчива, многословна. Никой в бюрото не дружеше с нея, от Зоя никой не се интересуваше. Тя не беше интересна и на Варя, но Варя на можеше да я отблъсне, търпеливо изслушваше дрънканиците й — Зоя преливаше от слухове.
— Проектът на хотела е създаден от Игор Владимирович и от още един архитект — бъбреше Зоя, — те получиха първа награда на конкурса, а им друснаха за съавтор академик Шчусев, не стига това, ами назначиха Шчусев за главен ръководител. Разбира се, мъчно им е. Шчусев дори не стои тук, а в ателието си на „Брюсовский“, в блока, където живеят Качалов и други прочути артисти. Нали го знаеш?
— Не го знам, а ти откъде го знаеш: да не ходиш на гости на Качалов? — присмехулно питаше Варя.
— Не му ходя на гости, но знам къде е блокът. Носила съм чертежи на Шчусев.
Варя беше виждала Шчусев, той почти всеки ден идваше в бюрото, приятен дядка на около шейсет години. Веднъж се отби в тяхната стая. Льовочка тъкмо правеше перспективата на хотела за някакво голямо началство. Работата беше спешна, той чертаеше денонощно.
Шчусев погледна чертежа, одобрително кимна.
— Много добре, само че прозорците трябва да се начертаят по-тесни.
И излезе.
Льовочка като гръмнат се тръшна на стола.
— Какво има? — попита Рина.
— Между прозорците имам тухлена зидария. Ако изтъня прозорците, ще трябва да прерисувам всяка тухла. Още една нощ.
— Ако искаш, ще ти помогна — предложи Варя.
Не се наложи да помага на Льовочка. Игор Владимирович каза:
— Нищо не пипайте. Утре ще му кажете, че сте го направили. На другия ден Шчусев пак се отби.
— Направихте ли каквото ви казах?
— Да.
— Виждате ли, това вече е съвсем друго нещо.
После дълго се смяха на случката. Шчусев изобщо беше обект на шеги. Той бе проектирал страничната фасада на хотела, която гледаше към Манежа, във вид на колони, поддържащи корпуса, където щеше да се намира ресторантът. В бюрото наричаха този корпус „сандъка“ насмешливо, но с обич. Всички тук бяха ентусиасти на строежа, ядосваха се от поправките, радваха се на успехите, бяха малък, но задружен и сплотен колектив.
Игор Владимирович никога не критикуваше Шчусев и не разреша ваше на никого да прави това в негово присъствие, никога не оспорваше указанията му, но правеше всичко както си знаеше, като в случая с прозорците. Поведението му харесваше на Варя, все пак Шчусев е това! Ако Игор Владимирович го иронизираше, би унизил самия себе си. А Игор Владимирович е личност! Когато преглеждаше скиците и схемите на своите подчинени, той нахвърляше с черен въглен — тук го наричаха „сос“ — няколко щриха и това бяха неговите указания, те се изпълняваха безпрекословно. Коректен, сдържан, елегантен. Много момичета бяха влюбени в него, но неговата репутация в този смисъл беше безукорна.
